Р Е Ш Е Н И Е
Номер255/5.12.2019г..Град
Варна
Варненският окръжен съд Наказателно отделение
На тридесети
и първи октомври Две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:АСЕН ПОПОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЖУЛИЕТА ШОПОВА
СТОЯН ПОПОВ
Секретар:К.Апостолова
като разгледа докладваното от съдия А.Попов
ВНЧХД
№895 по описа на съда
за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид:
Предмет на въззивното производство е Присъда
на ВРС от 08.05.19г. по НЧХД №4448/16г., с която подсъдимият А.
е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл.130, ал.1, по чл.148, ал.1,т.1
и по чл.144, ал.1 от НК.
Образувано е по жалба от подсъдимия, чрез
защитника адв.П.П.
В жалбата са наведени оплаквания за незаконосъобразност
на присъдата, постановена при нарушение на процесуалния закон/недопуснати
доказателства/ и на материалния закон/неправилен извод/. Иска се отмяна и
постановяване на нова присъда, с която подсъдимия да бъде оправдан по
възведените обвинения по втори и трети пункт и да бъде признат института на
реторсия по отношение на телесното увреждане.
По съществото на делото и в съдебно
заседание пред въззивната инстанция, частния тъжител поддържа въззивната жалба
на визираните основания, като доводите се доразвиват пред въззивната инстанция.
Навеждат се и оплаквания за влошено здравословно състояние на подсъдимия, което
би било в разрез с наложените му наказания.
При упражняване правото си на лична
защита, подс.А. заявява, че пострадали я се е самонаранил с процесната тухла, като
освен това поради обстоятелството, че зъбната му протеза е изхвръкнала, няма
как някой да възприеме казаното от него.
В последната си дума пред въззивната
инстанция подсъдимият моли за справедливост.
Съдът, след преценка на събраните по
делото доказателства и въз основа императивно вмененото му задължение за
цялостна проверка на постановеният акт по отношение законосъобразността,
обосноваността и справедливостта му, съобразно изискванията на чл.313 и чл.314,
ал.1 от НПК намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена в срока за
обжалване и от надлежна страна, като разгледана по същество е неоснователна.
От фактическа страна, първостепенният
съд в съответствие с всички релевантни доказателства е приел за установено по
безспорен начин следното:
Отношенията между частния тъжител Д. и подсъдимия А.
възникнали през 2009г., по повод обстоятелството, че последния закупил апартамент
от семеен хотел вила „Еденн“, стопанисван от „Еден-Израел“ ООД представлявано
от частния тъжител. Сградата се намирала в гр.Варна, м-ст „Ален Мак“. За
поддръжката и отдаване под наем на апартамента се грижела фирмата продавач
„Еден-Израел“ ООД представлявано от ч.т.Александър Д.. Семейство Ди, на практика
осъществявали тези функции и живеели в апартамент на партерния етаж. Като част
от поддръжката търговското дружество заплащало всички режийни разходи на
жилището, както и се грижело за охраната и отдаването му под наем. Повод за
влошаване отношенията между частния тъжител и подсъдимия, бил отказа на А. да
заплаща исканите му разноски. През периода страните водели граждански дела, като
сезирали и правоохранителните органи. Заради неуредените финансови
взаимоотношения Д. спрял тока и водата в жилището на подсъдимия.
В процесния ден 04.08.2016г. преди обяд, подсъдимия
заедно със своя познат св.Косяков отишли да ремонтиран апартамента на
подсъдимия. Предния ден боядисвали тавана на апартамента и решили да проверят
какво е състоянието му. Установили, че боята още не е изсъхнала, след което
двамата излезли от него и се разделили, като Косяков тръгнал към дома си,
намиращ се недалеч от „Вила Еден“. Подсъдимият А. се насочил към рецепцията на
вилата, където по това време се намирала св.Е.Да - дъщеря на частния тъжител. Тя
повикала майка си тъй като очаквала евентулен конфликт. Св.Л.Да казала на
подсъдимия да напусне вилата и да не прави скандали, при което същия започнал
да вика на всеослушание: „мръсни евреи“, „крадци“. През това време свидетелката
се обадила на своя съпруг и му обяснила ставащото. След известно време Д.
пристигнал на паркинга със своя автомобил и слязъл от него. В това време на
паркинга бил и подсъдимия А.. При пристигането на Д. той се нахвърлил към него
с думите: “ще ви избия“. При разстоянието между двамата около 1-2 метра,
хвърлил с ръка тухла по пострадалия Д.. Тухлата ударила пострадалия в лицето. последният
паднал на земята, като от лицето му започнала да тече кръв. На помощ му се
притекли св.Да и св.Павел Г, които сигнализирали на тел.112. Веднага след
случая подсъдимия напуснал произшествието.
По–късно частният тъжител Д. бил откаран в Центъра за
спешна медицинска помощ в МБАЛ „Св. Анна – Варна” АД в гр. Варна, където било
установило, че е получил разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и травматичен
оток по външната и вътрешната повърхности на горната устна, луксация на първи и
втори горни леви зъби – І-ІІ степен, кръвонасядания по дясната длан, ожулвания
по двете колена.
Горната фактическа
обстановка се доказва от събраните по
делото доказателства, а именно: от показанията на пострадалия Д. свидетелите допуснати от
първоинстанционния съд – П.Г., Л. Д., С.К., Е. Д.,
заключение по съдебно–медицинска и допълнителна съдебно–медицинска експертиза, събраните
и приети в хода на производството писмени доказателства, свидетелство съдимост
и др..
Въз основа на правилно установената на база
анализ на събраните доказателства и доказателствени средства ВРС е достигнал до
крайния извод за осъществени състави на престъпление по чл.130, ал.1, по чл.148,
ал.1,т.1 и по чл.144, ал.1 от НК.
Така направените крайни изводи на съда на
база приетата за установена и от въззивния състав фактическа обстановка се
споделят напълно.
Сторените пред въззивната инстанция
оплаквания от страна на подсъдимия, чрез неговия процесуален представител за
допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон не се споделят от ВОС.
За да достигне до извода за осъществени
отделните състави ан престъпления ВРС е обсъдил обстойно относимите по делото
доказателства събра ни в хода на съдебното следствие надлежно. Изнесъл е в
мотивите чии показания цени и защо не дава вяра на обясненията на подсъдимия,
които впрочем единствено са в противовес на останалата доказателствена маса. В
частност това са показанията на останалите разпитани свидетели , мед. експертиза
по отношение нараняванията на Д. и др. писмени доказателства. Дори показанията
на водения от подсъдимия свидетел-Г не разкриват фактология различна от
приетата доколкото същия на практика не е възприел неотричаната от никого среща
между подсъдимия и пострадалия Д.. Несъстоятелни са и оплакванията по отношение
изречените обиди и закани и в частност относно правната им квалификация , като
ВОС не счита , че следва да преповтаря мотивите на ВРС в тази им
част/констативно съобразителна/.
Частично основание съдът намира в оплакването
в частта по отношение престъплението по чл.130, ал.1 от НК, за липса на
подробни доводи по отношение на обективните признаци на института на реторсията.
Действително, макар наведени, доводите на
защитата не са намерили отговор в мотивите на съда, но от друга страна крайния
извод на съда е правилен, поради което въззивния съд е необходимо да отговори
на оплакванията на защитата.
Съгласно разпоредбата чл.130, ал.3 НК, ако
"пострадалият е отвърнал веднага на дееца със също такава телесна повреда,
съдът може да освободи и двамата от наказание". Единствения системен
проблем който е битувал в съдебната практика по отношение горния институт е нееднакво
тълкуване на понятието "също такава телесна повреда". Проблема
еднозначно е решен от Общото събрание на наказателните колегии на ВКС, което
приема, че съдът може да приложи чл.130, ал.3 НК и да освободи тези, които са
си причинили само еднакви по степен на увреждане телесни повреди, т. е. когато
и двете телесни повреди са с разстройство на здравето или и двете са без
разстройство на здравето. Това е така, защото в чл. 130, ал. 1 и 2 НК законът
предвижда два различни състава на престъпления, макар и от един и същ вид -
леките телесни повреди. Те имат различни обективни и субективни признаци и за
тях са предвидени различни наказания. За да е приложим обаче изначално този
институт е нужно да се установи освен наличието на увреждане, в конкретния
случай на А., но и авторството на същото, в конкретния случай от Д.. От
събраните по делото доказателства не би могъл да се стори извод, че Д. е
причинил телесно увреждане на подсъдимия. Налице е медицинска документация за
нараняване/охлузвания и др./, но липсват доказателства за причинно следствена
връзка между тях и действия на пострадалия Д. извън обясненията на подсъдимия. Поначало
"реторсията винаги предполага две противоправни деяния. На противоправно
деяние, което е завършило, деецът отговаря с друго противоправно и наказуемо деяние"
(т.5 от Постановление № 12/73г. на Пл.ВС), поради което неоснователни са
доводите в този аспект на подсъдимия А. изложени от процесуалния му предствител
в жалбата и пред въззивната инстанция.
Относно вида и размера на наложените
наказания.
След като е взел решение
относно правната квалификация и въпроса за вината ВРС е пристъпил към решаване
въпросите за индивидуализиране на съответните наказания по отделните обвинения
възведени с частната тъжба.
Изложени
са мотиви по всяко от деянията, като подробно са обсъдени всички предпоставки
за осъществяване целите на индивидуалната и генерална превенция на наказанието.
Както
първоинстанционния съд ВОС също намира, че наказанията следва да бъдат
определени към минимума и при алтернативност- както при деянието по чл.130 от НК към по-лекото по вид наказание предвидено от законодателя. Изтъкнатата липса
на предходно осъждане е отчетена, но в същото време липсват и предпоставки да
се приеме , че са налице многобройни и/или изключителни смекчаващи
наказателната отговорност обстоятелства с оглед приложение разпоредбата на
чл.55 от НК. Определените крайни наказания след приложени разпоредбата на чл.23
от НК, а именно обществено порицание, Глоба и лишаване от свобода за срок от шест
месеца , чието изтърпяване е било отложено не биха могли да попречат на
подсъдимия да полага грижи за здравето си, каквито доводи се развиват от
защитата. Дори и при налагане на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
наказателните закони в Р.България дават и гарантират възможността на всеки лишен
от свобода, да получи адекватна грижа за здравето си, по силата на изрични
процедури в ЗИНЗС и подз.актове.
По
отношение на присъдата в гражданско осъдителната част.
След
като е признал подсъдимия за виновен по възведените обвинения и от там за доказани по основание
гражданските искове на пострадалия по съответните деяния ВРС е изложил мотиви
по отношение размера по справедливост на обезщетението в пари.
Ясна
е аналитично съобразителната част на мотивите, като изложените съждения
отговарят на изискванията на закона. Правилно и според настоящата инстанция са
били значително редуцирани претенциите като е сторено съотнасяне към
претърпените реално болки и страдания от Д. вследствие всяко от извършените деяния.
По изложените
съображения, с оглед и предвид липсата
на служебно констатирани основания и възможност за отменяне или изменяне на
присъдата, на основание чл.338 от НПК, съставът на Окръжния съд в гр.Варна,
като въззивна инстанция,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Присъда на ВРС от 08.05.19г. по НЧХД
№4448/16г. .
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационна
проверка.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.