Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./…...07.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на осми
юли през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 411 по описа за 2020 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
5155/21.11.2019 год., постановено по
гр.д. № 16733/2018 год., ВРС –16 състав е признал за установено в отношенията
между „ДИИН ПАРТНЪРС“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ул. „Владая" № 6, представлявано от
управителя Д.П.Д. и „Би Ел БГ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“ № 24, че „Би Ел БГ“ ООД дължи на ДИИН ПАРТНЪРС“ ЕООД, сумата от 1440.00 лв., представляваща дължимо
общо възнаграждение по фактура № 41/28.05.2018 год. за 840 лв. и фактура №
39/17.05.2018 год. за 600 лв., съгласно сключен между страните договор за монтаж
на интериорни услуги от 17.02.2018 год., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 05.09.2018 год., до окончателното й
изплащане; както и сумата от 42.31 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава, както следва: сумата от 18.70 лв.,
представляваща лихва за забава върху вземането от 600 лв., дължимо съгласно
фактура № 39/ 17.05.2018 год. за периода от 17.05.2018 год. до 04.09.2018 год.;
както и сумата от 23.61 лв., представляваща лихва за забава върху вземането от
840 лева, дължимо съгласно фактура № 41/28.05.2018 год. за периода от
28.05.2018 год. -04.09.2018 год., за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 13536/2018 год. по описа на ВРС -
XI състав, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.266,ал.1 и чл. 86 ЗЗД.
Недоволен от горното
е останал ответника, който обжалва постановеното първоинстанционно решение. В
жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и постановено в
противоречие със събраните доказателства. Конкретните оплаквания се заключават
в оспорване на основния извод на съда относно наличието на постигната между
страните договорка работата по процесния договор за изработка да се приема не
от управителя на ответното дружество или упълномощено от него лице, а от Д.М.,
който не е служител на нито една от страните по договора, като управителят на
„Би Ел БГ” ООД удостоверявал това приемане чрез подпечатване на съответните
приемо-предавателни протоколи. Твърди се, че в едни случаи лицето Д.М.
/служител на „ИНТЕКСТ“ ООД, с което ответникът имал предходен договор за
изработка, доставка и монтаж на интериорни врати/ подписвало протоколите в
качеството си на приемаща, а в други – в качеството си на предаваща страна,
като в разрез със събрания по делото доказателствен материал /свидетелски
показания/ районният съд приел, че това лице е било оправомощено да приема строително-монтажните работи.
Напротив, единствено управителят на „Би Ел БГ” ООД имал право да подписва
приемо-предавателни протоколи, от което да може да се направи обоснован извод
за приемане на работата.
Оспорва се също
извода на съда за липса на релевирани от възложителя възражения за недостатъци,
което обстоятелство се установявало от събраните по делото гласни доказателства
чрез разпита на свидетеля А.. Към твърдените от въззивника съществени
недостатъци на интериорните врати, които е следвало да бъдат монтирани от
ищеца, спада липсата на монтирани на тях шпионки. За неизпълнението на това
задължение от ищцовото дружество жалбоподателят се позовава на Анекс № 3 към
първоначалния му договор от 09.01.2018 год. с изпълнителя „ИНТЕКСТ“ ООД. Поради
неотстраняване на тези недостатъци, както и поради неизвършване на разнос на
част от вратите, се наложило възложителят сам да ги отстрани, поради което неправилно
първоинстанционният съд отхвърлил възражението за прихващане на ответника със
сумата на разходите за тези допълнително извършени работи. Също така с факта на
неплащане на процесните фактури и неосчетоводяването им при ответното
дружество, последното още веднъж демонстрирало, че не приема работата, поради
наличието на описаните недостатъци. Настоява се за отмяна на
първоинстанционното решение, в евентуалност за частично отхвърляне на
предявените искове и уважаване на релевираното от ответника в хода на
първоинстанционното производство възражение за прихващане, както и за
присъждане на сторените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната
страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага доводи
за правилност на постановеното решение като се позовава на събрания по делото
доказателствен материал, в частност показанията на разпитаните по делото
свидетели, от които се подкрепя основния извод на съда, че управителят на
ответното дружество е възложил приемането на монтажа на вратите на Д.М..
Оспорва изложеното от въззивника досежно направените възражения за недостатъци,
доколкото монтажът на шпионки изобщо не бил възлаган нито с процесния договор,
нито с последващо споразумение между страните. Обективира искане за присъждане
на разноски.
В о.с.з. по същество, въззивникът, с
писмена молба, поддържа жалбата и моли за уважаването й.
В о.с.з., въззиваемата страна, чрез
пълномощник, моли за потвърждаване на решението.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително.
Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба,
въззиваемото дружество сезира съда с искане за приемане на установено
дължимостта на възнаграждение по договор за изработка, ведно със обезщетение за
забавено плащане, което се оспорва от въззивника /ответник/ чрез подаване на
възражение по реда на чл.414 ГПК.
Между страните не се спори, че на 17.02.2018
год са сключили договор за монтаж на 250 броя интериорни врати, като
релевираните от ответното дружество в първоинстанционното производство
възражения срещу исковата претенция, поддържани и пред настоящата инстанция
като оплаквания срещу първоинстанционното решение, са свързани с липса на
приемане на възложената работа, чието възнаграждение се претендира и наличието
на недостатъци на същата предвид липсата на монтирани шпионки на вратите.
Безспорно, съществувалата между страните облигационна
връзка има характеристиката на договора за изработка, за който са приложими
разпоредбите на чл.258 и следв. ЗЗД. С нормата на чл.264, ал.1 ЗЗД за
поръчващия е създадено законово задължение да приеме извършената съгласно
договора работа. Последователна е съдебната практика, че при приемане от възложителя на извършената съгласно
договора работа същият следва да я прегледа като законът му предоставя правата
по чл.265, ал.1 ЗЗД: да иска от изпълнителя поправяне на работата в даден от
него подходящ срок без заплащане, да иска заплащане на разходите, необходими за
поправката или съответно намаляване на възнаграждението. Правата на възложителя
и отговорността на изпълнителя са обусловени от характера на констатираните
недостатъци и отражението им върху годността на извършената работа за
обикновеното или предвиденото в договора предназначение, а несъответствието
може да се изразява и в наличието на недостатъци на извършената работа – явни
или скрити. При констатирани явни недостатъци или отклонения /тоест, такива,
които са видими при обикновен преглед на работата/, възложителят е длъжен да
направи всичките си възражения пред изпълнителя незабавно при предаване на
работата, освен ако друго не уговорено между страните, а
за скрити и новопоявили се недостатъци да извести веднага след откриването им.
Преценката за вида недостатъци е конкретна и се основава на възможността
недостатъците да бъдат открити при обикновен и сравнително бърз преглед,
респективно от възможността да бъдат констатирани в процеса на използване на
резултата от изпълнение на поръчката.
В случай, че възложителят не направи такива възражения,
съгласно ал.3 на чл.264 ЗЗД, работата се счита приета.
В контекста на горното, следва да се приеме, че разпоредбата на чл.264,
ал.3 ЗЗД установява необоримата презумпция, че при липса на възражения за
неправилно изпълнение работата се счита за приета. Тук
следва да се държи и сметка, че пропускът на възложителя да бъдат
своевременно направени възражения за недостатъци преклудира и възможността му
да реализира отговорността на изпълнителя за недостатъци по реда на чл.265 ЗЗД,
с изключение на възраженията на възложителя за неточно изпълнение в
количествено отношение. Същите могат да бъдат противопоставени на изпълнителя
както чрез иск по чл.265, ал.1 ЗЗД за намаление на възнаграждението,
респективно чрез кондикционния иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на
платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при
предявен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, както изрично е прието в
постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 94 от 2.03.2012 год. на ВКС по т.
д. № 133/2010 год., II т. о., ТК и решение № 141/27.04.2015 год. на ВКС по т.д.
№ 3601/2013 год., II т. о., ТК.
Последователна е съдебната практика също така, че в
същината си приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо
действие - разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното
му получаване от възложителя, така и правно действие - признание, че то напълно
съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването
му. Или, релевантно за приемането по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е или онова
изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия
трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни
действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които
недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за
такова одобрение /виж, решениe
№ 1661 от 6.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 972/99 г., V г. о. и решение №
231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1056/2009 г., II т. о., ТК/. В
хипотезата, когато се оспорва изпълнение в цялост, при допустимо престиране
резултата на части следва да се приеме, че се оспорва самото фактическо
действие - по приемо-предаване на част от възложеното от изпълнителя на
възложителя. В този случай, както е посочено в решение № 84/30.07.2015 год. на
ВКС по т.д. № 1428/2014 год. на ВКС, предаване изцяло на изработеното
/фактическото действие по приемането/ ще се докаже с фактическото му държане от
възложителя само когато отчетеното от изпълнителя съответства на действително
договорения обем.
В рамките на горните постановки следва да се преценят и
събраните по делото доказателства. Представени по делото са три броя
приемо-предавателни протоколи от 16.04.2018 год., два от които /по отношение на
4 броя врати за камериерски офис, 4 бр. уширения за врата и по 8 бр.врата за
техн.помещение и уширение за техн.помещение и врата за баня 3 бр./ са
двустранно подписани от страните. С тях, изпълнителят е предал, а възложителят
е приел без възражения по отношение на количество и качество, както изрично
обективира изявлението на възложителя по т.2 от протокола. Ответното дружество
не е оспорило положения от негово име, в качеството на възложител /приемаща
страна/ подпис, както и липсват каквито и да са други доказателства,
обективиращи предхождащи подписването на процесния протокол възражения на
възложителя относно качеството на работата в хипотезата на явни недостатъци
и/или относно отклонение от поръчката и/или относно вложените количества.
Третият представен приемо-предавателен протокол от
16.04.2018 год., касаещ 21 бр. входни врати, партер, не е подписан от
възложителя. Еднозначно от събраните по делото гласни доказателства,
включително свидетелите водени от ответното дружество, се установява, че
процесните врати са монтирани от ищцовото дружество. Това всъщност не се
оспорва и от ответника, който като основание за незаплащане на възнаграждението
за тях сочи наличието на недостатък /липса на шпионки/, който той е бил
принуден сам да отстрани и който разход е основа на неговото възражение за
прихващане. Липсват ангажирани доказателства за обективирани при монтажа на
вратите възражения по отношение на горното.
Изложеното обуславя и извода, че възложителят – ответник
е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя и го използва според
функционално му предназначение, без да е направил възражение за недостатъци, което
от своя страна е равнозначно на приемане на изработеното по смисъла на чл.264
във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД. Както изрично е посочено в постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение № 250 от 11.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 535/2010 г., II т.
о., ТК, липсва изрично законово
изискване за форма на приемането на извършената работа от възложителя в общата
законова уредба на договора за изработка по ЗЗД, поради което и няма основание
за обвързването на заплащането на възнаграждението за извършената работа от
допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на
чл.266, ал.1 от ЗЗД, който включва само извършване на договорената работа и
нейното приемане.
Ирелевантни, в контекста на гореизложеното, са и
развитите от ответника доводи относно качеството на подписалото от името на
изпълнителя лице, както и дали той е служител на ищцовото дружество или не.
Подобно защитно твърдение не принадлежи на възложителя, който не твърди
извършени от негово име действия без представителна власт, а на изпълнителя,
който предявявайки претенцията си очевидно не навежда подобни твърдения.
Следващото относимо с оглед предмета на предявения иск
възражение е за недължимост на претендираното възнаграждение в частта относно
описаното в приемо-предавателен протокол от 16.04.2018 год. уширение за врата
за кам.офис и уширение за врата за техн.помещение, чиято стойност е
обективирана във фактура 39/17.05.2018 год., с твърдението, че са извършени
извън премета на договора, което основание за недължимост обаче не се споделя
от настоящия състав на съда.
Съдът изхожда да изходи от характера на договора за
изработка на консенсуален такъв. След като законът не предвижда като условие за
валидност спазването на определена форма за същия, той се счита за сключен с
факта на постигнатото съгласие между страните и писмената форма има само
доказателствено значение. От правно значение, поради горното, е фактът на
извършените строителни работи и наличието на постигнато съгласие между страните
за тях. А самото приемане на процесните СМР от страна на възложителя по
описания по-горе начин /като се държи сметка и че този приемо-предавателен
протокол е подписан от него/ и липсата на каквито и да било възражения в хода
на действие на договора, сочи, че същият дължи заплащане и на извършените допълнителни работи.
Твърдението за недължимост на приелия без възражения допълнително извършените
СМР, основано на липса на писмена форма за възлагането им, се преценява за
несъстоятелно от съда.
За неоснователен
се преценява от настоящия състав на съда и доводът за недължимост на обективираните
в представените два броя фактури суми поради частично изпълнение на предмета на
договора. Доколкото от писмения отговор става ясно, че се твърди изпълнение в
по-малко от договора /непоставяне на шпионки на входните врати/, съдът приема,
че по същество се оспорва самото фактическо действие по приемане на част от
изработеното. При така наведеното твърдение, в тежест на възложителят е да
докаже, че това отклонение в поръчката е толкова съществено, че работата да е
негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. Това обаче в конкретния случай не е така, видно от
обективираното от самия възложител поведение, който е приел монтажа на вратите.
Последното означава, че дори част от изпълнената работата сама по себе си би му
била полезна. В контекста на изложеното, ирелевантно за дължимостта на
възнаграждението на изпълнителя за изработеното е и довършване на обекта/ите от
самия него или друг изпълнител. Аргумент за това е и разпоредбата на чл.267,
ал.2 ЗЗД, ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за
поръчващия изпълнителят има право на съответната част от възнаграждението.
За неоснователни се преценяват и
оплакванията на ответното дружество относно неуважаване на направеното от него
в хода на първоинстанционното производство възражение за прихващане, изразяващи
се стойността на поставени от него шпионки на вратите, доставени му от ищцовото
дружество.
На първо място, без да обсъжда предмета на договора и дали
наличието на шпионки е част от монтажа на интериорните врати или не, очевидно
липсата на такива е явен по естеството си недостатък, тъй като е видим при
обикновен преглед на работата. А при констатирани явни недостатъци или
отклонения, възложителят е длъжен да направи всичките си възражения пред
изпълнителя незабавно при предаване на работата, освен ако друго не уговорено
между страните. Както вече бе посочено, в случай, че възложителят не направи
такива възражения, съгласно ал.3 на чл.264 ЗЗД, работата
се счита приета, а пропускът на възложителя да бъдат своевременно
направени възражения за недостатъци преклудира и възможността му да реализира
отговорността на изпълнителя за недостатъци по реда на чл.265 ЗЗД, с изключение
на възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение.
А обективни данни за подобни възражения спрямо изпълнителя липсват.
На следващо място, дори и хипотетично да се
приеме, че претенцията за
сторени разходи следва да е за поправка на скрити по естеството си недостатъци,
то за последните е приложима разпоредбата на чл. 264, ал.2 изр.второ ЗЗД, която
предвижда незабавно уведомяване след откриването им на изпълнителя от страна на
възложителя. В тежест на възложителя обаче е да докаже наличието на
предпоставките за ангажиране отговорността на изпълнителя за появилите се
вследствие на изработеното от него недостатъци, включително тяхното проявление.
Това не е сторено от ответника в настоящото производство. Липсва кореспонденция
между страните, от която да се съди, че възложителят е упражнил правата си по
предл.второ и трето на цитираната по-горе разпоредба /да иска заплащане на
разходите, необходими за поправката или съответно намаляване на
възнаграждението/ или негово изявление за репариране на сторени разходи по
конкретна поправка на работата му по договора чрез посочване на конкретната
поправка и извършения от него разход. Ето защо, само на основание недоказани
некачествено изпълнени СМР от ищеца възражението за прихващане с посочената
сума е неоснователно.
И
след като не се установи и нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк.д. № 1/2013
год. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, се налага извод за правилност на
обжалвания съдебен акт.
С оглед изхода от спора и направеното
искане, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна
сторените пред настоящата инстанция разноски, възлизащи в размер на 400 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5155/21.11.2019 год., постановено по гр.д. № 16733/2018 год. на
ВРС –16 състав.
ОСЪЖДА „Би Ел БГ” ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“ № 24 ДА ЗАПЛАТИ на ДИИН
ПАРТНЪРС“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна,
ул. „Владая" № 6, сумата от 400 лева - адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция.
На
основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: