Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 16.03.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №9312 по
описа за 2020 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.07.2020 год., постановено по гр.дело №19164/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от З. „Л.И.“ АД срещу ЗД „Е.И.“ АД искове с правно основание чл. 411 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 3 484.55 лв., представляваща
непогасена част от регресна претенция за платено от
ищеца застрахователно обезщетение /в общ размер на 6 244.91 лв./ за
причинени вреди на земеделска техника „CLADS LEXION 770“ с рег.№Р04499, по преписка по щета
№0017-1261-17-452019 във връзка с настъпило на 16.09.2017 год. по пътя
с.Борисова – с.Юделник, обл.Русе, пътнотранспортно
произшествие /ПТП/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10.12.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 273.92 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 07.03.2018 год. до 14.12.2018 год., за които суми
е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №77878/2018
год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 364.80
лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 125.17
лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника З. „Е.“
АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд бил приел, че правото на обезщетение принадлежи на собственика на вещта,
независимо от това кой е сключил застрахователния договор, при две изключения:
1/ когато полицата е сключена в полза на трето лице и 2/ когато собственикът
изрично изрази желание обезщетението да бъде платено на мнимо представляващия
го. В разглеждания случай не било налице нито едно от тези изключения. По
делото липсвали доказателства за собствеността върху актива, въпреки че
възражението в тази насока било направено своевременно в отговора на исковата
молба. Същото било отразено в изготвения от СРС доклад по делото. При това
положение не можело да се презюмират обстоятелства,
които били спорни между страните. Касаело се до обективни факти, поради което
не можело да се приеме, че те са признати с осъщественото частично плащане.
Ответникът не разполагал с доказателства за собствеността върху вещта. Такива
не били ангажирани и от ищеца. Следователно нямало как да се признае обстоятелство,
за което нямало данни да е било известно както към предявяване на регресната покана, така и към момента на завеждане на
делото. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че с доклада по делото СРС не бил дал указания на ищеца, че не се
представят доказателства за собствеността на процесната
земеделска техника. В отговора на исковата молба ответникът не бил оспорил ясно
материалната легитимация на „С. М“ ЕООД да получи застрахователно обезщетение.
Между страните било извършено извънсъдебно прихващане на насрещни вземания, с
което ответникът частично бил погасил регресното
вземане на ищеца, като това можело да се цени като негово признание, че ищецът
е заплатил застрахователното обезщетение на правоимащо
лице, т.е. на собственика на увредената вещ. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
411, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Встъпването
в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в
изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу
застрахователя на гражданската отговорност на деликвента
– чл. 411, ал. 1 КЗ се обуславя от установяването в доказателствена
тежест на ищеца на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за
имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за
настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/
възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента,
с негово виновно и противоправно поведение и 3/
наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за
застраховка „гражданска отговорност” между деликвента
и ответника.
Спорният въпрос по същество във въззивното производство е свързан единствено с това дали
застрахователното обезщетение е било заплатено от ищеца на ползващото се от
правото да го получи лице.
В производството по чл. 411, ал. 1 КЗ ответникът е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и
той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои възражения, които
има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения,
които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на
валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките,
посочени в чл. 411, ал. 1 КЗ /виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на
ВКС по т. дело № 667/2009 год., І т. о., ТК/.
Безспорно е по делото, че между
ищеца и „С.-М“ ЕООД, като застрахован /за когото е посочено, че е собственик на
застрахованото имущество/, е бил сключен договор за имуществено застраховане „Каско“, с обект пътно
превозно средство – земеделска и горска техника „CLADS
LEXION 770“ с рег.№Р04499 и със срок
на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 08.04.2017 год. до 24.00 ч. на
007.04.2018 год. В срока на действие на договора за имуществено застраховане –
на 16.09.2017 год. е настъпило застрахователно събитие – пътнотранспортно
произшествие с участието на горепосоченото пътно превозно средство, управлявано
от Б.И.П.и пътно превозно средство – земеделска техника „JOHN DEER“ с рег.№Р05311,
управлявано от Е.Ю., за което на 14.11.2017 год. ищецът е изплатил на „С. М“
ЕООД застрахователно обезщетение в размер на 6 244.91 лв., като преди
процеса ответникът е заплатил на ищеца сумата от 2 790.36 лв. /чрез
осъществено прихващане – видно от регресна покана от
30.01.2018 год. и Приложение №1 към уведомление на ответника 21.03.2018 год./.
По принцип застрахователното обезщетение се изплаща на
лицето, което е застраховало вещта, при наличие на застрахователен интерес от
това. При имущественото застраховане застрахователното обезщетение се изплаща
на застрахованото лице. Следователно застрахователното плащане може да се
извърши валидно само на лице, което има застрахователен интерес и това може да
бъде този, който е застраховал свое имущество или този, в чийто интерес е
сключен застрахователния договор от лице, което не е собственик и не е
действало по пълномощие /виж чл. 402 КЗ/.
Настоящият съдебен състав приема, че „С. М“ ЕООД има
почиваща на процесния застрахователен договор, с
посоченото съдържание /имащ за предмет превозно средство, което е било
регистрирано в страната и за което е било издадено свидетелство за регистрация
– виж чл. 141 от Закона за движение по пътищата и правилата на Наредба № І-45
от 24.03.200 год. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в
движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на
моторни превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне
на данни за регистрираните пътни превозни средства/, материалноправна
легитимация на носител на правото на застрахователно обезщетение. При оспорване
на правото на собственост на застрахования върху застрахованото имущество,
когато договорът е сключен от застрахования за негова сметка и на негово
имущество, договорът е действителен, освен ако се установи, че към момента на
сключването му не е съществувал застрахователен интерес по чл. 349, ал. 2 КЗ.
Липсата на застрахователен интерес може да се основе на доказана
недействителност на основанието за възникване на правата на застрахования или
на съществуването на право на собственост на трето лице върху застрахованата
вещ.
В разглеждания случай правата на „С. М“ ЕООД върху
увреденото имущество към момента на възникване на правоотношението по договора
за имуществена застраховка, както и към момента на настъпване на застрахователното
събитие, са били признати извънсъдебно от ответника с оглед извършеното от него
погасяване на част от претендираното от ищеца обезщетение
чрез прихващане. Действително това признание е било оттеглено в процеса – видно
от изложеното в писмения отговор на исковата молба и във въззивната
жалба, но признанието, от което едната страна /ответникът/ се отказва, не губи доказателственото си значение по делото, тъй като в ГПК
липсва норма, която да указва това. Както признанието, така и оттеглянето му, следва
да бъдат преценявани по реда на чл.175 от ГПК с оглед всички събрани по делото
доказателства. В частност въззивният съд приема, че
именно признанието отговаря на истината, тъй като се подкрепя от останалите
данни по делото, в т.ч. тези за наличието на издадено свидетелство за
регистрация на процесното превозно средство, което е
официален свидетелстващ документ, копие от което е било приложено към регресна покана и писмо на ищеца, които са били получени от
ответника на 06.02.2018 год. /на л. 18 и 19 от първоинстанционното
дело, виж и товарителница на л. 20/ и последният нито твърди, нито установява,
че е упражнил правото си по чл. 412, ал.
2 КЗ, като липсват каквито и да било данни, които да оборват удостоверителната
сила на свидетелството за регистрация по отношение на посочения в него
собственик, както и такива за последващо придобиване
на застрахованото имущество от трето лице – а доказателствената тежест
в тази насока е била на ответното дружество /виж например Решение № 792 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 281/2010 г., III г. о., ГК и Решение № 874 от 18.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2008 г., III г.
о., ГК/.
В този смисъл законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираното
регресно вземане в размер на 3 484.55 лв. и тъй
като ответникът е в забава от 07.03.2018 год. – и на вземане за обезщетение за
забава в размер на 273.92 лв., който е определен при правилно приложение на
правилото на чл. 162 ГПК.
Ето защо въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като
правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр.
с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр.
с 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати
на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.07.2020 год., постановено по гр.дело
№19164/2019 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
ДРУЖЕСТВО Е.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, за
заплати на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/