№ 1848
гр. София, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100503870 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 22.11.2023г., постановено по гр.д. № 23739/2023г. на СРС,
ГО, 157 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД срещу К. П. Б. иск с правно основание чл. 538,
ал. 1, вр. чл. 505, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването в полза на ищеца на
вземане в размер на сумата от 709, 40 лева, представляваща вземане по
издаден от ответника запис на заповед от 18.04.2022г., с падеж на предявяване,
обезпечаващ задължения на ответника в размер на 600 лева главница и 109, 40
лева договорна лихва за периода 18.04.2022г. - 28.10.2022г. по договор за заем
между страните № F90006231 от 18.04.2022г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК - 06.10.2022 г., до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 07.11.2022 г. по ч. гр. д. № 54274/2022 г. на СРС, 157 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от ответника К. П. Б., в която са изложени оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушения на материалния
закон. Конкретно се твърди неправилност на приетото от СРС, че уговорената
1
в договора нищожна неустойка не следва да бъде включвана в изчисления
размер на ГПР, въпреки че е установено, че тя излиза извън присъщите си
функции. Излага, че в тази хипотеза неустойката представлява скрита лихва и
допълнителен разход по кредита, поради което следва да бъде включена като
компонент при определяне на конкретния размер на ГПР. Съответно
невключването на същата представлява нарушение на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславя извод за
недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на изводите на СРС и относно приетото
в обжалваното решение, че уговорената в процесния договор за заем
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни
съображения, че в случая определената от дружеството и неподлежаща на
договаряне от заемателя възнаградителна лихва от 38, 01 % надхвърля над три
пъти законната лихва, което е основание да се приеме, че същата е нищожна
като противоречаща на добрите нрави. Изводът е обоснован с цитирана
съдебна практика на ВКС по този въпрос. Наведени са доводи, че поради
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва и нарушението на
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК процесният договор за заем е
недействителен, което е основание за отхвърляне в цялост на предявените
претенции. Поддържа, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК за дължимост на чистата стойност по кредита, тъй като искът е предявен
на договорно основание, а цитираната норма урежда задължение за
реституция в хипотеза на неоснователно обогатяване. С оглед изложеното
моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното и
да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Въззиваемата страна „ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Счита обжалваното решение за правилно и
обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни
норми. Аргументирано е становище, че съгласно легалната дефиниция на чл.
146, ал. 5 ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските договори не води до
нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи.
Посоченото правило представлява национална правна норма, определяща
изискванията по чл. 6, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО на Сьвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори за
2
създаване на уредба, съгласно която неравноправните клаузи следва да не са
обвързващи за потребителя и съответно, че договорът продължава да действа
за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без
неравноправните клаузи. Освен това е посочено, че страните разполагат с
автономията на волята и свободата иа договаряието, като уговорената
неустойка обезпечава неизпълнение на поето от заемополучателя задължение
и в този смисъл същата не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде
включена в ГПР е въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не
на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата
на чл. 19, ал. 5 ЗПК. В цитираната разпоредба е въведено правилото, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях
ГПР ще е повече от 50 %, са недействителни. Въззиваемото дружество излага,
че в ЗПК лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за
недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да
бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително. В този
смисъл счита, че процесната клауза за възнаградителна лихва не е нищожна,
доколкото не надвишава определеният в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер
на ГПР. Поддържа, че преценката дали договорна лихва като размер
противоречи на добрите нрави следва да се извърши при съобразяване
размера на уговорения ГПР, който по дефиниция включва в себе си и
договорната лихва, която следователно е със стойност по-ниска от стойността
на ГПР. Въвеждайки максимален размер на ГПР (5 пъти законната лихва)
законодателят е приел, че разумният размер на разходите по кредита, в това
число и лихви, е в размер по-нисък от посочения в чл. 19, ал. 3 ЗПК и
кредиторите, съобразявайки се с тази забрана, уговарят разход/лихва, която е в
съответствие със закона и не противоречи на добрите нрави. С оглед
изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
3
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. По наведените във въззивната жалба оплаквания за
неправилност приема следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
535 от ТЗ.
В исковата молба се твърди съществуване на вземане въз основа на
действителен менителничен ефект - запис на заповед от 18.04.2022г., който
обезпечава вземания на ищеца по договор за потребителски кредит №
F90006231 от 18.04.2022г.
Ответникът не е оспорил сключването на процесния договор за
потребителски кредит и обстоятелството, че вземанията по същите са
обезпечени с издадения запис на заповед. Релевирани са възражения за
недействителност на каузалното правоотношение по доводи за нищожност на
уговорената възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави;
нищожност на клаузата за неустойка по чл. 11.3 от договора; възражения, че
годишният процент на разходите /ГПР/, посочен в договора, е различен от
действителният /последният е в по-висок размер/, поради невключване в
базата за определянето му на стойността на дължимата от потребителя
неустойка; че клаузата в договора, сочеща неверен ГПР, е в пряко
противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и доколкото същата
регламентира основен реквизит от същественото съдържание на договора, има
за правна последица изначална недействителност на цялото заемно
съглашение на основание чл. 22 от ЗПК. Изложени са и твърдения, че в
процесния договор за кредит не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин,
каквото е императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните е
сключен на 18.04.2022г. договор за потребитески кредит № F90006231, по
силата на който кредитодателят “ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД е предоставил на
К. П. Б., в качеството на кредитополучател, паричен заем в размер на 600 лева,
която сума е била усвоена. Уговорено е задължение за разсрочено връщане на
кредита за срок от 10 месеца /краен падеж – 20.02.2023г./, при фиксиран
годишен лихвен процент (ГЛП) - 38, 01 % и годишен процент на
разходите (ГПР) - 38, 93 %. Потребителят поел задължение да върне
4
предоставената му в заем сума при договорените условия, както следва: на 10
равни месечни вноски от по 70, 94 лева, включваща част от главницата и част
от лихвата, при обща дължима сума по кредита в размер на 709, 40 лева.
Страните постигнали съгласие, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с
банкова гаранция или със застрахователна полица за сключен в полза на
ищцовото дружество договор за застраховка с одобрен застраховател срещу
риск от неизпълнение на финансовите задължения от страна на
кредитополучателя /чл. 11 от договора/. Съгласно чл. 11.3. от договора в
случай на непредставяне на обезпечение в седмодневен срок от сключване на
договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 440, 60 лева,
дължима разсрочено по начина, посочен в погасителния план, т.е., дължи
десет месечни погасителни вноски, които се заплащат едновременно с
месечната погасителна вноска по кредита.
Предявената искова претенция се основава на твърдения за подписан от
ответника запис на заповед. Макар записът на заповед да е абстрактна
едностранна сделка, за действителността на която не следва да се установява
наличието на основание, при въвеждане от страните в процеса на твърдения за
съществуване на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден
менителничният ефект, това обстоятелство следва да бъде разгледано по
същество в производството по иск по чл. 535 ТЗ с оглед установяване
наличието на изискуеми парични вземания на ищеца по него. С въвеждането
на твърдения или възражения от издателя-ответник за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис
на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителният характер на ценната книга, като при липса на спор между
страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда
заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на
основанието по каузалното правоотношение. В този смисъл са
задължителните тълкувателни разяснения по т. 17 от Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В контекста на
правния спор по настоящото дело следва да се посочи, че със запис на заповед
могат да се обезпечават както вземания, възникнали на основание сключен
договор между издателя и поемателя, така и вземания на поемателя,
5
възникнали от извъндоговорна отговорност.
В настоящия случай се доказва наличие на конкретна връзка между
менителничния ефект и твърдяното от ответника заемно правоотношение –
това обстоятелство изрично се признава в исковата молба, а и несъмнено се
установява от съвкупната преценка на събраните по делото писмени
доказателства. Така за основателността на предявената претенция, макар и
основана на абстрактна едностранна менителнична сделка, следва да се
установи наличие на изискуеми вземания на заемодателя срещу заемателя по
каузалното заемно правоотношение.
В процесния случай не са наведени абсолютни възражения срещу
формата и съдържанието на записа на заповед, нито такива възражения,
основани на пороци на волята при издаването му и при извършената проверка
се установява, че записът на заповед съдържа всички необходими раквизити,
посочени в чл. 535 ТЗ, поради което настоящият състав намира, че процесният
запис на заповед е редовна от външна страна ценна книга - в представената по
делото ценна книга се съдържа наименованието "запис на заповед" както в
заглавието на акта, така и в контекста на същата. Налице е безусловна клауза
за заплащане на определена парична сума – 1 150 лева Падежът на записа на
заповед е уговорен съобразно нормата на чл. 537 ТЗ, вр. чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ –
на предявяване, като в случая ценната книга е била предявена на издателя К.
П. Б.. Тъй като представеният запис на заповед съдържа всички
законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно
менителнично задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
6
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът
се задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит
/потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/,
като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът
приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело No
1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е
7
дадена легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за
потребителя", като е посочено, че това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит). Годишният процент на разходите е величина, чийто
алгоритъм е регламентиран в Закона за потребителския кредит. Приемането на
методика за изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за
потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 38, 93
%, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент
на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл.
19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и
икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит,
в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява годишният процент на разходите, но и изрично и изчерпателно
да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави и които са отчетени
при формирането на годишния процент на разходите.
По въпроса дали липсата на посочване в договор за потребителски
кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на
8
формиране, е от такова естество, че да попречи на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК, следва да се съобрази
даденото разрешение по дело С-42/15 на СЕС. В него е прието, че предвид
целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за
кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986
година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните
разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена
с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари
1998г. и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от
посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (вж.
решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т.
57). Затова се приема, че посочването на годишния процент на разходите в
договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102,
по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovosќ, C-76/10, EU:C:2010:685, т. 70 и 71). Такова съществено значение
има изискването в договора за кредит да се посочат данни като например
годишният процент на разходите, броят и периодичността на погасителните
вноски, както и евентуално задължението за плащане на нотариални такси,
изискваните обезпечения и застраховки. Не би могло да се смята за
пропорционално договорът за кредит да се счита сключен без лихви и
разноски, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение, например данните относно името и адреса на компетентния
надзорен орган. В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието
"общи разходи по кредита на потребителя" обхваща всякакви видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи. Съдът на ЕС
е извел заключение, че понятието "общи разходи по кредита на потребителя"
се отнася едновременно до разходите, свързани с получаване на кредита, и
разходите, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва
9
да са ясни за потребителя.
Настоящият съдебен състав приема, че договора за потребителски
кредит трябва да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за
да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Този извод следва пряко от съдържанието на Приложение № 2 "Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити", Част III "Разходи по кредита". В договора за кредит следва да бъдат
посочени всички разходи, които са свързани с него, включително, но не само
задължения за плащане на нотариални и други такси. Не е достатъчно
следователно ГПР да бъдат посочен като общ процент без яснота за отделните
компоненти. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота
относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 38, 93 %. Не са посочени
допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на
разходите. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и
разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност
на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на
договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са
спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за
потребителския кредит - годишният процент на разходите е посочен като
процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото
изчисляване.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в
процесния договор "неустойка" за неосигуряване на обезпечение /чл. 11.3. от
договора/ е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде
10
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума,
а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Очевидно е, че уговореният размер от 38, 93 % не отразява реалния
размер ГПР, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита –
посочената по-горе неустойка по чл. 11.3. от договора, въпреки, че същата е
включена в общия дълг по кредита и в месечните погасителни вноски. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В частност е несъмнено,
че получаването на кредита е било обусловено от представянето на
обезпечение от страна на кредитополучателя, а дължимостта на "неустойката"
в размер на 440, 60 лева, уговорена в чл. 11.3 от процесния договор,
независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита,
противоречи на същността на неустоечната клауза. Следователно с последната
кредиторът цели да получи възнаграждение под формата на "неустойка", тъй
като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с
действителната обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото
обезпечение би могло да намали риска от невръщане на заетата сума/.
Уговорената от страните неустойка представлява конструкция, предназначена
да прикрие действителните разходи по този кредит. В случая неустойката
несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна
на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на
договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват
данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се
ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски. Макар
формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на "неустойката" по чл. 11.3. от
процесния договор като несъмнен разход действителният ГПР би превишил
11
ограничението в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК – общият размер на договорната
лихва и "неустойката" възлиза на 550 лева, а заетата сума е в размер на 600 лв.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. С оглед съществения характер на посочването на
ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи
по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор
както непосочването на този процент. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
Посочените основания за нищожност на договора обосноват наличието
на предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. При
недействителност на договора, съгласно посочената правна норма,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
12
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в
какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този
смисъл е и постановената съдебна практика: решение № 50174 от 26.10.2022 г.
по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г.
по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г.
по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023
г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по
т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др. Ето защо, възраженията на въззивника
в обратен смисъл са неоснователни, като в случая е без значение
обстоятелството, че предявеният иск е с правна квалификация по чл. 535 ТЗ, а
не е основан на облигационното правоотношение – отново се касае до
установително производство по чл. 422 ГПК след издадена заповед за
изпълнение, като предвид установената връзка между менителничния ефект и
каузалното правоотношение, предметът на доказване по иска, предявен на
основание запис на заповед, се разпростира и по отношение на вземанията на
страните по сключения заемен договор. Издаденият запис на заповед
обезпечава всички вземания на заемателя по договора за потребителски
кредит и доколкото се установява наличие на изискуемо вземане за ищеца за
чистата стойност на кредита по него, не е налице пречка за присъждане на
тази сума въз основа на абстрактната сделка, макар и заемният договор да е
недействителен на посочените основания.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор единствено на
вземане за чистата сума по кредита в размер на 600 лева /за която по делото не
е спорно, че не е върната от ответника/, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК – получената чиста стойност на кредита подлежи на връщане при
поискване /чл. 23 ЗПК и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. дело
№ 3855/2021 г., IV г. о., ГК/.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е
13
постановил неправилно решение в частта относно вземането до размер на
сумата от 109, 40 лева, представляваща дължимата по договора
възнаградителна лихва, поради което същото следва да бъде отменено в
посочената част, а в останалата /за сумата от 600 лева – дължимата главница
по договора/ – да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна
такса съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на
сумата от 4, 06 лева.
В полза на адвокат М. Л. – процесуален представител на въззивника,
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и
защита, съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на
сумата от 62 лева /при общ размер на възнаграждението от 400 лева,
определен при съобразяване на материалния интерес по делото, липсата на
фактическата и правна сложност на същото, а нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. –
ДВ, бр. 14 от 2025г./ служи за ориентир при определяне на възнаграждението/.
В полза на адвокат Н.И. – процесуален представител на ответника
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и
защита, съразмерно на отхвърлената част от иска, които възлизат на сумата от
62 лева /при общ размер на възнаграждението от 400 лева, определен при
съобразяване на материалния интерес по делото, липсата на фактическата и
правна сложност на същото, а нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от
2025г./ служи за ориентир при определяне на възнаграждението/.
В полза на адв. К.Б. следва да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал.
2 от ЗА за предоставената правна защита и съдействие в заповедното
производство, определени в размер на 15, 42 лева – съразмерно на
отхвърлената част от възражението, при общ размер на възнаграждението от
100 лева.
Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която в
14
полза на ищеца са присъдени съдебни разноски за заповедното производство
за сумата над 21, 14 лева.
Въззиваемата страна не е представила доказателства за сторени
разноски във въззивното производство, поради което такива не следва да се
присъждат, независимо от изхода на спора.
С оглед цената на иска и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 19182 от 22.11.2023г., постановено по гр.дело №
23739/2023г. по описа на СРС, ГО, 157 състав, в частта, в която е уважен
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД
срещу К. П. Б. иск с правно основание чл. 535 от ТЗ за разликата над сумата от
600 лева до пълния предявен размер на иска от 709, 40 лева /т.е. за сумата от
109, 40 лева/, както и в частта, в която ответницата К. П. Б. е осъдена да
заплати на ищеца разноски за исковото производство за сумата над 21, 14
лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ФИНАНСИ
ЦЕНТЪР“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 5, вх. А, ет. 4, ап. 12 срещу К. П.
Б., ЕГН **********, гр. София, ул. **** иск с правно основание чл. 535 от ТЗ
за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца за разликата над
сумата от 600 лева до пълния предявен размер от 709, 40 лева /т.е. за сумата от
109, 40 лева/, представляваща вземане по запис на заповед, издаден на
18.04.2022г. с падеж на предявяване, въз основа на който са издадени заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 07.11.2022г. и
изпълнителен лист в производството по ч.гр.д. № 54274/2022г. по описа на
СРС, ГО, 157 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19182 от 22.11.2023г., постановено по
гр.дело № 23739/2023г. по описа на СРС, ГО, 157 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД, с ЕИК *********, със
15
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков“
№ 5, вх. А, ет. 4, ап. 12 да заплати на К. П. Б., ЕГН **********, гр. София, ул.
****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 4, 06 /четири
лева и 6 стотинки/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков“
№ 5, вх. А, ет. 4, ап. 12 да заплати на адвокат М. Л. Л., ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността – гр. София, ул. ****, офис-партер, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 62 /шестдесет и
два/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие за осъщественото процесуално представителство на К. П. Б. по
в.гр.д. № 3870/2024г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
ОСЪЖДА „ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков“
№ 5, вх. А, ет. 4, ап. 12 да заплати на адвокат Н.И. И., ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността – гр. София, ул. ****, офис-партер, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 62 /шестдесет и
два/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие за осъщественото процесуално представителство на К. П. Б. по
гр.д. № 23739/2023г. по описа на СРС, ГО, 157 състав.
ОСЪЖДА „ФИНАНСИ ЦЕНТЪР“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков“
№ 5, вх. А, ет. 4, ап. 12 да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********, с адрес
на упражняване на дейността – гр. София, ул. ****, офис-партер, на основание
чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 15, 42 /петнадесет лева и 42
ст./ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие за осъщественото процесуално представителство на К. П. Б. по
ч.гр.д. № 54274/2022г. по описа на СРС, ГО, 157 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
16
1._______________________
2._______________________
17