Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2584
20.06.2019 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XI
граждански състав, в публично заседание на шестнадесети май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Иванка Чорбаджиева, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 14255 по описа на съда за 2018 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против В.К.К., с
искане за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно
гр. дело № 1957/ 2018 г. на ПРС, XVI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК парични суми, както следва: сумата от
1 577.08 лева- главница за периода 03.02.2017 г.- 05.05.2018 г., произтичаща
от договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между В.К.К. и „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, обявен за предсрочно изискуем, считано от
05.03.2017 г., вземането по който е цедирано на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с рамков договор от 27.07.2017 г. за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) и приложение 1 от 27.07.2017 г., договорна лихва в размер на
180.02 лева за периода 03.02.2017 г.- 05.05.2018 г., по отношение на които е
обявена предсрочна изискуемост, обезщетение за забава в размер на 132.47 лева
за периода 04.02.2017 г.- 06.02.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпване на заявлението в съда- 06.02.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се
твърди, че на 27.07.2017 г. се подписало приложение **** към рамков договор за
цесия от 27.07.2017 г., сключен между „Агенция за събиране на вземания” ЕАД и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК: *********, по силата на който
сключеният с ответника договор за потребителски кредит № ****** г., бил
прехвърлен заедно с всички привилегии и обезпечения към него. До длъжника на
адреса му било изпратено уведомление за цесията, но пратката се върната в
цялост, с отметка „непотърсена“. Твърди се, че нямало пречка с исковата молба
да се извърши уведомяването, като без значение за процеса било обстоятелството
дали момента длъжникът бил уведомен, тъй като законът го защитавал само в
случай на двойно плащане и изпълнение на стария кредитор, каквото тук липсвало.
По договора за кредит на лицето се предоставила сумата от 1 640 лева,
ведно със застраховка към нея от 110.70 лева и такса ангажимент от 50 лева за
непромяна на условията за срока на договора. Така общият размер на дълга ставал
1 800.70 лева, платим на 18 равни месечни вноски, при договорена лихва в
размер на 180.02 лева. Крайният падеж бил 05.05.2018 г., но предвид
обстоятелството, че липсвало редовно изпълнение на задълженията в срок, по
отношение на вземанията настъпила предсрочна изискуемост, съгласно чл. 5 от
условията към договора, считано от 05.03.2017 г., а поради забавата, била
начислена и наказателна лихва. До момента длъжникът бил извършил частични
плащания в обща размер на 223.61 лева, с които намалил размера на главницата,
но останалите му задължения останали неплатени. За събиране на съответните суми
се образувало частно гр. дело № 1957/2018 г. на ПРС, XVI гр. с-в, но издадената заповед била връчена на длъжника при условията на чл. 47
ал. 5 от ГПК, което обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск.
Претендират се разноските по делото.
В законоустановения
срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор
от назначения на ответника особен представител, с който искът се оспорва като
неоснователен. На първо място се твърди, че съобщаването на цесията било
невалидно и не пораждало правни последици. Не можело да се установи дали до
адреса на лицето било изпратено именно писмо за уведомяване за цесията, а и
пратката не била потърсена, като освен това липсвало съобщение, изхождащо от
стария кредитор, както изисквал законът. В тази връзка нямало надлежно
уведомяване и цесията не обвързвала ответника, нито пък легитимирала ищеца като
кредитор. На второ място, липсвали доказателства, установяващи размера на
вземането. Оспорва се размерът на задължението по отделните му компоненти,
нямало доказателства за плащания, а същевременно това се твърдяло. Моли за
отхвърляне на иска.
След преценка на
събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните,
съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Относно допустимостта на исковете:
Производството е инициирано с подадено заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от кредитора „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу В.К.К.,
по което е образувано ч. гр. дело № 1957/2018 г. на ПРС. В полза на заявителя е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми,
както и за разноските.
Заповедта е била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като
съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в
месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в преклузивния
срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Съдът намира за безспорно установени по производството
следните обстоятелства:
Между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и В.К.К. е подписан договор за потребителски паричен кредит от
02.11.2016г. С посочения договор на ответника по производството е предоставена
сумата в размер на 1750.70 лева (получена съгласно изречение последно на част
„Удостоверения“ от същия). Уговорена е договорна лихва с фиксиран лихвен
процент по кредита е 15.82 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 21.53 %.
Кредитополучателят се е задължил да върне сумата в срок до 05.05.2018 г., на 18
месечни погасителни вноски в размер на 110.04 лева всяка, като общия размер на
всички плащания е записан на 1980.72 лева.
Вземанията по процесния договор са цедирани от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД съгласно рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. и приложение № **** към него. Самото извършване на цесията не е оспорено,
поради което и съдът намира представените документи за достатъчни доказателства
за установяването на това обстоятелство. Представено е пълномощно от
правоприемника на цедента („БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., действащо чрез клона си в България), с което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /лист 22/.
Съдът споделя съображенията изложени в отговора за нередовно
уведомяване на ответника за прехвърлянето на вземането. Във връзка с избрания от кредитора ред
за връчване на съобщението- чрез пощенска пратка, е постановено Решение № 148 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015
г., I т. о., ТК. В него се приема, че съгласно
разпоредбата на чл. 36, ал. 2
Закона за пощенските услуги условията за доставянето на пощенските пратки се
определят според Общи правила, приети с решение № 581/27.10.10г. от Комисията
за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на съобщението
има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е
доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл. 5,
ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен член на домакинството
на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за самоличност (чл. 5,
ал. 2 от Общите правила). В чл. 5,
ал. 3 на Общите правила са разписани действията, които следва да
извършат пощенските служители, когато препоръчаната пощенска пратка не е
предадена при посещение на адреса. Пощенският оператор удостоверява, че
пратката не е доставена на адреса и същата е върната на подателя съгласно
изричното указание в чл. 14 от правилата.
Общите правила и чл. 36, ал. 2
от Закона за пощенските услуги не
въвеждат фикция, че при липса
на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския
оператор по чл. 5, ал. 3, пратката ще
се счита за доставена на получателя.
Въпреки това, ответникът се явява уведомен за цесията с
връчването на исковата молба и приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Към
исковата молба е представено уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от
цедента, чрез цесианера като пълномощник и доказателства за представителна
власт. Тези документи, заедно със самата искова молба са редовно връчени на
ответника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК за
връчване на съобщението с исковата молба и приложенията следва да бъде зачетена
в настоящото производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно
чл. 235, ал. 3 ГПК, макар да е извършено след подаване на заявлението по чл.
410 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.
Ето защо ищецът е материлноправно легитимиран да претендира
всички вземания по договора за потребителски кредит.
Относно действителсността на процесния договор за кредит:
Всеки съд, е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение
на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата
държава провежда принципа на законността (чл. 4 КРБ). За това чл. 5 ГПК задава
като основен принцип на гражданския процес и задължава съдът при решаването на
делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от
осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират
правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора,
когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и
не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.)
е налице противоречие с добрите нрави - виж решение
№ 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР
№ 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др; 4.) е налице неравноправна
клауза.
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД представлява финансова
институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството е вписано в регистъра на финансовите институции по чл. 3 от
Закона за кредитните институции.
Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Въз основа изложеното се налага извод, че сключеният между страните договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 15.82%. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му.
Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница и за какъв периода се отнася- годишен, месечен или за
периода на договора. Т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент
във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно
поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната
лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не
се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е
относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както
и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при
какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на
посочения от кредитодателя фиксиран размер. В последните изречения на чл. 5 от
договора са посочени условията за начисляването на законна лихва за забава, но
не и на лихвения процент уговорен в раздел „Параметри и условия“. В този смисъл
съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която е императивна. Този порок не може да бъде отстранен и от
приетата по делото ССЕ, тъй като изискването на закона е да се съдържа в самия
договор.
На следващо място, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Първите две изисквания са спазени, като
е посочена общата сума и размерът на ГПР. Не
е налице последното изискване- да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора.
Следователно процесният договор за кредит е недействителен, на
основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. За разлика от унищожаемостта,
която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и
при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността
на исковете. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
От представените доказателства се установява, че е налице неплатена
главница, но тя не може да бъде присъдена за дължима в настоящото производство,
тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането. След като
договорът е недействителен, съдът не би могъл да признае дължимостта на
главницата на същото основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК
е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното
обогатяване– при липсата на основание, всеки дължи да върне това, което е
получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение
с оглед действителен договор за кредит, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Ето защо предявените искове
следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: *****, срещу В.К.К.,
ЕГН **********, искове за ПРИЗНАВАНЕ
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че В.К.К. дължи на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, следните суми: 1 577.08 лева- главница за периода
03.02.2017 г.- 05.05.2018 г., произтичаща от договор за потребителски кредит от
02.11.2016 г., сключен между В.К.К. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, обявен
за предсрочно изискуем, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД с рамков договор от 27.07.2017 г. за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) и приложение **** от 27.07.2017 г., договорна лихва в размер на 180.02 лева за периода 03.02.2017 г.- 05.05.2018 г., по отношение на която
е обявена предсрочна изискуемост, обезщетение
за забава в размер на 132.47 лева за периода 04.02.2017 г.- 06.02.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпване на заявлението в съда- 06.02.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, за
които е издадена Заповед № ******. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1957/2018г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
/Тоско Ангелов/
Вярно
с оригинала.
Р.М.