РЕШЕНИЕ
№ 4
гр. Русе, 03.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Милен Петров
Членове:Силвия Павлова
Мария Велкова
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20234500500713 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД-
гр.София, ЕИК ********* против решение №822/31.05.2023 г., постановено
по гр.д.№ 787/2023 г. по описа на Русенския районен съд, в частта, с която е
отхвърлен предявеният против И. П. Б., Г. А. П. и М. Й. М. иск с правно
основание чл.422 от ГПК- за установяване на вземане по издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 5400/2022 г. по описа на РРС за сумата в размер на
1846.93 лв.- договорено възнаграждение. Твърди се, че решението в
обжалваната част е неправилно като постановено при неправилно
приложение на материалния закон по съображенията, изложени в жалбата.
Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново
решение, с което искът бъде уважен.
Ответницата по жалбата И. П. Б. е подала отговор по реда на чл.263 от
ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност.
Ответниците по жалбата Г. А. П. и М. Й. М. не са подали отговор и не
1
изразяват становище по основателността на въззивната жалба.
„Профи Кредит България“ ЕООД- София е обжалвало и определение
№3056/25.07.2023 г., постановено по делото, с което е оставено без уважение
искането по чл.248 от ГПК- за изменение на решението в частта за
разноските. Твърди се, че определението е неправилно и се иска неговата
отмяна и уважаване на искането по съображенията, изложени в частната
жалба.
Ответниците И. П. Б., Г. А. П. и М. Й. М. не са подали отговор и не
изразяват становище по основателността на частната жалба.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
І.По отношение на въззивната жалба:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявеният от
жалбоподателя против ответниците И. П. Б., Г. А. П. и М. Й. М. иск с правно
основание чл.422 от ГПК- за установяване на вземането на жалбоподателя по
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 5400/2022
г. по описа на РРС за сумата в размер на 1846.93 лв.- договорно
възнаграждение и за сумата в размер на 3160.04 лв.- възнаграждение за пакет
от допълнителни услуги.
От събраните в първоистанционното производство доказателства е
установено, че на 17.08.2018г. между жалбоподателя в качеството на
кредитор от една страна и от друга-И. П. Б. като кредитополучател и Г. А. П.
и М. Й. М. като солидарни длъжници е сключен договор за потребителски
кредит №**********, при следните параметри: сума на кредита 5000 лв., срок
за погасяване на задължението 36 месеца; размер на погасителната вноската
243,98 лв.; ГПР – 49,89%; ГЛП – 41,17% и общо задължение по кредита в
размер на 8783,28 лв. На същата дата страните са подписали и споразумение
за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, по силата на който
2
ответниците по жалбата са поели задължение за заплащане на
възнаграждение в размер на 4519,80лв., платими също на 36 месечни вноски
всяка в размер на 125,55 лв. всяка. Общият размер на задължението по
договора за кредит и пакета от допълнителни услуги възлиза на 13303,08 лв.,
които следва да се погасят на 36 месечни вноски в размер по 369,53 лв.,
първата с падеж 16.10.2018 г., а последната- на 16.09.2021 г.
Беспорно е установено, че са извършвани плащания по договора като
размера на негосанетата част от задълженията възлиза на 1846.93 лв.-
договорно възнаграждение и 3160.04 лв.- възнаграждение за покат от
допълнителни услуги. За тези суми жалбоподателят е подал заявление, въз
основа на което е образувано ч.гр.д. №5400/2022 г. по описа на РРС и е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
31.10.2022 г. срещу тримата ответници като солидарни длъжници за сумата от
4 132,37 лв. представляваща главница, ведно със законна лихва за период от
28.10.2022 г. до изплащане на вземането, за сумата 1 846,93 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за период от 16.11.2019 г. до
03.12.2020 г., за сумата от 3 160,04 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, за сумата от 71,82 лв.,
представляваща лихва за забава за период от 17.11.2018 г. до 03.12.2020 г.,
сумата от 872,46 лв., представляваща законна лихва за период от 03.12.2020г.
до 27.10.2022г., както и направените разноски. Срещу издадената заповед за
изпълнение са постъпили възражения от солидарните длъжници по реда и в
срока а чл.414 от ГПК, поради което заповедният съд е дал указания на
кредитора за предявяване на иск за установяване на претендираното вземане
по издадената заповед за изпълнение.
При така установените факти първоинстанционният съд е извел извод за
неоснователност на предявеният иск за установяване на вземането по
издадената запод за изпълнение в размер на 1846,93 лв.- договорно
възнаграждение и в размер на 3 160,04 лв.- неплатено възнаграждение за
пакет от допълнителни услуги.
Прието е, че споразумението, касаещо пакета от допълнителни услуги е
нищожно, поради което не поражда задължение за ответниците по жалбата за
заплащане на възнаграждение в претендирания размер от 3160.04 лв., което
обуславя неоснователност на тази претенция.
3
По отношение на претенцията за установяване на вземане в размер на
1846.93 лв. е прието, че в процесния договор липсва ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти
точно са включени в него и как се формира ГПР. Така за ГПР в договора е
посочен размер от 49,89%, а ГЛП е определен на 41,17%. Липсват данни за
други разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, поради което
не става ясно как е формиран по-високия ГПР, т.е. какво още е включено в
него освен договорната лихва, която пък надвишава трикратния размер на
законната лихва, което съгласно установената по този въпрос съдебна
практика е уговорка нарушаваща добрите нрави. Поради това
първоинстанционният съд е приел, че сключеният между страните договор за
кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК - поради нарушение на
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК при неговото сключване, поради което с оглед
нормата на чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. На това основание
е прието, че претендираната сума от 1846,93 лв. като договорна лихва е
недължима и искът като неоснователен е отхвърлен.
Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно.
Предявяването на специалният установителен иск по чл.422 от ГПК
предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора- ищец заповед за
изпълнение на парично задължение, която е оспорена от длъжника/
длъжниците с възражение в срока по чл.414 от ГПК. Подаването на
възражение поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в
преклузивния срок по чл.415, ал.1 от ГПК с цел да установи със сила на
пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира
изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен
титул за реализиране на вземането срещу длъжника / арг. от чл.416 от ГПК/.
В конкретният случай е налице издадена в полза на жалбоподателя
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу която
ответниците в качеството им на солидарни длъжници са подали възражение в
срока по чл. 414 от ГПК. Подаването на възражение е породило правният
интерес от търсената искова защита, искът е предявен в законоустановения
срок и е допустим, което обуславя допустимостта на обжалваното решение.
При разглеждането на спора не са допуснати съществени процесуални
4
нарушения и правилно е приложен материалния закон.
Страните по делото са сключили договор за потребителски кредит като
длъжниците имат качеството на потребители. С оглед това тяхно качество
съдът по силата на чл.7, ал.3 от ГПК е задължен са извърши проверка за
наличието на неравноправни клаузи в договора.
В настоящият случай съдът следва да изследва да извърши проверка за
съответствието на договор за потребителски кредит с повелителни норми на
ЗЗП и приложимия ЗПК. Това задължение на съда произтича и от целта на
Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната
процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че процесният договор, от
който жалбоподателят претендира вземането си за договорно възнаграждение
е недействителен.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на
първоинстанционния съд, че в процесния договор за кредит липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на същия закон е дадена легална дефиниция на
понятието „общи разходи по кредита“ – това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит.
В процесния договор ГПР е посочен в размер от 49,89%, а ГЛП е
определен на 41,17%. Липсват данни за други разходи по кредита освен
предвидената договорна лихва, поради което не става ясно как е формиран
по-високия ГПР, т.е. какво още е включено в него освен договорната лихва,
5
която пък надвишава трикратния размер на законната лихва. Надвишаването
на трикратния размер на законната лихва е уговорка , която нарушава добрите
нрави, както правилно е приел първоинстанционния съд.
От доказателствата по делото може да се изведе извод, че
възнаграждението за допълнителен пакет услуги в размер, надвишаващо
заемната сума, не е включено при изчисляване на ГПР. Заплащането на тази
такса е пряк разход, свързан с кредита, защото се заплаща едновременно с
погасителните вноски и оскъпява неговата стойност, поради което следва да
бъде включена в изчисляването на ГПР.
Посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, а и надвишава
максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК., поради което е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при сключване на процесния
договор за кредит. Поради това правилен е изводът на районния съд за
недействителност на договора основание чл. 22 от ЗПК и правилно е
приложена разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят
дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. С оглед на това правилен е и крайният извод на съда, че
длъжниците не дължат претендираното договорно възнаграждение, което
обуславя неоснователност на иска и същият правилно е отхвърлен.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци.
Същото като правилно следва да бъде потвърдено с решение, което съгласно
чл.280, ал.3 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в
тежест на жалбоподателя. В полза на ответниците по жалбата не следва да се
присъждат разноски, тъй като не са претендирани такива.
ІІ. По отношение на частната жалбата:
Чадстната жалба е подадена от надлежна страна в законоустановения
срок и срещу определение, което подлежи на съдебен контрол, поради което е
допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Отговорността за разноските е правна последица от изхода на спора,
поради което правилно първонстанционният съд е приел, че разноските за
6
първоинстанционното производство са в тежест на жалбоподателя.
При присъждане на разноските правилно първоинстанционният съд е
съобразил и задължителните указания, дадени в ТР №4/2013 г.- т.12 на
ОСГТК на ВКС и е присъдил разноските за заповедното производство.
От данните по делото е видно, че длъжниците в заповедното
производство са били представлявани от адв. В.В. и адв. К.Х. безплатно,
поради което правилно на основание чл.38 от ЗА първоинстанционният съд е
присъдил на процесуалните представители на ответниците възнаграждение за
оказана безплатна правна защита. Размерът на възнагражденията са
съобразени с чл.36 от ЗА и Наредба №1/2004 г. като съдът е изложил
подробни мотиви относно определения размер.
С оглед на това правилно първоинстанционният съд е приел, че не е
налице основание за изменение на решението в частта за разноските по реда
на чл.248 от ГПК и правилно и отхвърлил искането на жалбоподателя.
Определението е правилно и следва да бъде потвърдено с определение,
което е окончателно.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №822/31.05.2023 г., постановено по гр.д.№
787/2023 г. по описа на Русенския районен съд, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД-София против И. П.
Б., Г. А. П. и М. Й. М. иск с правно основание чл.422 от ГПК- за установяване
на вземане по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5400/2022 г. по
описа на РРС за сумата в размер на 1846.93 лв.- договорено възнаграждение.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение №3056/25.07.2023 г., постановено по
делото.
Решението окончателно.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8