О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
………./……….08.2019г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на ….08.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА
КАРАГЬОЗОВА
мл.
с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно търговско дело № 1325 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е
образувано по реда на чл. 418 ал. 4 ГПК по частна жалба на „БАНКА ДСК”АД, гр.
София, ЕИК *********, чрез пълномощник ю.к. Славова срещу разпореждане №
33243/30.07.2019г, в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, ведно с молбата за
постановяване на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист по гр.д.
11102/19г. на ВРС 20 с-в за сума от 120лв
претендирани разходи при изискуем кредит.
Жалбоподателят се
оплаква за неправилно приложен закон ограничаващ кредитора по потребителски
кредит, като сочи, че начисляването на сумата за разходи, направени от
кредитора е било уговорено изрично между страните не като услуга по управление
на кредит, а като предварително определен в тарифа на банката размер на
вредите, които кредиторът търпи при неизпълнение на задължение на
кредитополучателя. Сочи, че в заявлението си е основал претенцията си на
редовното извлечение от сметка, включващо начислените разходи, като счита, че
първата инстанция е надхвърлила правомощията си по формална проверка за
редовност на документите, като моли доказателствата да бъдат зачетени и да бъде
уважено заявлението му за издаване на исканата заповед за незабавно изпълнение.
Въз основа на подробно изложени доводи относно характера на вземането,
изключващ забраните по чл. 10а от ЗПК, заявителят моли неправилният отказ да бъде отменен и
искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение за тази сума също да
бъде уважено.
Жалбата вх. №
58333/08.08.19 е подадена преди изтичане на седмичен срок от връчване на обжалваемия отказ. Изявлението е на надлежна страна –
заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и производството по нея е
процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК.
Авансово дължимата такса е внесена.
Варненският окръжен
съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае
за обжалване на акт, с който се отговаря по същество на искане до съда,
съответното приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и
служебна проверка за действителност и допустимост, преди произнасяне по
съществото на искането.
Производството е
било образувано по молба на заявителя (банка – кредитор) срещу физическо лице –
кредитополучател с адрес в седалището на сезирания съд. Компетентният районен
съд е сезиран с надлежен формуляр по чл. 417 ГПК. Съответно на това сезиране
разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413
ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г,
ПП1/80г).
Обжалваният акт е
произнесен по редовно заявление, вземанията за главница, лихви и допълнителни
плащания са достатъчно индивидуализирани в т. 9 и 14, включително с позоваване
на твърдения за възникнала изискуемост по изрично уговорена между страните (
чрез препращане към конкретен текст от общи условия) клауза, уреждаща такава
последица при забава на длъжника и връчено уведомление. Съдът приема, че
формулярът е редовен по смисъла на чл.410 ал. 2 вр.
чл. 127 и 128 ГПК. Твърденията на заявителя, по процесната сума от 120 лв, допълнително уточнени по указания на първата инстанция
сочат допустима претенция, на процесуално легитимирана страна срещу дееспособен
длъжник, основана на уговорка от договор за потребителски кредит, възлагаща на
длъжника разходи по обслужване на задължението и принудителното му събиране,
определени предварително по размер чрез уговорка в общи условия( чл. 8 ),
препращаща към тарифа на банката, като компенсация за разход, извършен от
кредитора за откриване на длъжника и връчване на уведомление за изискуемост,
наложили се поради недобросъвестност на кредитополучателя, пропуснал падежи по
обслужване на задълженията си. Представени са документи, на който заявителят е
основал искането си( т.12 от
заявлението). Извлечението от сметката по просрочения кредит сочи 7 неплатени
дължими месечни вноски и забава продължила 215дни и позоваване на тази забава
като основание за предсрочна изискуемост на 19.6.19г., както и начислени за сметка на кредитополучателя
разходи при изискуем кредит в размер на 120 лв. Тези данни съответстват на
твърденията, че след уведомлението, връчено с покана до кредитополучателя,
кредиторът е обявил на длъжника упражняване на потестативното си право да иска
плащане на разсрочената главница в цялост и е начислил процесните разходи.
Въз основа на тези
твърдения, въззивният съд приема, че процесното вземане действително не е
претендирано като такса, независимо от предвиждането на плащането му в тарифа
на банката. Пояснението, че сумата е уговорена като предварително определен по
размер обезщетение за отговорност, породена от неизпълнение налага
квалифициране на посочените в т. 5 от тарифата разходи именно като
компенсаторна неустойка за вреди, понесени от кредитора в случай на пропуснати
падежи от кредитополучателя.
Съдът обаче
констатира, че в договора с потребителя тези разходи не са уговорени
индивидуално, а напротив всички последици от неизпълнението се уреждат чрез
клаузи в общите условия на банката. поражда служебно задължение на съда да
приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен
характер на задълженията. Жалбоподателят правилно възприема същността на
заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор
относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва
безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на
кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от
потребителски договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали
на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически
състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по
чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от
съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за
потребителя, дори и преди да е породено право на възражение от длъжника. В този
смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните
значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила,
независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя
защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС,
Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о) като израз на
вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен
и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и
С-473/00). В тези случаи за да бъде безспорен фактическия състав, породил
задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се
позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били
индивидуално договорени и само ако потребителя изрично се откаже от закрилата
си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да
установява своята добросъвестност като търговец
в преддоговорния процес по установяване на
параметрите на правоотношението между неравнопоставените страни. Ето защо
принципно не може да бъде споделено оплакването на жалбоподателя, че в
заповедното производство до ангажирането на насрещната страна с възражение
срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на заявените права.
Напротив, естеството на потребителската закрила( независимо дали общата по ЗЗП
или предвидена в специални закони) налага тя да бъде осигурена от съда и на
лице, което без изрични указания би
пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще
се постигне и ще се осуети стабилизиране на акт, останал неоспорен само поради
по-слабата информираност на потребител, който се е договарял без да познава
правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха
произтекли от едно съдебно производство.
В конкретния случай
потребителския характер на кредитирането се признава от заявителя и съответствието
на претенциите с изискванията на специалния ЗПК и общия ЗЗП е съществено за
уважаване на искането му.
Преценката на
общите условия води до извод, че препращането към тарифата не представлява
валидно уговаряне на неустойка. На първо място, посочения то кредитора чл. 8
изобщо не се отнася за разходи при неизпълнение, тъй като визира частта от
Тарифата, предвиждаща плащания за услуги на клиента, включени в договорения
ГПР(чл. 9.1 от общите условия). Както изрично и подробно обоснова в частната си
жалба обаче, процесните разходи не се начисляват за такава услуга, а и чл. 9.2
ги изключва от ГПР. В клаузите, уреждащи отговорности и санкции при
неизпълнение на кредитополучателя също липсва изрично посочване на възлагане на
разходи, предвидени в Тарифа, с изключение на чл.20, в който обаче са визирани
само такси за принудително изпълнение. Налага се краен извод, че в договора и
общите условия са уговорени плащания, конкретизирани по размери чрез препращане
към Тарифа само от вида, посочен в чл.
10а ЗПК, но не и друга неустоечна клауза със
съдържанието, заявено от кредитора и обосновавано в частната му жалба. Такова
съдържание е в явно противоречие със закона (чл. 11 т. 14, пр. последно,
евентуално т.17 или 25 от ЗПК) и заявлението, основано на такова твърдение не
може да бъде уважено.
На второ място,
дори да се приеме, че бланкетно обвързване на потребителя с всякакви включени в
Тарифа на банката плащания, представлява валидно договаряне на вземане с
неустоечен характер, установено по размер като „разходи при изискуемост“, то
уговарянето му противоречи на друга забрана ограничаваща обезщетенията на кредитора
при неизпълнение на задължения по потребителски кредит. Чл. 33 ал.1 ЗПК
лимитира отговорността на потребителя при забавено плащане до размер на
законната лихва, независимо какви са действително претърпените от кредитора
вреди. Доколкото в заявлението се претендира цялата дължима сума, ведно с
допустимото по закон обезщетение за забавата, основание за обезщетяване на
други, каквито и да са вреди е изключено с императивна правна норма.
В заключение съдът
изцяло споделя извода за неоснователност на искането за снабдяване на този
кредитор със заповед за незабавно изпълнение за сумата от 120 лв начислени по Тарифа разходи. Обжалваното разпореждане
следва да се потвърди.
По тези съображения и на осн.чл.
278 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 33243/30.07.2019г, в частта, с която е отхвърлено заявление за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, ведно
с молбата за постановяване на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен
лист по гр.д. 11102/19г. на ВРС 20 с-в за сума от 120лв претендирани разходи при изискуем кредит.
Разноски във
въззивното производство не се определят.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване (т.9 от ТР4/2013 на ОСГТК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.