Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през
2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Т.
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар
Поля Георгиева, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 13857 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 435607 от 22.06.2018 г., постановено по
гр.д. № 54455/2017 г. на СРС, 48 състав, е осъден на основание чл.
45 ЗЗД, вр. чл. 441 ГПК частен съдебен изпълнител Г.С.Д., с район на действие
СГС, per. № 781, да заплати на А.А.В. и Т.Н.В., следните суми, представляващи
претърпени вреди в резултат на отмяна на постановление за възлагане на недвижим
имот поради ненадлежно представителство на длъжниците от назначен от ЧСИ особен
представител по изпълнително дело № 20147810400196 на ЧСИ Г.Д.: сумата от общо
4 672.64 лева - част от 95 985 лева, представляваща пълния размер напродажната
цена на придобития на публична продан имот, ведно със законната лихва от 08.08.2017
г. до изплащане на вземането; сумата от
2 399.63 лева - местен данък за придобития недвижим имот, ведно със законната
лихва от 08.08.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 1 727.73 лева -
такса по т. 23 от ТТР към ЗЧСИ за издаване на постановление за възлагане, ведно
със законната лихва от 08.08.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 1 200
лева - платено адвокатско възнаграждение в производство за отмяна на постановление
за възлагане по гр. дело 3066/2016 г. на ВКС, ведно със законната лихва от 08.08.2017 г. до изплащане на вземането, както с
решението е осъден частен съдебен изпълнител Г.С.Д. да заплати на основание
чл.78,ал.1 ГПК на А.А.В. и Т.Н.В. сумата от 1800 лева - разноски по делото. Решението
е постановено при участието на З. „А.“ АД като помагач на страната на
ответника.
Решението е обжалвано от ответника
Г.С.Д. чрез пълномощник адв.А.Д., с искане за отмяната му и отхвърляне на иска.
С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради
нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл.
430 ГПК вр. чл. 47, ал. 6 ГПК в редакцията й към датата на издаване на
процесното постановление за възлагане и е приел, като не е съобразил, че към
момента на извършване на спорното действие на ЧСИ Г.Д. - назначаване на особен
представител на длъжника, е била налице противоречива практика на съдилищата.
Едва с постановяване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, тази противоречива практика е била уеднаквена и
съответно е прието, че особеният представител в хипотезите на чл. 430 ГПК във
вр. с чл. 7, ал. 6 ГПК следва да бъде назначаван от съда, то ТР като издадено
след влизане в сила на процесното постановление за възлагане от 27.04.2015 г. ,
нямало обратно действие по отношение на влезли в сила актове на съда и
съдебните изпълнители. Затова законосъобразността на действията на ЧСИ Д.следвало
да бъдат преценявани само с оглед действащата разпоредба на чл. 430 ГПК към
момента на назначаването на особения представител на длъжника, а данните по
изп.дело сочели, че законосъобразно ЧСИ Д.при залепено уведомление по реда на
чл. 47, ал. 1 ГПК на основание фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, 7.2014 г. е
пристъпил към назначаване на особен представител на длъжниците, което негово
поведение е било и в съответствие с константната практика на съда - СРС и СГС,
в чиято район е районът на действие на ЧСИ Г.Д., цитирани определения в
жалбата.Намира се оше, че наличието на противоречива съдебна практика изключвало
наличието на вина на съдебния зипълнител, и длъжниците са били представлявани
от особен представител-адвокат, определен от съответната адвокатска колегия, с
което правата им в изпълнението не били нарушени. Счита още, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че в случая не е приложим реда по чл.499, ал. 1 ГПК. С жалбата се
възразява, че правното положение на купувача е еднакво както при отстраняването
му поради установяване, че длъжника не
есобственик на имота, така и при отмяна на постановлението за възлагане
и на друго основание, поради това разпоредбата на чл. 499, ал. 1 ГПК следва да
бъде тълкувана като приложима правна норма в случая. И ако след отмяната на
постановлението за възлагане, платената цена от купувача е била разпределена, както е в случая, то следва
да се приложи чл. 499, ал. 1 ГПК и купувачът да иска връщане на цената от
взискателите и длъжника, а на местния данък - от общината, като тези права права
на купувача следва да се тълкуват като допълнителна предпоставка, за да може по
да бъде ангажирана отговорността на ЧСИ за вреди. Намира, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че нормата на чл. 499 ГПК не следва да се
тълкува разширително, иначе длъжникът би се оказал в привилегировано положение
- веднъж взискателите му са удовлетворени по разпределението, а в конкретния
случай по-голяма част от сумата е остатък,
който е бил върнат на длъжника, и втори път -
имотът е собственост на длъжника след отмяната на постановлението за възлагане.
При липса на доказателства ищците да са упражнили правата си по чл. 499,
ал. 1 ГПК и да не са могли да получат обратно заплатената цена, е налице е
правно бездействие от страна на ищците и липсвало по тази причина причинна
връзка между претендираните вреди и действията на ЧСИ към настоящия момент. Отделно счита, и че
сумата от 1 200 лева, за които ищците са били осъдени с решение № 34 от
21.04.2017 г. по гр.д. № 3066/2016 г. на ВКС, 2 го, СРС да платят за разноски
на длъжниците по изпълнението-ищци по това друго дело, не може да е вреда за
настоящите ищци, тъй като осъждане на ЧСИ Д.за тази сума би довело до двойно
компенсиране на разноски. Претендират се разноски за въззивната инстанция по списък по чл.80 от ГПК.
По реда на чл.265, ал.1
от ГПк към жалбата се присъединява и третото лице-помагач на ответника- З. „А.“
АД.
Въззиваемите
страни – ищците А.А.В. и Т.Н.В. чрез пълномощник адв.Д.К., оспорват жалбата с писмен отговор с доводите, че решението е
правилно и не страда от сочените в жалбата пороци. Възравяват, че тълкуването,
дадено в т. 4 от ТР от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК
на ВКС, има обратно действие - от момента на влизането в сила на нормите на чл.
47, ал. 6 ГПК във вр. с чл. 430 ГПК, които се тълкуват, съгласно чл.50, ал.1 от
ЗНА, доколкото с ТР не било предвидено действието му само за напред, както допуска
чл. 50, ал. 2, изр. 1 от ЗНА. Затова намират, че ЧСИ Д.е процедирал
незаконосъобразно при назначаването на особен представител на длъжниците, както
и било прието с решението по чл.303 от ГПК по гр. д. № 3066/2016
г. на ВКС, с която е отменено постановлението за възлагане по същата причина.
Наред с това намират, че чл. 499 от ГПК като императивна процесуалноправна
норма, не може да се тълкува разширително и да се прилага по аналогия, тъй като
в случая ищците не били отстранени тъй като длъжникът не е бил собственик на
имота, а загубват собствеността върху имота поради отмяна на постановлението за
възлагане. Отделно то това сочат, че ищците изобщо не могат да се ползват от
процедурата по чл. 499, ал. 1 ГПК, по аргумент от ал. 2 на същия чл. 499 ГПК, който
изисква като условие за издаване от районния съдия на изпълнителен лист за
връщанена сумите въз основа на разпределението и на удостоверенията по чл. 498,
ал. 1, ако лицата, срещу които се издава листът, са били привлечени в делото,
по което е постановено решението. А в
настояшия случай, иск от трето лице срещу купувачите по публичната продан (ищци
в настоящото производство) изобщо няма да се води, тъй като с отмяната на
постановлението за възлагане по реда на чл. 303 ГПК собствеността върху имота
се е върнала обратно при длъжниците. Намират за необосновано
оплакването по въззивната жалба за сумата от 1200лв. разноски като присъдени в
ползан на ищците, като противоречащо н арешението на ВКС по чл.3030 от ГПК, с
което обратно- ищецът А.В. е осъден да заплати иа
длъжниците в изпълнителното производство и молители в производството по отмяна
по чл. 303 ГПК, разноски в размер на 2 587,16 лева. Молят жалбата да се остави
без уважение и се потвърди решението на СРС. Претендират разноски за въззивната
инстанция по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК,
постановено е в рамките на правораздавателната дейност на съда и от законен
състав, и съдът се е произнесъл по предявените с исковата млоба искове на всеки
едни от ищците срещу ответника за осъждането му да плати на всеки един от тях
по 1/ 2 част от сумата 10000лв.-частичен иск,
за претъпрени вреди от незаконосъобразно изпълнение, сочещо на иска по
чл.441 от ПК, вр. чл.74 от ЧЗСИ , вр. чл.45 от ЗЗД.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни
към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Оплакванията с въззивната жалба и
отговора по нея очертават и предмета на въззимната проверка за правилност, като
предвид същите, спорни и пред въззивната инстанция са факти, според посоченото
в жалбата, от които да се извлича противоправно поведение, вреда, причинна
връзка и вина, и правилното прилагане на закона.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, въз основа на които е
приел, че частично предявените искове на двамата ищци са основателни, като е
установил, че ответникът като орган по изпълнението е нарушил императивната
разпоредба на чл. 47, ал. 6, респективно чл. 430 ГПК, според т. 4 от ГР 2/2013
г. на ОСГГК на ВКС, като е назначил сам особен представител на длъжниците по
из.дело, мвесто съда, че е доказана и вредата в размер 4 672,64 лева-част от
сумата от 95 985 лева, която сума подлежи на връщане поради отмяна постановлението
за възлагане, също и вреда в размер на 1
727 лева, представляваща платена от ищеца такса по т. 23 от ТТР към ЗЧСИ за
издаване на постановление за възлагане и в размер на сумата 2 399,63 лева
представляваща платен от ищеца местен данък за прехвърляне на имота, както и за
разходите за адвокатско възнаграждение в производството за отмяна на
постановлението за възлагане пред ВКС. Приел е, че така направетите от ищеца А.В.
разходи по изпълнението и делото по чл.303 от ГПК, са понесените от ищеца
вреди, в преки непосредствена последица от допуснатите от ответника процесуални
нарущения, в следствие на които постановлението за възлагане е бил отменено
имотът вече не е собственост на ищците, и плащането на тези суми представлява
вреда за тях двамата, тъй като макар и заплатени от А.В., е станало за закупуване
на имот през време на брака му с втората ищца и като платени от общия бюджет на
семейството обезщетение се дължи и на ищцата Т.В., или на двамата ищци по равно.
Ищците А.А.В. и Т.Н.В.
твърдят с исковата и уточнителната молба към нея, че с протокол за обявяване на
наддавателни предложения от 21.04.2015 г. по изп. дело 20147810400196 на ЧСИ Г.Д.,
А.В. бил обявен за купувач на поземлен имот с идентификатор 02659.2194.603 за
сумата от 95 885 лв., като същият изпълнил задължението си по проданта, като
внесъл по сметка на ЧСИ Г.Д. сумата от 4 500 лв., представляваща задатък, както
и оставащата сума от 91 485 лв. Твърди се, че А.В. е изпълнил и задължението да
внесе по банкова сметка ***,73лв., представляваща платена на основание т.23 от
ТТР към ЗЧСИ такса за издаване на постановление за възлагане с начислен ДДС,
както и че с преводно нареждане от 25.05.2015г. е внесъл по банковата сметка на
СО-Банкя и сумата от 2 399,63лв., представляваща местен данък за придобит
недвижим имот. Сочи се, че по време на придобиване на имота въз основа ва
постановлението за възлагане е в брак с Т.В.,
при което имотът е придобит в съпружеска имуществена общност. След възлагането,
с решение №34 от 21.04.2017Г. по гр.д. № 3066/2016 г., в производство по
чл.3030 от ГПК, по молба на длъжниците по изп.дело, ВКС и отменил
постановлението за възлагане на описания недвижим имот, тъй като ЧСИ Д.не е бил
компетентния орган да назначи особен представител на дължниците /такъв бил
районния съд/. Твърдят, че с отмяната на постановлението за възлагане,
придобитият по него недвижим имот се е върнал в патримониума на длъжниците по
изпълнителното дело, а ищците като купувачи, не си възстановили сумата общо
101 312,36 лв. представляваща претърпени във връзка с изпълнителното
производство вреди, тъй като сумата не им била възстановена от съдебния
изпълнител, и включваща - платената цена
на имота 95 985 лв., платения местен данък за имота 2399,63 лв., таксата
за издаване постановление за ЧСИ 1727,73 лв. и 1200 лв. –платено адвокатско
възнаграждение по гр.д. № 3066/2016 г. на ВКС, като е налице ипричинна връзка
между горепосоченото противоправно поведение на ЧСИ Д.и посочените вреди,
вината на ответника, също испециалното му качество на частне съдебен
изпълнител, отговарящ завреди съгласно ч.441 от ГПК, в. чл.74 от ЗЧСИ.
Ответникът ЧСИ Г.С.Д.
оспорва предявения иск. Възразява с отговора по чл.131 от ГПК, че липсват
незаконосъобразни негови действия като съдебен изпълнител, че с отмяната на
постановлението за възлагане от ВКС не се формира сила на пресъдено нещо по
отношение на процесуалната законосъобразност на отмененото действие и че
противоправността не е резултат от решение за отмяна на действие или
бездействие на ЧСИ. Ответникът сочи, поради противоречива съдебна практика
относно чл.430 ГПК към датата на постановяване на постановлението за възлагане,
в случая е действал законосъобразно в съответствие с известната му съдебна
практика на СГС. Възразява още, че липсва причинна връзка между вредите и
действията на ЧСИ предвид допълнителната предпоставка по чл. 499, ал.1 ГПК,
който ред ищците не били доказали да са упражнили правата си - да искат сумите
от взискателите и длъжника и съответно от общината, тъй като ЧСИ въз основа на
получената сума по публичната продан, и извършеното разпределение, е превел
получената от купувача сума да взискателя, по наложени запори по др. изп.дела,
и остатъка, след удържане на разноските, е превел на длъжниците. Оспорва се и наличието на вреди, тъй като
липсвали доказтелства ищците да не са могли да получат обратно платените суми
по реда на чл.499 ГПК, както и оспорва че ищците са доказали да са заплатили адвокатско
възнаграждение размер от 1200 лв. на длъжниците по изпълнението по решението на
ВКС.
Третото лице -
помагач на страна на ответника З. „А.“ АД оспорва предявените искове. Счита, че
платените от ищците суми следва да се искат от взискателите по изп. дело като
не са представени доказателства за това. Възразяват и че ответникът не е
извърщил виновно и противоправно поведение, както и че липсва причинна връзка
между поведението на ответника и настъпилите вреди.
Между страните няма
спор, и се установява от събраните по делото пред СРС писмени доказаелства,
вкл. и копие от изпълнителното дело, че по молба на „Сосиете Женерал
Експресбанк“ АД и въз основа на изп. лист от 20.01.2014 г. ,е било образувано
изп. дело №20147810400 по описа на ответика ЧСИ Г.Д. срещу с взискател „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД
длъжници А.Т.Ч., Е.Л.Ч.и Т.Ч.Ч.. Тъй като длъжниците не били открити на
регистрираните им постоянен или настоящ адрес в страната, ЧСИ Д.е отправил
искане до Софийска адвокатска колегия за определяне на особен представител,
като от САК са посочили адв. А.Н.М.за особен представител на длъжниците по изп.
Дело, и съдебинят изпълнител назначил адвоката за такъв. За удовлетворяване
вземането на визскателя, е насочено изпълнението върху недвижим имот на дължниците
Е.Ч.и Т.Ч., а именно върху незастроен
УПИ с площ 420 кв.м., представляващ парцел XXVII-603 в квартал 70 по плана на
в.з. „Банкя“, съгласно действащия градоустройствен план, одобрен със Заповед №
РД-02-14-92 от 26.02.1987 г., притежаващ идентификатор 02659.2194.603. В
резултат на насрочената и извършена публична продан на този недвижим имот, в
която ищецът А.В. е взел участие като наддавач и е заплатил 4 500 лева депозит,
същият съгласно протокол от 21.04.2015 г. е обявен за купувач на имота, след
като устно е предложил най-висока цена, а именно сумата от 95 985 лева. А.В. е довнесъл
сумата от 91 485 лева до пълния размер на цената на имота съгласно преводно
нареждане от 27.04.2015 г. Впоследствие, с постановление за възлагане от
27.04.2015 г., посочения по-горе недвижим е бил възложен в собственост на ищеца
А.В., който го е придобил по време на брака му с ищцата Т.В. и поради това е
станал съпружеска имуществена общност. Видно от представените платежни
нареждания ищецът е заплатил 1 727 лева такса по т. 23 от ТТР към ЗЧСИ за
издаване на постановление за възлагане и 2 399,63 лева за местен данък.
По изпълнителното
дело пред ЧСИ Д.са постъпили няколко запорни съобщения от други ЧСИ-ли по други
изп.дела, с които се налага запор върху вземанията на длъжниците по
изпълнението, така : на 13.05.2015 г. по изп.дело е постъпило запорно съобщение
от ЧСИ М.П. с което се налага запор върху вземанията на Т.Ч. по процесното
изп.дело, като същият едлъжник по обравунато пред ЧСИ П.изп.дело № 20138510402553 с взискател „ОББ“
АД, за сумата 6007,92 лв.-главница, лихви за забава до 13.05.2015 г.др.
неолихвяеми вземания, такси и разноски, на 26.05.2015 г. по изп.дело е
постъпило запорно съобщение от ЧСИ С.Я.с което се налага запор върху вземанията
на Е.Т.по процесното изп.дело за надвнеси суми след разпределението, в размер
на общо 17302,13 лв.-главница, лихви за забава до 25.05.2015 г. и др. вземания,
такси и разноски, на 28.05.2015 г. по изп.дело е постъпило запорно съобщение от
ЧСИ С.Я.с което се налага запор върху вземанията на Е.Т.по процесното изп.дело
за надвенеси суми след разпределението, в размер на общо остатък от дълга по
същото изп.дело 2852 на ЧСИ Я., възлизащ на 1555,73 лв. за остатък главница,
лихви за забава до 28.05.2015 г. и, такси и разноски.
Съгласно справка за
дълга по процесното изп.дело / на л.204 от изп.дело/, издадена по искане на
длъжниците по него на 23.03.2016 г., събраната от публичната продан сума от
95 985 лв. е разпределена така: 7222лв. на взискателя „СЖ Експресбанк“ АД,
921,30лв. такси на ЧСИ, 3лв. банкови комисионни, 6020,20лв. по запор от ЧСИ П.,
18 860,73 лв. по запор от ЧСИ Я., 3лв. банкови комисионни, и остатъка от
62 956,77 лв. подлежаща на възстановяване на длъжниците.
Сумите за преведени
както следва от ЧСИ Г.Д.: на взискателя по процесното изп.дело СЖ Експресбанк“
АД сумата 7222 лв. на 22.05.2015 г., на ЧСИ М.П.-сумата 6020,20лв. на
26.05.2015 г., на ЧСИ С.Я.- сумата 17305 лв. на 26.05.2015 г. и сумата 1555,73
лв. на 28.05.2015 г.
С молба вх. от
27.05.2015 г. взискателят „СЖ Експресбанк“ АД, е уведомил ЧСИ Д., че вземанията
му срещу длъжниците са погасени и иска прекратяване на изпълнението. Със
съобщение вх.№ от 04.06.2015 г., ЧСИ Я. е вдигнал наложения запор с двете
горепосочени запорни съобщения от 25.05. и от 28.05.2015 г.
По заявление от
двамата длъжници Е.Ч.и Т.Ч., подадена до ЧСИ Д.на 18.02.2016г. за изплащането
им по банков път - по сметка на Е.Т./ на л.200 от изп.дело/, на остатъка от
сумата по изп.дело, остатъка от 62956,77 лв. е преведен по посочената сметка на
Е.Ч.на 22.02.2016 г.
На 08.03.2016 г.
длъжниците уведомяват ЧСИ Г.Д., че ще подадат молба до ВКС за отмяна на
постановлението за възлагане. С решение № 34 от 21.04.2017 г. по гр. дело
3066/2016 на ВКС, II ГО на основание чл. 303, ал. 1, т.6 от ГПК, по молба на Е.Т.и
Т.Т., при участие като товетна страна на А.В. в производството по чл.303 от ГПК, е отменено постановлението за възлагане от 27.04.2015 г. по изп. дело
№20147810400 по описа на ответника ЧСИ Д., с което е бил възложен процесния
имот на ищеца, по мотиви, че длъжниците не са били надлегжно представлявани по
изп.дело, тъй като особеният им представител по изп.дело не е бил назначен с
акт на съда. С решението на ВКС е осъден А.В. да плати на молителите разноски
по делото 2587,16 лв.
По иска е правно
основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 441 ГПК, ищците следва да установят при условията
на пълно и главно доказване наличието на елементите от фактическия състав на
непозволеното увреждане; 1/ деяние /действие/бездействие, на ответника; 2/ противоправността на деянието,
3/ вредата, а именно, че са претърпели твърдените имуществени вреди в следствие
на това, 4/ причинната връзка между противоправното поведение на дееца и
настъпилите вреди, като вината на
дееца/ответника/ се предполага, освен ако не се обори по делото.
В решения на ВКС насочени към правилното и
еднообразно прилагане на закона е прието, че ЧСИ дължат обезщетение за всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. ако не не
бе незаконосъобразното действие или бездействие на ЧСИ, не биха настъпили
вредите. При иск предявен на основание чл. 74, ал.1 ЗЧСИ отговорността ще е
налице, когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при
изпълнение на дейността на ЧСИ и причинна връзка. Съдът по деликтния иск
преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на
съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво
е решението на съда по жалбата. /ср. решение № 264 от 8.04.2010 г. по гр.д. №
474/2009 г., IV г.о.; решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 1445/2009 г.,
IV г.о. и решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д. № 1124/2010 г. на III г.о.,
решение № 238 от 30.01.2013 г. по гр. д. № 1668/2011 г., Г. К., III ГО на ВКС/.
Ето защо следва да бъде извършена преценка, доколко ответникът е нарушил
процесуалните норми при изпълнението върху процесния недвижим имот.
Въззивният съд намира,
че в конкретния случай е била нарушена императивната разпоредба на чл. 47, ал.
6, респективно чл. 430 ГПК, съгласно и т.
4 от ГР 2/2013 г. на ОСГГК на ВКС, с което е прието, че при наличие на
предпоставките на чл. 47, ал. 6 ГПК, особен представител на длъжника в изп.
производство се определя от съда, а не от съдебния изпълнител. В случая не
районния съд, а ЧСИ Д., е назначил особен представител на длъжниците чрез
когото са били връчвани съобщенията по изп. дело. Тъй като особеният
представител не е бил назначен от съда, който е компетентният за това орган, то
настоящият съдебен състав счита, че ответникът е допуснал процесуално нарушение
във връзка с уведомяването на длъжниците по изп. дело за публичната продан,
поради каквото нарушение също постановлението за възлагане е било отменено по
реда на чл.303 от ГПК. Даденото тълкуване в т.4 от посоченото ТР на
ВКС, макар и по време след приключването на публичната продан, има действие от деня, когато е влязъл в сила
актът, който се тълкува, т.е. нормата на чл.430 от ГПК в приложимата към 2015
г. редакция, сочеща че се назначава от районния съдия. В този смисъл е и
решение № 416 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 294/2012 г., Г. К., І г. о. на ВКС,
изводите по които настоящият въззивен
състав споделя, и сочещи, че на още по-голямо основание установения с чл.50,
ал.1 от ЗНА принцип следва да се отнася за тълкуването, което прави ВКС по реда
на чл. 124 от ЗСВ или чл. 292 от ГПК, което се извършва при противоречива или
неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. При това тълкуване
на върховния правораздавателен орган по граждански дела, което не е нормативно
не може да се определя друг момент на влизане в сила на тълкуването, както това
е възможно по изключение при нормативното тълкуване, съгласно чл. 50, ал. 2
ЗНА. Следователно, налице е елемента противоправно деяние от ЧСИ Д.в
случая, при което това оплакване с
въззивната жалла е неоснователно.
Неоснователно също е оплакването
за обстоятелства, изключващи вината поради противоречива съдебна практика на
СРС. Вината по смисъла на чл.45 от ЗЗД не е задължително да е умишлена, може и
да е непредпазливост, вкл. и небрежност. Вината, във формата на небрежност, е
неполагането на дължимата грижа, както е в случая, и тя, на основание чл. 45,
ал. 2 ЗЗД, се предполага, Презумпцията за вина, като небрежност, не е оборена,
доколкото е извършено деяние, което съдебният изпълнител е могъл и е трябвало
да предотврати, предвид признанието му за знание за наличие на противоречива
съдебна практика по приложение на чл.430 от ГПК, а в случая същият, по
процесното изп.дело, и не е поискал от
районния съд да назначи особен представител на длъжниците, при което не може да
се позовава на липса на вина.
Налице е и претърпяна
от настоящите ищци вреда. В следствие на решението на ВКС за отмяна на
постановлението за възлагане, А.В. и съпругата му Т.В., се лишават от
придобитото по реда на публичната продан, при съпружеска общност, право на
собственост върху недвижимия имот, при което заплащането от А.В. на сумата общо
101 312,36 лв. се явява имуществена вреда за тях. По отношение на
постановленията за възлагане след публична продан, е приложим реда за отмяна по
чл.303 от ГПК, като след отмяната на процесното постановление за възлагане на
имота на А.В. с решението на ВКС, съкщият
загубва правото насобственост върху имота, а ЧСИ следва да се извърши нова
продан, при условията на чл. 494, ал. 2 ГПК / ср. решение № 209 от 27.02.2015
г. по т. д. № 92/2014 г., Т. К., І т. о. на ВКС/. В случая, обаче, ЧСИ Г.Д.е
приключил изпълнителното дело поради събиране на дълга, съгласно разпореждане от 15.04.2016 г.,
обективирано на л.3 от изп.дело, върху изпълнителния лист. Приключването е
станало след като ЧСИ Д.е бил уведомен, че длъжниците са подали молба по чл.303
от ГПК за отмяна на постановлението за възлагане. Видно от отговора на исковата
молба, ЧСИ Д.възразява, че не може да възстанови на ищците сумите, тъй като
сумата по публичната продан е била разпределена вече и преведена на взискателя,
на др. кредитори на длъжниците по запорни съобщения, и остатъка е върнал на
длъжниците, като счита че предявяването от купувача по публичната продан на
правата му съгласно чл.499 от ГПК е предпоставка за иска му за вреди срещу
съдебния изпълнител.
Въззивният съд не споделя това възражение.
Действително и при отстраняване на купувача при публична продан поради
установяване със съдебно решение, че длъжникът не е собственик на имота, и при
отмяна на постановлението за възлагане по реда н ачл.435 и сл. от ГПК или по
реда на чл.3030 от ГПК, купувачът загубва придобитото по силата на
постановлението за възлагане право на собственост върху имота, въз основа на
съдебно решение, при което платената от него продажна цена представлява имотна
вреда. Няма пречка обаче, купувачът при публична продан, който не става
собственик, да търси обезщетение за така претърпяната от него вреда направо от ЧСИ,
по реда на отговорността му по специалния ред, редвиден по чл.441, вр. чл.74 от ГПК, без да е установено с влязло в сила решение, че длъжника не е собственик /така
напр. прието с решение № 3 от 23.01.2018 г. по гр. д. № 953/2017 г., Г. К., ІІІ
г. о. на ВКС/. Разпоредбата на чл.441 ГПК, вр. чл.74 ЗЧСИ предвижда специална
деликтна отговорност на ЧСИ за вреди от негови противоправни действия по
изпълнението, при което не е налице конкуренция между чл.441 от ГПК и чл.499 от ГПК, и третото лице-купувач при публичната продан не може да се счита задължен
да упражни първо реда по чл.499 от ГПК. Освен това, редът по чл.499 от ГПК не
може да се счита приложим в настоящия случай. Това е така, защото отстраняването
на третото лице-купувач при публичната продан от имота, защото длъжникът не е
бил собственик, не винаги може да е по причина незаконосъобразно действие на
съдебния изпълнител при преценката по чл..483 от ГПК. Третото лице-купувач при публичната продан може
да бъде отстранен и при липса на нарушение на съдебния изпълнител при
публичната продан. Когато, обаче, има незаконосъобразни действия на съдебния
изпълнител при изпълнението, публичната продан и възлагането на имота на избрания купувач, при които нарушения се стига до
отмяна на постановлението за възлагане, то съдебният изпълнител/ЧСИ отговаря по
предвидения специален ред за това по чл.441 от ГПК, респ. и във връзка с чл.74
от ЗЧСИ, когато изпълнителното дело е водено от ЧСИ.
За неоснователно
въззивният съд намира оплакването с въззивната жалба за недължимост на сумата
по заплатени от купувача при публичната продан данъци към общината, тъй като те
се дължели за възстановяване от общината, а не от ЧСИ. Както вече беше
посочено, третото лице-купувач при публичната продан, при установяване на вреди
за него от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, не е длъжен да
търси друг предвиден ред за обезщетяване на такива вреди/възстановяване на
сумите от други лица, след като същият има на разположение специалният иск
срещу ЧСИ по чл.441 от ГПК, вр. чл.74 от ЗЧСИ. Плащането на местния данък в
случая е закономерна последица от придобиване на правото на собственост върху
недвижим имот въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане, а
поради последващата отмяна на това постановление, е налице и вреда за купувача
при публичната продан в размер ина платения то него местен данък за придобиване
на недвижим имот. Това плащане на местен данък е изискване поради придобиване
правото на собственот по силата на постановлението за възлагане, и след
отмяната му вредата в размер на платения данък е в причинна връчка с
допуснатото от ЧСИ Д.в случая незаконосъобразно действие по назначаване от него
на особен представител на длъжниците.
Оплакването по въззивната
жалба относно вредите, произтичащи от претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение от 1200 лв., са свързани с възможността ищците да получат двойно
възмездяване, тъй като за сумата са се снабдили и с изпълнителен лист срещу
длъжниците по изп.дело. Такива факти няма установявани по делото, нито има
такива твърдения на страните, няма и доказателства за присъждане в полза на
ищците на разноски по делото пред ВКС по чл.303 от ГПК. Напротив, ищецът А.В. е
осъден с решението на ВКС по чл.303 от ГПК да заплати на молителите/длъжници в
изп.дело/ разноски 2587,16 лв., но не те са предмет на настоящия иск, а други,
направени разноски по същото дело от А.В. за неговата защита в размер на 1200
лв. Поради липсата на други оплаквания относно фактите за тези разноски,
въззивният съд приема жалбата в тази част за неоснователна.
Поради липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, вкл. и относно приетите от
първоинстанционния съд установени факти, от които произтича вземането на ищеца Т.В.
за половината от претендираните суми с исковата молба, въззивниият съд намира,
че предявените искове-частични, се явяват доказани и основателни, а обжалваното
решение, с което те са били уважени е правилно и подлежи на потвърждаване
изцяло.
По разноските за
въззивната инстанция: Направените от въззивника-ответник разноски остават в негова
тежест, предвид изхода на спора. Въззиваемите страни-ищците, имат право на
възстановяване на направени разноски пред въззивната инстанция, в размер на
1400 лв. съгласно списъка по делото и
допълнителното споразумение между тях и АД К., Г., П.а енд Ко от 05.06.2019 г.
Сумата 1400 лв. е платена в брой, удостоверено с договора за правна защита от
30.06.2017 г. като част от общата платена сума 4267,40 лв. възражението по
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, въззивнитя съд намира за основателно.
Ищците са двама, всеки е платил половината или по 750лв., като цената на всеки
от предявените искове-частични, е по 5000лв. частичен иск. Минималният размер
на адвъзнаграждение в случая, съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г.
на ВАдвС, при цена на иска 5000лв. , възлиза на 580 лв., при което платеното от
всеки от ищците по 750 лв. се явява прекомерно предвид липсата на процесуално
усложнение на процеса пред въззивния съд, при което следва да се намали от 750
лв. на 600 лв. за всеки от ищците, като се отчита наличието на правна сложност
и множеството оплаквания по жалбата.
Предмет на делото са
два иска, предявени от всеки от ищците като частичен иск в размер от 5000лв.,
като ищците са обикновени другари, при което въззивното решение няма да подлежи
на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК. При частичен
иск цената на иска се определя от предявената част, а не от общия размер на
вземането, както е прието с т. 1 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, което не е
загубило сила и е приложимо в тази част и при действието на сегашния ГПК от 2007г.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 435607 от 22.06.2018 г., постановено по
гр.д. № 54455/2017 г. на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА частен съдебен изпълнител Г.С.Д., с район на действие
СГС, per. № 781, с адрес на кантората гр. София, ул.„*****, на А.А.В., ЕГН **********
и Т.Н.В., ЕГН **********,*** ****, съдебен адрес ***-чрез адв.Д.К., на основание чл.78, ал.1 и ал.5 от ГПК, по 600 лв. на всеки от двамата разноски за
въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на З. „А.“ АД, ***, като помагач на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3,
т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.