Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 13.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 2443 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 545713/26.11.2018 г.,
постановено по гр. д. № ********* г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав, са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАС искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. С чл.140 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД – за признаване на
установено, че „Н.И.О.“ ЕООД дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 4 099, 66 лв.
– доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.06.2010 г. –
30.04.2013 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
по чл.410 ГПК 16.04.2016 г., до окончателното изплащане, както и сумата от 757,
02 лв. – лихва за забава за периода 91.08.2010 г. – 18.02.2014 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №
29828/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 68 състав. Ищецът е осъден за заплати на
ответника сумата от 1 598, 40 лв., представляваща общия размер на
заплатени адвокатски възнаграждения и държавна такса в исковото и заповедното
производство, както и в производството по чл.240 ГПК. Решението е постановено
при участието на трето лице – помагач „Б.Б.“ ООД.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че посоченото
в заявлението основание е неоснователно обогатяване, а не облигационно
правоотношение, както неправилно е приел СРС. Депозираното заявление за
издаване на заповед за изпълнение е уважено от заповедния срок и във връзка с
депозирано възражение от страна на длъжника за липса на качеството клиент е
предявен иска по реда на чл.422 ГПК. Счита, че исковата молба е подадена в
съответствие със заявлението и издадената заповед, при конкретно посочено
основание. По делото са представени доказателства, че ответникът е собственик
на топлоснабдения имот, както и фактури, ведомости, отчети във връзка с
топлоснабдяване на същия, поради което предявеният иск е и основателен. Счита,
че обжалваното решение е недопустимо, поради което следва да се обезсили и
делото да се върне за ново разглеждане на СРС. В условията на евентуалност моли
съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове, като
му присъди сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „Н.И.О.“
ЕООД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно
и законосъобразно. С изготвения доклад по делото предявеният иск е квалифициран
от СРС с равно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ
и чл.86 ЗЗД. Ищецът не е възразил срещу доклада на делото. Също така СРС
изрично е указал на ищеца, че следва да установи съществуването на договорни
отношения с ответника за доставка на топлинна енергия за стопански нужди чрез
писмен договор при общи условия за небитови клиенти. Обосновано решаващият съд
е приел, че по делото не е приложен и представен писмен договор, сключен между
страните за доставка на топлинна енергия за стопански нужди, съгласно § 1,
т.33а ЗЕ отм. ДВ бр.54/2012 г. вр. с чл.149 ЗЕ. Твърди, че не е получавал
покана от ищеца за сключване на писмен договор за доставка на топлинна енергия
за стопански нужди за процесния имот. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно
решение, като му присъди сторените по делото разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от третото лице
– помагач на ищеца - „Б.“ ЕООД.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове съответно с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК в. с чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК
вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 16.04.2014 г. е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „Н.И.о.“
ЕООД за сумата от 4 099, 66 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия за периода м.06.2010 г. – м.04.2013 г. и 757, 02
лв. – законна лихва за забава от 01.08.2010 г. до 18.02.2014 г. С определение,
постановено по гр. д. № 20828/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 68 състав, е
постановена заповед срещу сочения длъжник. Същият е депозирал възражение срещу
постановената заповед, поради което и във връзка с указания на съда предявява
иск за установяване съществуването на вземанията му за консумирана и
незаплатена топлинна енергия от ответника, като потребител на топлинна
енергия за стопански нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ул. „******, код на платеца Т 262068, за периода м.06.2010 г. – м.04.2013 г. В
§ 1, т.43 ДР на ЗЕ в редакцията на ДВ бр.74 от 08.09.2006 г. е регламентирано,
че потребител на топлинна енергия за стопански нужди е физическо или юридическо
лице, което купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за
стопански нужди, както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет.
С оглед на това и по силата на нормативните актове „М.Т.“ ООД е потребител на
топлинна енергия и за него важи действащото за този период законодателство в
областта на енергетиката. В чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ е регламентирано, че продажбата
на топлинна енергия за стопански нужди от топлопреносното предприятие се
осъществява на основание писмени договори при общи условия, които се сключват
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия за
стопански нужди. За исковия период в сила са били общите условия за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“ АД на потребители в гр. София,
одобрени с решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР, които влизат в сила от
датата на решението. Съгласно чл.71 и чл.72 от посочените общи условия ищецът е
изпратил уведомление до потребителите на топлинна енергия за стопански нужди, с
приложени общи условия. От представляващия „М.Т.“ ООД е подадено заявление до
ищеца за сключване на договор при общи условия. На 15.05.2006 г., 17.07.2012 г.
и 15.05.2006 г. между ищеца и „М.Т.“ ООД е сключен такъв договор пир общи
условия № 10284-55588, № 4487/5599, № 4488/5587 за срок на действие 5 години.
На основание чл.139 ЗЕ и чл.138б ЗЕ, както и по силата на сключен договор с
третото лице – помагач услугата дялово разпределение е извършвана от „Б.Б.“
ООД.Твърди, че за имота на ответника са издадени изравнителни сметки, които
представя с исковата молба, като е начислен действителния разход на уредите за
дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в имота. В договора
между двете страни е регламентирано, че за всички неуредени случаи се
прилагат Общите условия за топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“ АД на
потребители в гр. София и българското законодателство. Редът и срокът за
заплащане на месечните задължения за топлинна енергия от купувачите на топлинна
енергия е регламентиран в глава ІV от общите условия „Заплащане на топлинна
енергия“ – в срок до 20-то число на месеца, следващ месеца на доставката, след
получаване на издадена от продавача данъчна фактура. С оглед на това
задължението на „Н.И.О.“ ЕООД за заплащане на дължимите от него суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до 20-то число на
следващия месец. В случай, че „Н.И.О.“ ЕООД е имал възражение относно
стойността на начислената топлинна енергия, то всеки месец е имало
регламентирана между страните и уредена от закона възможност а предяви
възражение по чл.40, ал.2 от Общите условия. До завеждане на делото не е
постъпило такова възражение. С оглед на това на 11.11.2013 г. на ответника е
връчена покана за доброволно изпълнение, с която е уведомен за неплатените суми
и а периода, за който се отнасят, както и ако „Н.И.О.“ ЕООД не заплати същите в
7 – дневен срок от получаване на писмото, ищецът се пристъпи чрез принудително
събиране по реда на чл.154, ал.1 ЗЕ. Въпреки отправената покана ответникът не е
погасил задълженията си. Моли съда да постанови решение, с което да установи
съществуването на горепосочените вземания, за които е постановена заповед за
изпълнение по гр. д. № 29828/2014 г. по описа на СРС, ГО, 68 състав, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до
окончателното изплащане, като му присъди сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът оспорва предявения иск. Излага съображения, че няма качеството на
потребител на топлинна енергия за стопански нужди за процесния имот, тъй като
между страните не е сключен писмен договор съгласно изискването на чл.149, ал.1
ЗЕ. Счита, че от представените по делото доказателства се установява, че ищецът
не е изпълнил доказателствената си тежест за установи наличието на валидна
облигационна връзка между страните – сключен договор, както и реалната доставка
на топлинна енергия. Оспорва твърдението на ищеца, че е получавал покана за
сключване на писмен договор. Получавал е единствено съставените фактури.
Относно наличието на неоснователно обогатяване поддържа, че ищецът не е
доказал, че е ползвал процесния имот и по този начин си е спестил разходи. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди
сторените по делото разноски.
На 16.04.2014 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „Н.И.О.“
ЕООД за сумата от 4 099, 66 лв. – главница и 757, 02 лв. – лихва за забава
за периода от 01.08.2010 г. до 18.022014 г., ведно със законната лихва, считано
от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. В т.9 от
заявлението е посочено, че претендираното вземане е за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ул. „******, код
на платеца Т 262068 и за дялово разпределение. В т.12 от заявлението относно
обстоятелства, от които произтича вземането, заявителят е посочил, че длъжникът
е ползвал доставена от дружеството топлинна енергия през периода м.06.2010 г. –
м.04.2013 г. за топлоснабден имот, на горепосочения адрес, без да заплаща
стойността й. Претендираното парично задължение е формирано като към месечните
дължими суми и изравнителни сметки за топлинна енергия е прибавена и стойността
на незаплатената услуга дялово разпределение за същия период. Длъжникът не е
заплатил дължимите месечни суми за топлинна енергия, определени по прогнозна
консумация, стойността на изравнителните сметки, както и услугата дялово
разпределение за процесния период. Поради тези причини претендира равностойност
на онова, с което се е обогатил без основание за сметка на дружеството до
размера на обедняването, посочено в т.9 от заявлението. Заявителят се е позовал на § 1, т.43 от ДР на
ЗЕ в редакцията до 17.07.2012 г., съгласно която потребител на топлинна енергия
за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди, както и лицата на
издръжка на държавния или общинския бюджет. Позовава се и на аналогичната
разпоредба на § 1, т.33а ДР на ЗЕ след изменението му с ДВ бр.54 от 2012 г., в
сила от 17.07.2012 г., съгласно която небитов клиент е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Заявителят е посочил, че в чл.154 ЗЕ е
регламентиран редът, по който се събират просрочените вземания за задълженията
на клиентите – неизправни длъжници.
С разпореждане от 07.05.2014 г. по ч. гр. д. № 20828/2014
г. на СРС, 68 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като относно
претендираната главница е посочено, че съставлява цена за доставена от
дружеството топлинна енергия за описания в заявлението имот.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано
възражение от длъжника, с което заявява, че не дължи сумата, за която е
постановена заповедта за изпълнение, тъй като няма никаква облигационна връзка
между страните по спора. Твърди, че не е подписвал писмен договор със
заявителя. В условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна
давност. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове.
С неприсъствено решение, постановено в
проведеното на 15.04.2015 г. открито съдебно заседание по гр. д. № 47670/2014
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 68 състав, са уважени изцяло предявените искове.
С решение № 496/23.01.2018 г., постановено по гр.
д. № 3083/2017 г. по описа на СГС, ГО, ІV Б въззивен състав, по реда на чл.240 ГПК е отменено посоченото неприсъствено решение, като делото е върнато за ново
разглеждане от друг състав на СРС.
След връщане на делото на СРС е образувано гр. д.
№ 10083/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав, по което е постановено
обжалваното решение.
С писмо изх. № 2040/25.05.2010 г. ищецът е отправил покана до ответника в
7 – дневен срок от получаването му, като собственик и ползвател на имот с адрес
ул. „******/1/8, следва да смени партидата с копие от регистрация на фирмата и
съдебно удостоверение за актуалност на регистрацията. В същия срок следва да
заплати доброволно сумата от 2 287, 76 лв. – главница за периода м.12.2004
г. – м.04.2010 г. и законната лихва от деня на забавата до момента на
заплащане. В противен случай дължимите суми ще бъдат събрани по съдебен ред.
Писмото е изпратено по пощата, като съгласно направеното удостоверяване от
началника на пощенската станция пратката не е потърсена от получателя и
съответно не е връчена.
С писмо изх. № П4574/11.11.2013 г. ищецът е изпратил на ответника
необходимите формуляри за уреждане на търговските им отношения съгласно
изискванията на чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ. Писмото е изпратено по пощата, но не е
надлежно връчена, тъй като не е потърсена от получателя, предвид направеното
отбелязване от началника на пощенската станция.
Видно от представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 194, том І, рег. № 2755, дело № 178/2004 г., на 20.05.2004 г. Е.П.М.и
съпругът й Й.Е.М.са продали на „Н.И.О.“ ЕООД апартамент № 8, находящ се на
трети надпартерен етаж, а съгласно удостоверение за данъчна оценка № 2013 от
07.04.2004 г. на ДП „Триадица“ при ТДД – София, на четвърти етаж, вх.А, в сградата
на етажна собственост, бивш жилищна кооперация „Средец“, на ул. „******, със
застроена площ от 57, 36 кв. м., състоящ се от една стая, втора по – малка
(вестибюл), коридор, кухня, клозет, черно антре и балкон.
Представен е протокол от проведено Общо събрание на собствениците на
адрес гр. София, ул. „****** от 19.10.2001 г., на което те са взели решение да
се сключи договор с „Б.Б.“ ООД, за въвеждане на топлинно счетоводство на
разходите за отопление и топла вода. Към него е приложен списък на абонатите от
етажната собственост.
С договор № 833/06.11.2001 г. за извършване на услугата „топлинно
счетоводство“ чрез система за индивидуално отчитане и разпределяне на
топлинната енергия дялово разпределение на топлинната енергия ищецът е възложил
на „Б.Б.“ ООД да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР.
Ищецът е представил по делото съставените фактури за исковия период. В
тях като получател е посочено ответното дружество - потребител.
От заключението на вещото лице Ива Урумова по изслушаната пред СРС
съдебно – техническа експертиза се установява, че стойността на доставената
топлинна енергия през исковия период за процесния период възлиза на 1 714, 17
лв. с ДДС, от която: 1 642, 27 лв., начислена по фактури и 71, 90 лв.,
начислена за доплащане от изравнителните сметки.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице З.И.. От експертното заключение се установява, че общата стойност
на топлинната енергия по прогнозни суми за исковия период възлиза на
1 642, 27 лв. сумата от изравнителната сметка за доплащане възлиза на 71,
90 лв. така общият размер на задължението е на стойност 1 714, 17 лв.
лихвата за забава върху тази сума за периода 31.07.2010 г. – 18.02.2014 г. възлиза
на 318, 17 лв. общият размер на задължението възлиза на 2 032, 34 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно.
По релевираните доводи за недопустимост на обжалваното съдебно решение:
Жалбоподателят поддържа, че решаващият съд се е произнесъл по непредявен
иск, тъй като е разгледал претенцията на облигационно основание вместо
поддържаното от него неоснователно обогатяване.
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна
квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които
страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение №
124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.
В случая първоинстанционният съд е
определил правната квалификация на спорното право като е посочил чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД. При преценка основателността на поддържания от
жалбоподателя довод за недопустимост на обжалваното съдебно решение следва да
се прецени дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца
фактически твърдения или не.
Предметът на делото при предявен иск
по реда на чл.422, ал.1 ГПК, се очертава от заявлението за издаване на заповед
за изпълнение и депозираната искова молба Исковото производство по чл.422 ГПК
се явява продължение на заповедното производство, доколкото съгласно нормата на чл.422, ал.1 ГПК искът се
смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция.
В случая депозираното от
жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение е нередовно, доколкото съдържа противоречиви твърдения относно
основанието, на което се претендират заявените суми. От една страна заявителят
обосновава вземанията си с доставена топлинна енергия на сочения длъжник, който
има качеството на потребител на топлинна енергия за стопански нужди по смисъла
на § 1, т.43 ДР на ЗЕ, съответно небитов клиент по смисъла на § 1, т.33а ДР на
ЗЕ, в сила от 17.07.2012 г., а от друга страна сочи, че претендира паричната
равностойност на онова, с което се е обогатил без основание за сметка на
дружеството длъжника, до размера на обедняването на заявителя, без да посочи
причините, поради които е налице неоснователно обогатяване. Съдът е постановил
заповед за изпълнение за цената на доставената топлинна енергия за периода
м.06.2010 г. – б.04.2013 г.
Констатираното противоречие обаче е
преодоляно от ищеца чрез депозираната искова молба, въз основа на която е
образувано производството по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК. В него
волята на ищеца относно основанието на претенцията е ясно и недвусмислено
заявена и тя е свързана с наличието на облигационно правоотношение между
страните, възникнало по силата на сключени писмени договори. Този извод не се
разколебава от неточното посочване на фирмата на ответното дружество на няколко
места в обстоятелствената част на исковата молба, доколкото в титулната част на
исковата молба, в петитума на същата, както и на редица места в
обстоятелствената част ищецът точно е посочил фирмата на ответното дружество.
Това налага извода, че е налице допусната техническа грешка на няколко места в
обстоятелствената част на исковата молба при индивидуализацията на насрещната
страна по правоотношението. Ищецът нееднократно е посочил, че ответното
дружество има качеството на потребител на топлинна енергия за стопански нужди,
като е обосновал това свое твърдение с актуалната нормативна уредба, която
регулира отношенията между потребителите на топлинна енергия за стопански нужди
и предприятието, което доставя топлинна енергия. Също така изрично се позовава
на съответните клаузи от Общите условия, които регулират спорното
правоотношение, както относно формиране размера на главницата, така и относно
поставянето на ответника в забава.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че искът, предмет на делото, е предявен на облигационно основание.
Ето защо като е квалифицирал иска с нормите на чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ решаващият
съд е дал вярна правна квалификация и не е разгледал различни от заявените от
ищеца фактически обстоятелства. По този начин решаващият съд не е допуснал
соченото от жалбоподателя процесуално нарушение. Ето защо релевираните от
жалбоподателя доводи за недопустимост на обжалваното съдебно решение се явяват
неоснователни. Тъй като обжалваното съдебно решение е процесуално допустимо,
следва да се разгледат релевираните доводи относно неговата правилност.
Жалбоподателят релевира доводи, че
от ангажираните по делото доказателства относно правото на собственост върху
процесния имот, фактури, отчети и ведомости, се установява основателността на
исковата му претенция.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и
продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират
със Закона за енергетиката.
Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна
енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за стопански
нужди.
Нормата на § 1, т.43 от ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), действала до 17.07.2012 г., определя като потребител на енергия
или природен газ за стопански нужди всяко физическо
или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както
и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Нормата на § 1, т.33а от
ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), действала през
исковия период, определя като „небитов клиент“ клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди.
В доказателствена тежест на ищеца е да представи по делото писмен договор
за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, подписан между страните,
който е действал през исковия период, в каквато насока е и съставения по реда
на чл.140 ГПК доклад на делото. В хода на производството ищецът не е ангажирал
доказателства в тази насока, поради което този факт е останал недоказан. Това
налага извода, че между страните в производството не е възникнала облигационна
връзка по силата на валидно сключен договор за продажбата на топлинна енергия
за стопански нужди, сключен в изискуемата по чл.149, т.3 ЗЕ писмена форма.
Липсата на валидно сключен договор не може да бъде преодоляна чрез счетоводното
отразяване при ищеца на ответника като потребител на топлинна енергия. Също
така принадлежността на правото на собственост няма отношение за възникване на
договорното правоотношение за продажба на топлинна енергия за стопански нужди.
Ето защо предявеният иск се явява изцяло неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
При
този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалбата следва
да се присъдят сторените по делото разноски. Техният размер възлиза на 570 лв.
– заплатено по банков път адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Жалбоподателят
своевременно е релевирал възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Нормата
на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата,
които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни
въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази
преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно обжалваемия интерес, възлиза на сумата от 596, 97 лв.
Ето защо следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение не е прекомерно,
поради което не следва да се намалява по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение 545713/26.11.2018 г., постановено по гр. д. № 10083/2018 г. по описа на СРС, IІ ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, да заплати на „Н.И.О.“
ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***, ж. к. ********и съдебен адрес ***, оф. П. –
адв. В.В.Т., сумата от 570 (петстотин
и седемдесет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на
страната във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
с адрес гр. София, бул. „Братя Бъкстон“ № 85.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.