Р Е Ш Е Н И Е
№ 1707
Гр. Перник, 04.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД-ПЕРНИК, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Божура Антонова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 02233/2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от Л.И.Т. срещу „АПС Бета
България“ ООД обективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 300,13 лв.,
представляваща главница по договор за целево финансиране № ***г., законната
лихва за забава върху главницата, считано от 08.03.2012 г. до окончателното
ѝ изплащане и сумата от 41,34 лв., представляваща лихва за периода от
15.09.2007 г. до 17.02.2012 г., за които суми по ч. гр. дело № 917/2012 г. по
описа на Районен съд – Перник е издаден изпълнителен лист от 02.05.2012 г., въз
основа на който е образувано изпълнително дело № ***по описа на ЧСИ А.В.,
поради новонастъпило обстоятелство – погасяване на сумите по давност.
Ищецът твърди, че срещу него е образувано
изпълнително дело № ***г. по описа на ЧСИ А.В. с взискател ответното дружество
„АПС Бета България“ ООД за събиране на суми по изпълнителен лист, издаден в
хода на ч. гр. дело № 917/2012 г. по описа на Районен съд – Перник. Със същия,
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, Л.Т. е осъден
да заплати на „Ти Би Ай Кредит“ АД процесните суми, представляващи главница и
лихва по договор за целево финансиране от 10.01.2007 г. Посочва, че понастоящем
ответникът се легитимира като взискател по изпълнителното дело и носител на
вземанията, като Т. не е уведомяван от него, нито от първоначалния кредитор за
условията, при които ответното дружество е придобило правата. Отрича вземанията
с твърдението за недължимостта им като погасени по давност. Счита, че същата е
изтекла към образуване на процесното изпълнително дело. Намира, че началният
ѝ период е датата 15.09.2007 г., когато вземанията са станали изискуеми.
Поддържа, че приложима е петгодишната давност, както и, че от страна на
ответника не са предприети действия, които да доведат до нейното
спиране/прекъсване. С тези съображения се обуславя допустимостта на исковите
претенции и се отправя искане за уважаването им.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „АПС
Бета България“ ООД не е подал писмен отговор.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
По
делото не е спорно, а и от приетите писмени доказателства, респ. приложени
материали се установява, че в хода на производството по ч. гр. дело № 917/2012
г. по описа на Районен съд – Перник в полза на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД и срещу
настоящия ищец Л.И. Таксков е издадена Заповед № 804/09.03.2012 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено
длъжникът да заплати на кредитора сумата от 300,13 лв., представляваща главница
по договор за целево финансиране № ***г., законната лихва за
забава върху главницата, считано от 08.03.2012 г. до окончателното ѝ
изплащане и сумата от 41,34 лв., представляваща лихва за периода от 15.09.2007
г. до 17.02.2012 г., както и разноските по делото в общ размер от 125 лв. за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение. Изяснява се, че по разпореждане на съда от 02.05.2012
г., след като е прието, че заповедта е влязла в сила, за сумите, присъдени със
същата, е издаден изпълнителен лист.
Не
е спорно между страните, а и се установява, че въз основа на този изпълнителен
лист и за събиране на материализираните в него вземания, е образувано
изпълнително дело № ***по описа на ЧСИ А.В. с рег. № *** и с район на действие
Окръжен съд – Перник.
От
приетото по делото заверено копие от съобщение от 28.08.2018 г., адресирано до
ищеца Л.Т., в качеството му на длъжник, с покана за доброволно изпълнение, се
установява, че взискател по изпълнителния процес е ответното дружество „АПС
Бета България“ ООД, както и, че за събиране на дължимите суми е наложен запор
върху трудовото възнаграждение, получавано от Т. от третото за процеса лице
„Ефект 2002“.
Други
относими доказателства по делото не са ангажирани от страните.
При така приетата
за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Предявени
са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Съгласно посочената разпоредба длъжникът в изпълнителния процес може да оспорва
чрез иск изпълнението. По своята
правна същност отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е проявна
форма на защита на длъжника в производството по индивидуално принудително изпълнение
срещу материалноправната му незаконосъобразност. Последният има за предмет
оспорване на вземането, материализирано в изпълнителния лист и може да бъде
основан единствено на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание и водещи до погасяване на възникналото и
претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника – арг. ал. 2 на
същия законов текст.
От
изложеното следва, че в хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи правния си интерес от
търсената искова защита – наличието на спор между страните относно
съществуването на вземането, а в тежест на ответника е
да установи реалното му възникване.
Наличието
на висящ изпълнителен процес с взискател ответникът „АСП Бета България“ ООД,
имащ за предмет събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист и насочен
срещу ищеца Л.Т. свидетелства за правния му интерес от предявяване на отрицателни
установителни искове и за материалноправната легитимация на страните в процеса.
В
настоящия случай ищецът оспорва вземанията с твърдението за погасяването им по
давност, изтекла към момента на образуване на настоящото производство.
От
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който
носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи
възможността да получи защита на правото си чрез средствата на държавната
принуда.
По
делото се изясни, че процесните вземания са удостоверени в изпълнителен лист,
издаден по реда на чл. 416 ГПК – въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение.
Уредено
като строго формално заповедното производство по чл. 410 и сл. ГПК има за цел
да установи дали едно парично вземане е спорно и в случаите, при които е
останало неоспорено от длъжника да даде по-бърза защита на кредитора чрез
издаване на изпълнително основание – заповед за изпълнение /арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК/, която да послужи да принудително изпълнение на притезанието по
реда на чл. 442 и сл. ГПК.
От
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 423, чл. 424 и чл. 439 ГПК
следва изводът, че влязлата в сила по реда на чл. 416 ГПК – като неоспорена в
срок от длъжника заповед за изпълнение на парично задължение има правни
последици, аналогични на влязлото в законна сила съдебно решение. Безспорно
същата се ползва с изпълнителната сила, присъща на осъдителните решения и
представлява съдебно изпълнително основание за удостоверените в нея парични
вземания. Същевременно, заповедта за изпълнение има установително действие в
отношенията между страните, като влизането ѝ в сила препятства
оспорването на вземанията въз основа на обстоятелства или доказателства, които
са били известни на длъжника и с които е разполагал или е можел да се снабди до
изтичането на срока за възражение – арг. чл. 424 ГПК.
Вземането,
установено с влязлата в сила заповед за изпълнение, може да бъде оспорено
единствено по реда на чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, които по характера си
представляват извънредни хипотези, с
ограничено във времето приложение. Същевременно и в заповедното
производство, в хода на което е издадено изпълнителното основание, допустима
форма на защита е искът по чл. 439 ГПК, който обаче може да се основава само на
факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение – арг. чл.
439, ал. 2 ГПК.
Всичко
изложено дотук дава основание на съда да приеме, че влязлата в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК има присъщото на съдебните
решения установително действие в отношенията между страните, поради което
спрямо удостоверените в същата вземания от влизането ѝ в сила става
приложим петгодишният давностен срок съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ГПК. В този смисъл са и мотивите, изложени в Определение № 214 от 15.05.2018 г.
по гр. дело 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV
гр. о., постановено в производство по реда на чл. 288 ГПК, в които е отразено,
че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение, в който смисъл са и Определение
№ 443 от 30.07.2015 г. по ч. търг. дело № 1366/2015 г., II т. о., ТК на ВКС,
така също и Определение № 576 от 16.09.2015 г. по ч. гр. дело № 4647/2015 г.,
IV г. о., ГК на ВКС.
Следователно,
спрямо процесните, оспорени от ищеца вземания, за които по ч. гр. дело № 917/2012 г. по описа на
Районен съд – Перник е издадена Заповед № 804/09.03.2012 г. за изпълнение на
парични задължения по чл. 410 ГПК, влязла в законна сила на основание чл. 416, ал. 1 ГПК, е приложим
петгодишният давностен срок – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД, започнал да тече от
момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение.
За
прецизност следва да се посочи, че това е и давностният срок, намиращ
приложение спрямо самото вземане в размер на сумата от 300,13 лв.,
представляващо главница по предоставен договор за кредит – арг. чл. 110 ЗЗД.
Установи
се, че въз основа на заповедта за изпълнение и на основание чл. 416 ГПК е
издаден изпълнителен лист от 02.05.2012 г. Ето защо и с оглед липсата на данни
относно момента на връчване на препис от заповедта на длъжника, съдът приема,
че това е най-късният
възможен такъв, в който същата е влязла в сила. Следователно, считано от
следващия ден – 03.05.2012 г. е започнала да тече петгодишната давност за
процесните вземания, изтекла на 03.05.2017 г., а с това и преди образуване на
процесното изпълнително дело № 1079/2018 г.
От
страна на ответното дружество, въпреки разпределената доказателствена тежест и
изричните указания, дадени с проекта за доклад, не бяха ангажирани
доказателства, от които да се установи настъпването на обстоятелства, довели до
прекъсване или спиране на давностния срок на основание чл. 115 и чл. 116 ЗЗД в
по-ранен момент.
С
оглед изложеното, предявените искови претенции, основани на твърдението за
недължимост на вземанията за главница и лихва поради погасяването им по
давност, се явяват изцяло основателни и като такива следва да бъдат уважени.
По отговорността
за разноски:
При този изход на спора – основателност на исковите
претенции, право на разноски има само ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на същия следва да бъде присъдена сумата от 651,90 лв., включваща сумата
от 101,90 лв. за държавна такса с такса превод и сумата от 550 лв. за
адвокатско възнаграждение. Реалното заплащане на последното съдът намира за
доказано, предвид отразеното в приложения по делото договор за правна защита и
съдействие от 08.10.2018 г. /л. 20 от делото/ плащане на уговореното
възнаграждение в брой, в която част договорът има характера на разписка,
удостоверяваща плащането – арг. т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Същевременноо от страна
на ответника не е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което
същото следва да бъде присъдено в пълния му претендиран размер.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените от Л.И.Т., с
ЕГН: **********, с адрес: *** срещу „АПС
Бета България“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 818, ап. 3 обективно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че Л.И.Т. не дължи
на „АПС Бета България“ ООД сумата от 300,13
лв., представляваща главница по договор за целево финансиране № ***г.,
законната лихва за забава върху главницата, считано от 08.03.2012 г. до
окончателното ѝ изплащане и сумата от 41,34 лв., представляваща лихва за периода от 15.09.2007 г. до
17.02.2012 г., за които суми по ч. гр. дело № 917/2012 г. по описа на Районен
съд – Перник е издаден изпълнителен лист от 02.05.2012 г., въз основа на който
е образувано изпълнително дело № ***по описа на ЧСИ А.В. с рег. № *** на КЧСИ и
с район на действие Окръжен съд – Перник, поради новонастъпило обстоятелство –
погасяване на сумите по давност.
ОСЪЖДА „АПС Бета
България“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ № 818, ап. 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Л.И.Т.,
с ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 651,90
лв., представляваща сторени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – Перник, в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
При
влизане в сила на решението, ч. гр. дело № 917/2012 г. по описа на
Районен съд – Перник, да се върне в Служба „Архив“ на съда.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ