Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1004 22.03.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5795 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 505 ал. 1 от Търговския закон.
Ищецът К.З.М., ЕГН: **********,***, чрез п. си адвокат В.Д., е предявил против Н.Г.С., ЕГН: ********** и А.Г.С., ЕГН: **********,***, иск за осъждане на всеки от ответниците да заплати на ищеца по ½ от сумата от 5 000 лева, като частична от 45 000 лева, дължима по запис на заповед, издаден на 10.12.2015 г. в полза на ищеца, от наследодателя на ответниците- Г. Н. С., ЕГН: **********, с падеж- 10.12.2016 г.
В исковата молба е посочено, че бащата на ответниците- Г. Н. С., ЕГН: **********, се бил задължил едностранно към ищеца, издавайки в негова полза запис на заповед на 10.12.2015 г. за сумата от 45 000 лева. Лицето обаче починало на ***, като задължението по документа не било платено на посочения в него падеж- 10.12.2016 г. Издателят оставил за свои законни наследници двамата си синове- ответниците, които писмено били поканени да се срещнат и уредят отношенията по повод задължението. Резултат не бил постигнат, като ответниците приели наследството на починалия си баща по опис. Всеки от тях наследявал по ½ идеална част от задълженията, поради което от синовете се претендирала по половината от сумата от 5 000 лева, като частична от сумата по записа на заповед- 45 000 лева. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната лично и чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците чрез пълномощниците си подават писмен отговор, с който оспорват иска. Твърди се, че записът на заповед бил неистински документ, който не бил съставен от наследодателя, не бил подписан от него и лицето не се било задължавало като издател. Освен това, менителничният ефект бил недействителен, като на първо място, записът се явявал нищожен, поради липса на воля- наследодателят нямал намерение да се задължава, ако пък имал- то било само за сумата от 45 лева, като наред с това лицето било дълги години зависимо от алкохол, често изпадал в патологични състояния на пълно опиянение без да има представи за време, място и случващото се около него. В тази връзка той не бил разбрал какво подписвал и в следствие на въздействие на алкохола ставал лесно контролируем и манипулативен, със силно намалена способност за съпротива. На второ място се твърди, че записът на заповед бил нищожен, поради привидност, защото целта на сделката било поемателят да се снабди с изпълнителен лист против взискателя, а след това да посегне върху имущество на наследодателя. Последният притежавал в съсобственост с майката на ответниците по ½ ид. част от апартамент в гр. П. и целта на ищеца била да придобие този имот, заобикаляйки закона- чл. 33 от ЗС. В тази връзка се посочва, че същият имал връзка с майката на ответниците, като двамата съжителствали заедно няколко години, но взаимоотношенията им били прекратени в края на 2014 г. не по желание на ищеца, който след това имал странно поведение. На трето място, записът бил нищожен и поради липса на основание, тъй като бил подписан като обезпечение на договор за заем, но заемна сума не била предоставена и оттук- поради липса на предаване на сумата, и обезпечението й се явявало нищожно. На следващо място, се твърди, че документът бил и унищожаем, поради грешка и измама. От една страна, издателят не осъзнавал каква сделка извършва, защото си мислел, че сключва договор за заем и, че задължението му е само 45 лева. От друга страна, той бил подведен, че подписва запис на заповед за по- малка сума, като последната нула и изписването й словом били дописани, а също така очаквал да получи заем срещу този документ, но реално сума не му била дадена. Молят за отхвърляне на иска. В съдебно заседание лично и чрез пълномощниците си поддържат отговора. Също се представя писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
от фактическа страна следното:
Със запис на заповед, издаден на 10.12.2015 г. в гр. П., от Г. Н. С., ЕГН: **********, последният се е задължил да заплати на ищеца К.З.М., ЕГН: **********, сумата в размер на 45 000 лева, с падеж- 10.12.2016 г., без протест.
Приложено е частно гр. дело № 744/ 2017 г. на ПРС, III гр. с-в, по което е вписан в особената книга на съда приемането по опис от страна на ответниците Н.Г.С., ЕГН: ********** и А.Г.С., ЕГН: **********, на наследството, оставено от баща им Г. Н. С., починал на ***.
Представено е съдебно решение от 05.12.2002 г., постановено по гр. дело № 7582/ 1996 г. на ПРС, XIII гр. с-в, по втора фаза на делба, с което е разпределен в общ дял на родителите на ответниците апартамент и гараж, находящи се в ***.
Като писмено доказателство е приета експертиза от УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД- Пловдив по повод постъпването на Г. Н. С. в лечебно заведение до момента на смъртта си, според която лицето е страдало от алкохолна ***.
Представени са удостоверение от
Първо РУП- Пловдив за образувани срещу Г. Н. С. през 1998 г. и 1999 г.
досъдебни производства за неплащане на издръжка и хулиганство, както и справка
от Служба „Архив“ при ПРС за наказателни дела с подсъдим това лице за периода
1999 г.- 2000 г.
По делото са приети две съдебно- почеркови експертизи, по които различни вещи лица стигат до
заключението, че ръкописният текст и подписа в процесния
запис на заповед са изпълнени от Г. Н. С..
Събрани са и гласни
доказателства, чрез разпит на трима свидетели, ангажирани от страните (протокол
от с.з. от 03.10.2017 г.). Св. Л. Л. В.- п. на Г. С., посочва, че към 2004 г.
за период от около две години живеела в неговата къща в гр. С. като наемател. Там
той живеел с майка си и се грижел за нея, тъй като тя била неподвижна, чистел,
готвел, обслужвал я и пазарял. Познавала и ищеца, като те двамата с Г. били
приятели и колеги. Децата на починалия ги била виждала само веднъж да говорят с
баща си, като тогава искали дял от къщата му, но той отказал. Г. не ходел по
заведения, ако пиел, го правел в къщи, но никога не бил изпадал в неадекватно
състояние в следствие на злоупотреба с алкохол, разсъждавал си нормално.
Работел като *** до последно, бил м., оттам били доходите му, нямал заеми. Св.
С. А. С. - *** на ответниците, посочва, че баща им
имал проблеми с алкохола, постоянно пиел, почти не бил трезвен. Занимавал се
със строителство, но последно доходите му били от пенсиите на родителите му,
които гледал, като нямал много пари. Не познавал ищеца, съмнявал се някой да
даде пари в заем на Г., защото той бил постоянно пиян, като накрая вече се
напивал и от малко, без да има спомени. С бившата си жена имали спор за
апартамент в гр. П., водели дела, той искал имота за себе си, за да го продава.
Св. С. А. Д.- м. на ответниците, посочва, че още към
1994 г., когато взела решение да се разведат, Г. не спирал да пие с дни, не
можел да изтрезнее. След раздялата им въобще не се интересувал за децата,
двамата поддържали връзка чрез адвокатите си покрай съдебен спор за апартамент,
както и две наказателни дела- за неплатена издръжка и закана с убийство. През
2015 г. изненадващо й се обадил по повод раждането на внучката им, после
няколко пъти пак й звънял, но бил пиян и жената не си вдигала повече телефона.
Посочва, че имала връзка с ответника за периода 2006 г.- края на 2014 г., като
той знаел всичко за бившия й съпруг, с когото били колеги в строителството, но
не се познавали. Разделили се, ищецът искал тя да се върне при него, преследвал
я, звънял й, стоял пред входа на блока й. Заявява, че във връзка с настоящото
дело ищецът й заявил, че нямало да се откаже да я преследва и й благодарил за
идеята, която му дала относно бившия си съпруг.
По реда на чл. 176 от ГПК
обяснения дават и страните, като ищецът заявява, че не бил разговарял в
съдебната палата със св. Д. по повод на делото, нито пък й бил отправял закани
или заплахи, а ответниците посочват, че от 20 години
не поддържали връзка с баща си.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
На първо място, съдът намира, че процесният запис на заповед е с реквизити, които отговарят
на нормата на чл. 535 от ТЗ, поради което от съдържанието му може да се направи
извод за това, че той представлява редовен от външна страна писмен документ,
удостоверяващ съответното парично вземане, инкорпорирано в него. Двете съдебно-
графологични експертизи, изготвени от различни вещи
лица, работили върху различен сравнителен материал, безпротиворечиво
и категорично установяват, че ръкописният текст в документа и подписът за
издател са изпълнени от лицето Г. С.. Падежът на задължението е настъпил,
безспорно е, че липсва погасяване чрез извършено плащане на сумата от страна на
ответниците в качеството им на наследници на
починалия издател, които лица изрично са приели неговото наследство по опис и в
тази връзка са пасивно материалноправно легитимирани
да отговарят за задълженията на наследодателя си. Принципно в тежест на
издателя на записа е да ангажира доказателства за погасяване на сумата по
дълга, но такива не се представят от наследниците му, нито се навеждат подобни
съображения, като твърденията им в отговора за недължимост
на сумата се базират на други основания, поради което следва да се приеме, че
паричното задължение по менителничния ефект още не е
платено, въпреки своята изискуемост, като то е дължимо в частично претендирания му размер спрямо всеки ответник.
Принципно записът на заповед е
абстрактна сделка и за действителността на поетите с него задължения ищецът не
е необходимо да доказва наличие на каузално правоотношение, още повече, когато
той не твърди съществуването на такова, както е в конкретния случай. При въведени
твърдения или възражения за конкретно каузално правоотношение, по повод и във
връзка с което е издаден един запис на заповед, всяка от страните доказва
фактите, на които са основани тези твърдения и възражения, обуславящи претендираното, съответно отричаното право (т. 17 от ТР №
4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка и по аналогия, доколкото в отговора
се излагат различни доводи за недействителност (нищожност и унищожаемост)
на записа на записа, същите следва да се разгледат като редовно въведени такива
възражения от ответниците и да се обсъдят поотделно,
за да се прецени редовността на документа от гледна точка на направените
възражения за неговата недействителност.
Първото възражение за нищожност
на записа на заповед е свързано с твърдения за липса на воля на издателя да се
задължи да плати сумата от 45 000 лева. За да е налице липса на воля,
следва тя да е обективирана в съответната форма, но
зад изявлението действително да няма воля, т.е. волята и изявлението да не
съвпадат. Доколкото издателят е починал, неговото изявление трябва да се
изследва на база събрания доказателствен материал,
предвид обективната невъзможност за получаване на непосредствено изявление на
лицето в процеса. От данните по делото обаче не може да се установи, че е
липсвала воля на издателя или, че той не е желаел в действителност настъпването
на правните последици от своя акт. Липсват каквито и да е доказателства в тази
насока, нито пък подобни съображения могат да се изведат от разпитите на
свидетелите или приложените писмени документи. Наведените съображения в
писмената защита, че лицето нямало намерение да манифестира такава воля за
задължаване, защото не разполагал с имущество, което да го обезпечи, както и, че
нямал парични средства, не работел и т.н., са единствено предположения и те не могат
да обосноват извод за липса на валидно формирана воля.
Неоснователно е и твърдението, че
ако въобще имал намерение или съзнание да се задължи, издателят бил направил
това за сумата от 45 лева, а не за 45 000 лева. Въпросната сума е изписана
словом, поради което няма никакво съмнение за това в какъв размер е
задължението. Относно възражението за цифрите на хилядните и поставената
запетая пред нулите- този начин на изписване „45,000“ нито внася неяснота за
сумата, нито пък може да обуслови извод за различен размер на дълга. Още
повече, че е налице изрична законова разпоредба- чл. 460 ал. 1, вр. чл. 537 от ТЗ, според която при евентуално различие в
сумата, каквото тук дори няма, важи изписаното с думи, където безспорно е
изписано задължението в размер от 45 000 лева.
По отношение на възраженията, че издателят на
записа бил дългогодишно зависим от алкохола и изпадал често в патологични
състояния на пълно опиянение, без ясна представа за време, място и за
случващото се около него, следва да се отбележи, че свидетелските показания в
насока употребата на алкохол от лицето са противоречиви. Св. В. посочва, че Г. С.
не пиел редовно, а когато го правел, не било в големи количества, като никога той
не бил изпадал в неадекватно състояние, в което да не може да мисли или да не
знае какво прави. Същевременно свидетелите С. и Д. посочват, че починалият имал
сериозни проблеми с алкохола от години, постоянно бил пиян, като нямал спомени
за случващото се. Единствената медицинска документация за алкохолна зависимост
на лицето се съдържа в епикриза, издадена във връзка
със смъртта му, но от съдържанието на документа не може да се направи извод за
наличие на подобно заболяване. Въпреки че в епикризата
е посочено „***“, този въпрос не е изследван от вещо лице с експертиза по
делото, която на база наличните в здравното досие на лицето медицински
документи да установи има ли то поставена подобна диагноза, от кога датира,
какви са последиците от това заболяване, променило ли е то конкретната личност
именно в момента на подписване на записа до степен, че да не се формира разумна
воля и т.н. Без подобни данни въобще не може да се приеме първо, че издателят е
страдал от такова заболяване, каквото няма данни да е диагностицирано,
второ- че то е довело до неговата личностова промяна
и тя е именно в насока- невъзможност за трезва преценка на ситуациите и трето,
което е най- важното- че това именно се е случило, когато се е съставял и
подписвал въпросният документ за дълга. Изложените в писмената защита доводи за
отрицателното влияние на болестта и приложените научни статии по въпроса не
могат да се вземат предвид, защото по делото не е доказано въпросното
заболяване и начина, по който се е отразило на лицето, за да се правят изводи в
насока за намалена волева устойчивост, невярни
представи за действителността, когнитивни нарушения, пречещи за формиране на
валидна воля за задължаване и други. Пак в тази връзка, проблемите на лицето с
правосъдието в миналото и данните за образувани наказателни производства срещу
него, както и за имуществени спорове с бившата му съпруга, не водят до извода,
че Г. С. не е разбирал свойството и значението на постъпките си и, че не е
могъл да ги ръководи точно при подписването на записа на заповед или пък, че е
имал сериозни поражения в психичен и неврологичен план. За наличието на подобни
изменения в съзнанието и волята на лицето няма медицински заключения, а всички
съображения на ответниците са базирани именно на
последиците от въпросното заболяване и негативното му отражение върху организма.
В отговора са наведени и
съображения за нищожност на записа на заповед поради привидност, защото със
сделката целта на ищеца била да придобие дял върху съсобствения
между починалия и бившата му съпруга недвижим имот по бъдещо принудително
изпълнение. Аргументацията обаче на подобна „схема“ касае евентуално поведение
не на издателя на документа, а на поемателя, но при
привидната сделка и двете страни трябва да целят съответните последици, като в
случая има едностранна сделка, каквато е менителницата и тук трябва да се
изследва само волята на длъжника. Ответниците обаче
навеждат съображения свързани с евентуални последващи
действия на кредитора, още повече, че волята на последния няма такова реално конкретно
проявление към момента, а се съжденията се отнасят до неосъществени бъдещи събития,
които не е ясно дали въобще ще се случат. За дължимостта
на сумата по записа е без значение какви са били в миналото или какви са в
момента отношенията между ищеца и св. Д., защото те не са предмет на
разглеждане по делото и не могат да влияят върху действителността на документа.
Нещо повече, твърденията на свидетелката в тази насока не се потвърдиха,
предвид изслушването на ищцовата страна, поради което
дори и не може да се приеме, че е доказана тезата за подобна привидност на
сделката.
Последното основание за
нищожност, което се навежда в отговора, е свързано с липса на основание. В
правната теория обаче това основание за нищожност намира основание само при
каузалните сделки, а в случая се касае за абстрактна сделка и доводите са неотносими. В писмената защита пък за пръв път се посочва,
че ако нямало кауза, то тогава записът представлявал дарение, но обещанието за
дарение било нищожно, защото тук не се прехвърляло благо веднага и
безвъзмездно. Доколкото по правило при абстрактните сделки въобще не се изисква
да има каквото и да е основание и липсата на такова не води до тяхната
нищожност, изложените съображения на пълномощниците
на ответниците не могат да бъдат споделени. Останалите
им съображения- че с менителничния ефект се
обезпечавал договор за заем, по никакъв начин не бяха доказани в процеса, като
дори подобно облигационно отношение не се твърди от някоя от страните, че е
съществувало, за да се обсъжда тази теза. В тази връзка следва да се отбележи,
че от една страна в отговора не се твърди наличие на каузално правоотношение,
но от друга- се правят изводи за това, че липсвало основание на каузалната
сделка заем. Така се извеждат и възражения за унищожаемост
на записа на заповед поради грешка и измама, но принципно при оспорване от ответниците именно на факта, че издателят е получил пари на
кредит от ищеца, е въобще безпредметно обсъждането на основанието и
евентуалните пороци в него, защото подобно основание няма. За пълнота на
изложението обаче, съдът намира, че следва да изложи съображения и в тази
насока, като разгледани по същество, възраженията за унищожаемост
не се доказват.
При грешката се касае за едно неосъзнато несъответствие
между волята и нейното обективиране, като в случая се
твърди, че издателят бил в грешка за сумата, за която се задължава- вместо
45 000 лева- 45 лева. Подобна невярна представа за сумата, за която е
издаден документа, категорично се отрича от изложените по- горе мотиви за това,
че волята на лицето за конкретната сума е била ясно изразена чрез начина на
словесното й изписване от самия него. Отделно от това, няма нито едно
доказателство, от което да се приеме, че издателят е изпаднал в подобна грешка
за дължимост на много по- ниска сума, нито пък това
съждение може да се изведе от събрания доказателствен
материал.
При
измамата пък едната страна е подведена от другата чрез умишлено въвеждане в
заблуждение, като в отговора това основание се мотивира с твърдения за
дописване в документа, спиране на изписване на сумата до последната нула и т.н.
Графологичните експертизи категорично установяват
авторството на документа, почерк и подпис на издателя, поради което подобни
твърдения за поправки в записа са безусловно отхвърлени от двете заключения.
Въобще пък не са събрани доказателства, от които да се направи извод, че
издателят бил подписал документа като условие да получи заем и в очакване на
същото, но това не се случило. Подобни данни няма, те не могат да се изведат от
материалите по делото и в тази връзка остават само недоказани твърдения, които
поддържащата ги страна в процеса не може да установи.
Като обобщение, всички възражения
в отговора, подробно доразвити и в писмената защита, останаха недоказани, поради
което се налага изводът, че записът на заповед, материализиращ вземането, е
редовен от външна страна, той съдържа необходимите реквизити, не страда от
пороците, наведени в отговора, действителен е и след като удостоверява
съответното парично вземане, същото се явява дължимо в търсения му частичен
размер спрямо всеки от ответниците.
С оглед изхода на делото, а именно- уважаване на
исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски в пълен размер. Същите се претендират, за тях е
представен списък изискуемият списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства
за реалното им извършване- държавна такса в размер на 200 лева (л. 2), депозит
за вещо лице в размер на 80 лева (л. 43), такси за издаване на две съдебни
удостоверения в общ размер на 10 лева (л. 13 и л. 93) и адвокатско
възнаграждение в общ размер на 880 лева (л. 35 и л. 122- 125). Направените от ответниците разноски за такси за издаване на съдебни
удостоверения, депозити за вещи лица, както и за адвокатско възнаграждение на пълномощниците им, си остават за сметка на страната, без да
се възлагат на другата.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА всеки от ответниците- Н.Г.С., ЕГН: ********** и А.Г.С., ЕГН: **********,***, да заплати на ищеца К.З.М., ЕГН: **********,***, по ½ (една втора) от сумата от 5 000 (пет хиляди) лева, като частична от 45 000 лева, дължима по запис на заповед, издаден на 10.12.2015 г. в полза на ищеца, с падеж- 10.12.2016 г., без протест, от наследодателя на ответниците- Г. Н. С., ЕГН: **********.
ОСЪЖДА Н.Г.С., ЕГН: ********** и А.Г.С., ЕГН: **********,***, чрез пълномощниците им адвокати М.Г. и А.К., да заплатят на К.З.М., ЕГН: **********,***, чрез п. му адв. В.Д., направените по делото разноски, както следва: държавна такса в размер на 200 (двеста) лева, депозит за вещо лице в размер на 80 (осемдесет) лева, такси за издаване на две съдебни удостоверения в общ размер на 10 (десет) лева и адвокатско възнаграждение в общ размер на 880 (осемстотин и осемдесет) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала!ВГ