№ 2379
гр. София, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110141022 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „..“ ЕООД срещу Й. Б. Д. по реда на чл. 422 ГПК
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на
ответницата, че същата дължи на ищеца сумите, както следва: 274,25 лв. –
непогасена главница, ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на
дълга; 20,31 лв. – възнаградителна лихва за периода от 11.05.2021 г. до
08.11.2021 г.; 52,76 лв. - мораторно обезщетение, начислено върху главницата
за периода от 11.05.2021 г. до 20.07.2023 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 12345/2023 г. по описа на СРС, 169 състав.
Ищецът излага, че разполага с издадена в негова ползва заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12345/2023 г. по описа на СРС, 169 с-
в, във връзка с изискуеми от ответницата вземания, която не е влязла в законна
сила. Излага доводи, че на 10.05.2021 г. Й. Б. Д. е сключила с „..“ договор за
паричен заем № .., по силата на който й е била предоставена в заем сума в
размер на 400 лв., която следвало да върне в срок до 08.11.2021 г., чрез
1
изплащането на шест на брой погасителни вноски. Заемната сума й била
предоставена при уговорени ГПР от 40,96% и фиксиран лихвен процент в
размер на 35%. Твърди, че ответната страна не е изпълнила задълженията си
по договора в срок, съобразно уговорените условия. В чл. 8 от договора било
предвидено, че заемателят ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава, като
съгласно чл. 9, заемателят следвало да заплати всички разноски във връзка с
неизпълнението на договора. Сочи, че по силата на договор цесия от
31.03.2022 г. вземанията на ответницата по процесния договор за заем са били
прехвърлени в полза на „..“ ЕООД. Счита, че в случай че бъде установено
ненадлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия, то следва
същото да се счита за извършено с получаването на исковата молба.
Поддържа, че ответницата не е погасила в срок задълженията си по договора
за паричен заем. Отбелязва, че ответницата дължи и мораторно обезщетение,
което е изчислено в съответствие с изискванията на чл. 6 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г. Моли съда да признае за установено, че
ответницата дължи на „..“ ЕООД сумите, както следва: 274,25 лв. – непогасена
главница, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на дълга; 20,31 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 11.05.2021 г. до 08.11.2021 г.; 52,76 лв. -
мораторно обезщетение, начислено върху главницата за периода от 11.05.2021
г. до 20.07.2023 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез назначения й особен
представител, не е подала отговор на исковата молба. С молба от 18.11.2024г.
особения представител е взел становище за неоснователност на исковата
претенция, като е навел доводи за нищожност на сключения между страните
договор за заем поради противоречие с добрите нрави, нищожност поради
некоректно посочване на ГПР.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното:
От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. № 12345/2023 г. по описа на
СРС, 169 с-в, се установява, че в полза на „..“ ЕООД е издадена заповед за
2
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми:
274,25 лв. – непогасена главница, ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане на дълга; 20,31 лв. – възнаградителна лихва за периода от
11.05.2021 г. до 08.11.2021 г.; 52,76 лв. - мораторно обезщетение, начислено
върху главницата за периода от 11.05.2021 г. до 20.07.2023 г. Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, като
връчителят е удостоверил, че същият не живее на адреса, поради което на
заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Настоящите
искове са предявени в указания срок.
Видно от представен по делото договор, между „..“ АД като заемодател
и Й. Б. като заемател е склюен договор за паричен заем № .. от 10.05.2021г., по
силата на който заемодателят се задължил да предостави на заемополучателя
кредит в общ размер на 400 лева. По силата на сключения договор, длъжникът
се задължил да изплати предоставения кредит за срок от 6 месеца на равни
месечни вноски в размер на 73,64 лева, съобразно приложения към договора
погасителен план, при уговорен годишен лихвен процент по заема 35%, и ГПР
в размер на 40,96 %. Получаването на сумата е удостоверено с подпис на
получателя в самия договор. Предвидено е също, че в срок до три дни след
подписване на договора заемополучателят се задължавал да обезпечи
задълженията си по договора чрез поръчител или с банкова гаранция – чл. 4. В
тази връзка, между „..“ ЕООД като поръчител и Й. Б. Д. е сключен договор за
поръчителство от 10.05.2021г., по силата на който „..“ ЕООД се е задължил да
погаси задължението на ответника като поръчител срещу възнаграждение,
посочено в чл.3, ал.1 от договора, според което същото възлиза в размер на
34,36 лева на месец, или 206,16 лева за целия срок на договора. При
сключване на договора на заемателя са предоставени общи условия,
приложими към същия, както и погасителен план.
Установява се от представения по делото договор за покупко-продажба
на вземания от 31.03.2022г. и приложение 1 към него, че кредиторът „..“
ЕООД е прехвърил вземането си срещу Й. Д. на „..“ ЕООД.
Други относими и допустими доказателства по делото не са
представени.
3
При така установените факти от значение за спора съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Предявени са искове на основание чл. 422 ГПК обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 143, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 12345/2023
г. по описа на СРС, 169 с-в.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е
предоставена сумата в размер на 400 лева по сключен с „..“ АД договор за
паричен заем № .. от 10.05.2021г, удостоверено с подпис на
кредитополучателя.
Сключен е договор за цесия между „..“ ЕООД и ищеца по делото, с
който вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото
дружество. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има
действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99,
ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението,
извършено от цедента.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на
вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че
ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от
цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение. В установената трайна съдебна
практика /в този смисъл Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
4
ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на
ВКС, ТК, ІІ т.о./, е възприето становището, че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът
за извършената цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато
уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба,
с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и
като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено
от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235,
ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно
уведомен за цесията.
В настоящия случай такова уведомление обаче не е представено към
исковата молба, с оглед което и липсва уведомяване на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземания, поради което липсва активна
легитимация на ищеца да претендира посочените вземания.
Съдът намира, че следва да разгледа и наведените възражения за
нищожност, доколкото се касае за потребителски договор.
Не е спорно между страните, че договорът за възлагане на
поръчителство е сключен въз основа на клауза от договора за потребителски
кредит, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната
взаимовръзка.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен
договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.
3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
5
ВКС.
Спорно е между страните дали е валидно възникнало
правоотношението по процесния договор.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Представеният по делото договор за
потребителски кредит е в писмена форма, на хартиен носител, всички
елементи към договора – погасителен план и общи условия, са представени в
еднакъв вид, формат и видимо с шрифт не по-малък от 12, съобразно
изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което съдът намира доводите на
ответника за неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК за
неоснователни.
Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от договора за заем, е
посочен лихвеният процент по кредита, който е 35 % фиксиран годишен
лихвен процент по заема. Действително в договора няма отделно записване на
общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на
договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за
потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 или в друга разпоредба, към
която да препраща Глава шеста „Недействителност на договора за
потребителски кредит“ от ЗПК и Глава шеста „Неравноправни клаузи в
потребителски договори“ от ЗЗП. Освен това от договора става ясно какъв е
6
общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а
именно 41,84 лв. (разликата между предоставения кредит в размер на 400,00
лв. и общо дължима сума по договора 441,84 лв.), който размер е фиксиран за
целия период на договора.
Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и същата
не се променя, не зависи от някакви фактори, предвидени в договора, не е
необходимо да се посочват условията по прилагането й, доколкото такива
условия няма, не са предвидени в договора – лихвата е фиксиран размер за
целия срок на договора.
По доводите за недействителност на договора за заем, поради
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която в
договора за потребителски кредит следва да е посочен годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
В процесния договор е посочен годишния процент на разходите в
размер на 40,96 %, както и общият размер на всички плащания по договора в
размер на 441,84 лв. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения заем, ГПР се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина, бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
правоотношение. Нарушение е налице, т. к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същият от 40,96 %).
По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт.
7
Налице е и друго нарушение, т. к. посоченият в договора ГПР от 40,96 %
не съответства на действителните. Съгласно чл.4 от сключения между
страните договор за кредит изпълнението на задълженията по същия се
обезпечава с поръчителство, като въз основа на посочената клауза е сключен
договор за гаранция (поръчителство) между ответника и „..“ ЕООД, като е
уговорено възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 206,16
лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит,
поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната
взаимовръзка.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като одобрено от
заемодателя дружество е посочено изрично като опция в т.3 на чл.4, т.е. тези
разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на
кредитора при сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите
по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита,
които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно
от представения договор за предоставяне на поръчителство, заплащането на
възнаграждението е уговорено във фиксиран размер от 206,16 лева,
разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит. Поради това
следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за
цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора за кредит,
8
като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В случая уговореното възнаграждение е над 50% от
заемната сума, а уговорения ГПР е от 40,96 %, т.е. при добавяне на
възнаграждението за поръчителство, същият ще надвиши многократно
установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. Текстът на посочената норма не
следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно
определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Поради изложеното съдът намира договора за
потребителски кредит за нищожен, поради което съгласно чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита в размер на 400
лв., но не дължи лихва или други разходи. Нищожен на основание чл.26, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД е и договорът за поръчителство, който е сключен на основание
клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на
императивна законова норма – със сключването на този договор се цели
единствено набавянето на допълнително възнаграждение за заемодателя по
договора за кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В настоящия случай ищецът основава претенцията си срещу длъжника
9
на цедирано вземане от страна на „..“ ЕООД в качеството му на поръчител,
погасил главния дълг по договора за кредит и суброгирал се в правата на
кредитора.
Съгласно разпоредбата на чл. 146 от ЗЗД поръчителят, който е изпълнил
задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника,
макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 138 от ЗЗД, с договора за поръчителство
поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за
изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в
писмена форма. Поръчителство може да съществува само за действително
задължение. То може да се поеме и за бъдещо, и за условно задължение. В
случая доколкото процесният договор за поръчителство обезпечава вземания
по нищожен договор за потребителски кредит, то той също е нищожен.
Следва да се отбележи, че от една страна не са представени
доказателства по делото, от които да се установява, че дружеството поръчител
„..“ ЕООД действително е погасило задълженията на Й. Б. Д. по сключени
договор за заем № ../10.05.2021г. с „..“. От друга страна, съдът приема, че дори
„..“ ЕООД да е платило чужд дълг, то това не е сторено в качеството му на
поръчител, а при липса на основание за плащането. Съответно би могъл да
претендира възстановяване на сумите не на основание изпълнение като
поръчител, а като платени без основание, респ. следва да цедира такова
вземане – произтичащо от плащане на чужд дълг без основание, а не на
изпълнение като поръчител. Той обаче е цедирал свое вземане, основано на
изпълнение като поръчител, и по делото се претендират от цесионера
исковите суми при твърдения също за изпълнение от „..“ ЕООД в качеството
му на поръчител. Същевременно съдът, изхождайки от принципите на
диспозитивното и състезателното начало в гражданския процес, не може да
присъди суми или да признае за установени вземания на непредявено
основание, поради което исковете следва да бъдат отхвърлени. В случая видно
от изложените в исковата молба фактически основания, от които ищецът
черпи правата си, предмет на иска е цедирано вземане на поръчител, изпълнил
задължението, срещу длъжника по главния дълг. Касае се за претенция,
основавана на регресни права, произтичащи от поръчителство, а не за
предявен иск за неоснователно обогатяване. Вземането не се претендира и на
10
основание чл. 74 от ЗЗД, а се претендира на основание суброгационно право
на поръчителя по чл. 146 от ЗЗД. Уредената в чл. 74 от ЗЗД законна суброгация
освен изпълнение на задължение, включва като елемент от фактическия
състав и правен интерес от изпълнението, какъвто в случая не се установява
да е налице.
Съдът е длъжен да даде защита на нарушеното субективно материално
право само в рамките и по начина, поискани от ищеца. Процесният договор за
поръчителство е нищожен, респ. за сочения като поръчител не са възникнали
правата по чл. 146 от ЗЗД, поради което не е могъл да прехвърли тези права на
ищеца по силата на договор за цесия, поради което тези права не са били
придобити и от ищеца и същият няма вземания към ответника. За разлика от
хипотезите, при които кредитополучателят дължи на кредитора чистата
стойност по кредита, макар договорът да е признат за нищожен, нищожният
договор за поръчителство не произвежда действие, като на основание чл. 138,
ал. 2 от ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително
задължение. Поради това поръчителят не е платил на валидно правно
основание, в негова полза не е възникнало правото по чл. 146 от ЗЗД, същият
не е имал и правен интерес да изпълни чуждото задължение.
Поради изложените подробни съображения, съдът намира предявеният
иск за неоснователен. Не се установи надлежно уведомяване на длъжника за
цесията, не се установи цедентът да е платил действително процесните суми.
А същото се явява и ирелевантно с оглед изводите на съда за нищожност на
договора за заем, както и договора за поръчителство, поради, което за
цедентът не е възникнало валидно регресно вземане на основание чл.146 ЗЗД,
съответно такова няма как да е било прехвърлено на цесионера, ищец в
настоящото производство.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски по делото. Такива не
се претендират и доказателства за действително заплатени разноски не са
представени, поради което и не следва да бъдат присъждани.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
11
ОТХВЪРЛЯ предявените от „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. .., срещу Й. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр.
София, .., , искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК чл. 143, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на
ищеца сумите, както следва: 274,25 лв. – непогасена главница, ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане на дълга; 20,31 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 11.05.2021 г. до 08.11.2021 г.; 52,76 лв. - мораторно обезщетение,
начислено върху главницата за периода от 11.05.2021 г. до 20.07.2023 г., за
които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 12345/2023 г. по описа на
СРС, 169 състав..
След влизането му в сила препис от решението да се приложи по ч.гр.д.
№ 12345/2023г. на СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12