№ 187
гр. гр. Добрич, 02.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на трети ноември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Десислава Б. Николова
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Десислава Б. Николова Въззивно гражданско
дело № 20213200500486 по описа за 2021 година
намира следното:
Производството е образувано по реда на член 258 и сл.от ГПК, по
въззивна жалба с вх.№ 261251/2.06.2021 г. ( по регистратурата на КРС) на
ответника „ Неткредит“ ООД, град С. срещу Решение № 260047 от дата
28.04.2021 г. на Каварненския районен съд по гр.д.№ 450/2020 г., уважаващо
предявен срещу него осъдителен иск по член 55,ал.1 от ЗЗД за парично
вземане от платено по нищожна неустоечна клауза .
В жалбата има оплаквания, подробно посочени в доклада на въззивния
съд, свеждащи се до допуснати нарушения на материалния закон – член
26,ал.1 от ЗЗД относно момента, към който се преценява нищожността на
договорна клауза ; член 9 от ЗЗД и член 19,ал.3 от ЗПК, според който
неустойката не се включва в годишния процент на разходите ( ГПР ), защото
е разход по член 19,ал.3, т.1 от същия закон - за неизпълнение за
задължението на потребителя да представи обезпечение – парична гаранция,
без да има значение от какъв вид е то - вторично или главно. Приетото в
решението, че уговорката е нищожна, не съответства на разясненията в ТР
№1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, на извършеното при договарянето спазване на
всички императивни изисквания на член 19 от ЗПК и на общите правила (
1
липсва акт, който да определя максимален размер на неустойката ). Развит е
довод, че при преценката дали неустойката нарушава добрите нрави следва да
се изхожда от всички разходи ,които кредиторът прави за осигуряване на
цялостната си дейност, освен от разходите по предоставяне на конкретния
кредит. Настоява се за отмяна на решението, отхвърляне на иска и
присъждане на разноски.
В отговор на въззиваемия С. М. К. от село Б., община К. жалбата се
оспорва като неоснователна с оглед извършване на преценката за нищожност
на неустойката към релевантния момент ( сключване на договора ) и при
съобразяване на посочените в ТР № 1/2009 г. критерии . Оспорен е доводът за
спазване в преддоговорните отношения на ограниченията по член 16 от ЗПК.
Въззиваемият се позовава на неизпълнение на задължението на кредитора за
оценка на кредитоспособността съобразно Директива 2008/48 /ЕО на ЕП и ЕС
от 23.04.2008 г. – член 8,параграф 1, съображение 26 и 28 , както и 7 и 9 от
преамбюлната част и на даденото в решение на СЕС по дело С -565/12
разрешение за несъответствието с директивата на уговорена за неосигурено
обезпечение неустойка, изискуема при неизпълнение на договора за кредит и
при отпуснат кредит. Поддържа, че от неизпълнение на задължението за
обезпечение кредиторът не търпи преки, а косвени вреди – невъзможност за
събиране на вземането, както и че с оспорената клауза е постигнат ефектът на
кумулирана неустойка и заобикаляне на член 33,ал.1 от ЗПК . Въззиваемият
се позовава на това, че размерът на ГПР е посочен не по изискванията на ЗПК
с оглед елементите по § 1,т.1 от ДР на ЗПК ( в т.ч. разходите по неустойката ),
не съответва на действителния размер , ако алгоритъмът по ЗПК беше
приложен точно и това съставлява основание за недействителност на клаузата
за неустойка по член 22 от ЗПК във връзка с член 11,ал.1,т.10 от ЗПК.
При проверката на обжалваното решение с оглед оплакванията в
жалбата, доводите в отговора и съобразно член 269 от ГПК, въззивният съд
намира, че то е валидно, допустимо и правилно.
В основанието на исковата молба по член 55,ал.1 от ЗЗД за връщане на
сумата от ( съгласно заявеното в молба от 31.03.2021 г. изменение на искането
) 180 лева, платени от ищеца като части ( от по 90 лева ) от двете вноски на
14.05.2020 г. и на 14.06.2020 г. по издължаване на кредита , ищецът е изложил
обстоятелства, че така платеното е за неустойка по член 6, ал.1 от сключения
2
между страните договор за потребителски кредит № *** от 13.04.2020 г;
неустойката е предвидена за обезпечение изпълнението на задължението на
потребителя да представи гаранция и е нищожна. Позовал се е на
противоречието й със закона – член 19,ал.5 във връзка с член 4 от ЗПК въз
основа на твърдения, че съставлява подлежащ на заплащане от потребителя
разход , който не е включен в годишния процент на разходите ( ГПР ) - 49,72
% , но следва да се прибави и така действителният размер на ГПР ще
надхвърли максималния размер по член 19,ал.4 от ЗПК, като надвишението е
от неустойката. Позовал се е на накърняване на добрите нрави въз основа на
твърдения, че уговорката прехвърля на длъжника риска от неизпълненото от
кредитора задължение по член 16 от ЗПК да извърши оценка на
платежоспособността му преди разрешаването на кредита; води до
получаване на облага, срещу която той не престира нищо и го обезщетява за
косвени вреди ( от несъбиране на вземането ), които не произтичат пряко от
непредставянето на гаранция и така в уговорената неустойка се кумулират
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение,
извън присъщите на й функции. До колкото при забава отговорността на
потребителя е ограничена до законната лихва – член 33,ал.1 от ЗПК ,
уговорената кумулирана неустойка заобикаля това законово изискване.
Първоинстанционният съд се е произнесъл в мотивите само по
основанието по член 26,ал.1,пр. 3 от ЗЗД и приел, че задължението за
обезпечение има вторичен характер, неизпълнението му не рефлектира
пряко върху главното задължение , неустойката цели неоснователно
обременяване на кредитополучателя със задължение, което не е посочено в
общия размер на разходите и поради това тя следва да се приеме за уговорена
при накърняване на добрите нрави. С оглед развитите от страните в жалбата и
отговора доводи по всички въведени основания за нищожност на
неустоечната клауза като преюдициално правоотношение , въззивният съд
дължи обсъждането им независимо от това, че в решението си
първоинстанционният съд се е ограничил до едно от тях.
Сключеният между страните на 13.04.2020 година договор е за
потребителски кредит и се урежда от Закона за потребителския кредит.
Страните са уговорили, че дължимите от потребителя плащания възлизат в
общ размер 1236 лева ( 1 000 лева – кредит ; 236 лева – възнаградителни
3
лихви съобразно лихвен процент по кредита – 41,05 % ) и че следва да се
извършат с ежемесечни вноски, всяка в размер от 103 лева в срок от 12
месеца, считан от 14.05.2020 г. до 14.04.2021 г. съгласно посочен в договора
погасителен план. Прието е, че годишният процент на разходите е 49,72 % . В
член 4 (3) потребителят е поел задължение до края на деня, следващ
сключването на договора, да представи обезпечение – банкова гаранция или
гаранция от небанкова финансова институция в размер от 1 236 лева и със
срок на валидност до 15.04.2021 г. В член 6 (1-5 ) е прието, че за
неизпълнение на това задължението кредитополучателят дължи неустойка в
размер от 1 080 лева за периода на неосигурената гаранция , която се
начислява месечно, а ако периодът е по – малък от един месец – подневно ( в
размер от 1/30 от месечната неустойка ) и се дължи със следващата
погасителна вноска. Кредитът е отпуснат и няма спор по фактите, че
кредитополучателят не е представил обезпечение – парична гаранция и е
заплатил на падежите на първите две вноски суми от по 90 лева или общо 180
лева по месечните вземания от неустойката по член 4 (3) на кредитора .
Неустойката за неосигурено обезпечение по член 4( 3) от договора не е
разход за потребителя, както следва от изричното правило на член 19, ал.3, т.1
от ЗПК и не следва да бъде включвана при изчисляването на ГПР според
изискванията на член 19,ал.1 и ал.2 от ЗПК. Твърдението на ищеца за грешно
изчислен ГПР само поради невключването на неустойката е неоснователно.
Посоченият в договора ГПР от 49,72 % не надхвърля максималния праг по
член 19,ал.4 от ЗПК- петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения . Уговорката не е нищожна на основание член 19,ал.5 от ЗПК .
По смисъла на уговореното неустойката се дължи за неосигурено
обезпечение, а не за забава при връщането на някоя от вноските по кредита.Тя
не съставлява мораторна лихва, както счита въззиваемият – ищец.
Следователно уговарянето й не е извършено при заобикаляне на закона – член
33,ал.1 от ЗПК и тя не е нищожна на основание член 21,ал.1 от ЗПК .
Уговорката за неустойка, дължима от потребителя за неосигурено
обезпечение по отпуснат кредит, не съответства на предвиденото в член 16,
ал.1 от ЗПК ( по въвеждане на изискването по член 8 от Директива 2008/ 48/
ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102 ЕИО на
4
Съвета ) преддоговорно задължение на кредитора да извърши проверка на
кредитоспособността на потребителя с цел да бъде предпазен от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. По силата на тази уговорка
кредиторът си гарантира реалното получаване на парична сума, почти равна
на размера на общия дълг в периода на издължаването му , заедно с вноските
по издължаването му ( 1080 лева + 1 236 лева ).Това е така,защото съществува
голяма вероятност потребителят, който не разполага с парични средства и
поради това иска отпускане на кредит, да не е в състояние да осигури
гаранцията не само в срока по член 4(3) от договора от 1 ден, но и за целия
срок за издължаването на кредита.
Вярно е, че неустойката е акцесорно задължение, обезпечава
задължението за гаранция и е изискуема с факта на неосигуряването на
гаранцията. Гаранцията пък е другото акцесорно задължение, обезпечава
задълженията за главница и възнаградителни лихви и при надлежното й
представяне кредиторът ще има право да се удовлетвори от нея, в случай на
неизпълнението им. Но с уговарянето на неустойката като обезпечение на
друго обезпечение кредиторът си осигурява облага преди да изтече срокът за
заплащане на главницата и лихвите по кредита . Ако длъжникът плати точно
всички вноски, правото на кредиторът да се удовлетвори от гаранцията, дори
ако беше внесена, ще бъде погасено. Това сочи, че целта на неустойката не е
обезщетяването на кредитора и санкционирането на длъжника, а
неоснователно обогатяване на първия. Това действие на неустойката
надхвърля присъщите й функции и по разясненията в ТР №1/2009 г. на
ОСГТК на ВКС налага да се приеме, че е уговорена при накърняване на
добрите нрави и е нищожна по член 26,ал.1,пр.3 от ЗЗД . Направеният в
обжалваното решение извод за същото е обоснован и в съответствие с
материалния закон. Въззиваемият има право да получи платеното по
нищожната клауза . Решението за уважаване на иска е правилно и въззивният
съд го потвърждава . Въззиваемият има право на разноски за адвокатско
възнаграждение, платеното е в размер от 1 000 лева. Но по възражението на
въззивника за прекомерност въззивният съд намира, че следва да бъде
намалено до минималния размер по член 7,ал.2, т.1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – от
300 лева.
5
Воден от горните съображения, ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Решение № 260047 от 28.04.2021 г. на
Каварненския районен съд по гр.д.№ 450/2020 г.
ОСЪЖДА „ Неткредит“ ООД, град С., район „ И.“, ул.
„Л.С.** да заплати на С. М. К., ЕГН: ********** от село Б., община К., ул. „
Д.** разноски за въззивното производство в размер от 300 ( триста ) лева.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6