Р Е Ш Е Н И Е
№ 3344
гр. Варна, 22.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, XLI – ви състав, в публично заседание проведено
на двадесет и втори юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: С.Т.
при секретаря Х.И., като разгледа докладваното от
съдията гр.дело № 12305 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от „М.п.“ ЕООД, с ЕИК *** и седалище и
адрес на управление ***, представлявано от управителя М.Д.Г., чрез пълномощника
ѝ адв. Т.Т. – АК *** срещу Т.К.К., с ЕГН ********** и адрес ***, с която
са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.232,
ал.2 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД за осъждане ответника да заплати на ищцовото
дружество следните суми:
2500
/две хиляди и петстотин/ лева, представляваща неплатена наемна цена за 10
месеца, дължима по Договор за дългосрочен наем от ***г. за периода от
06.10.2018г. до 06.08.2019г., както и
2500
/две хиляди и петстотин/ лева, част от вземане в общ размер на 6080 лева, представляваща
неустойка за забава по Договор за дългосрочен наем от ***г., дължима за периода
от 06.10.2018г. до 31.07.2019г.,
Ведно
със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата
молба – 01.08.2019г. до окончателно изплащане на задълженията.
Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически твърдения, заложени в обстоятелствената част на исковата молба:
Между страните бил сключен Договор за дългосрочен наем от ***г.
Близо година отношенията между страните протичали при спазване на договореното. Съгласно чл.4, раздел V от договора, същият се подновил автоматично за още една година при същите условия. Ответникът изведнъж спрял да заплаща наемната цена, която последно била заплатена до 06.10.2018г. Въпреки обажданията по телефона, ответникът отказал да плаща и ползвал имота и към момента на предявяване на исковете.
Ищцовото дружество изпратило до ответника покана – уведомление с обратна разписка, която се върнала като непотърсена.
Съгласно чл.4 от договора между страните, при забава на плащането, наемателят дължал неустойка за забава в размер на 20 лева за всеки просрочен ден.
Към момента на подаване на исковата молба, ответникът дължал на ищцовото дружество наемната цена за 10 месеца в общ размер на 2500 лева, както и неустойка за забава от 304 дена в общ размер на 6080 лева.
Ищецът моли за уважаване на исковите претенции, прави доказателствени искания и претендира присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от от ответника, чрез назначения му особен представител, с който исковите претенции като неоснователни.
Сключеният между страните договор за наем бил срочен, с уговорен срок от 06.08.2017г. до 06.08.2018г. и уговорката в договора, че след изтичане на срока му ще се счита за продължен за още една година, не променяла срочността на договора.
Уговорено било изплащането на наемната цена да бъде извършвано по банков път, по посочена в договора банкова сметка ***. Ответникът заплатил всичките 12 наемни вноски, за целия уговорен наемен период. Отделно от това страните уговорили предварително внасяне на депозит в размер на един месечен наем., с който да бъде обезпечено виновно неизпълнение на договора от наемателя. Депозитът бил внесен в брой и нямало твърдения да е възстановен на ответника.
По отношение предаването на владението на наетата вещ след изтичане срока на договора, страните били обвързани от уговорката по чл.6 от §5, в която се съдържала възможност за наемодателя да установи владение върху имота, чрез подмяна на заключващото устройство на входната врата, като находящите се в имота стоки и вещи да бъдат оставени за съхранение на трето лица за сметка на наемателя.
Уговорената клауза за неустойка за забавено плащане била нищожна. Уговорената наемна цена била в размер на 250 лева за месец и уговарянето на неустойка за забавено плащане в размер на 20 лева на ден излизало извън присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, създавала условия за неоснователно обогатяване на бившия наемодател и нарушавала принципа за справедливост.
Ответникът моли за отхвърляне на предявените искове.
В проведеното открито съдебно заседание страните поддържат изложеното в исковата молба и отговора по нея.
СЪДЪТ,
преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК
и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
На
***г. е сключен договор за дългосрочен наем между страните, по силата на който
ищцовото дружество е отдало на ответника свой собствен обзаведен недвижим имот
с адрес гр.*** за жилищни нужди срещу заплащане на месечен наем в размер на 250
лева. Съгласно уговореното между страните, наемът се заплаща авансово от 5-то
до 10-то число на текущия месец по банкова сметка ***. В чл.4 от договора е
предвидено, че при забавяне на плащането , наемателят дължи неустойка за забава
в размер на 20 лева за всеки просрочен ден. Договорът е сключен за срок от
06.08.2017г. до 06.08.2018г., като е уговорено, че след изтичане на срока, ако
страните не уговорят друго, договорът се подновява автоматично за още една
година при същите условия.
Към доказателствата по делото е приобщено
заверено за вярност копие от договора между страните /л.5/.
С
исковата молба е представено извлечение от аналитичен регистър на ищцовото
дружество за сметка 503, по която е отразено извършване на плащания от страна
на ответника с основания „наем“ и „приходи от наем“ в периода от 27.09.2017г.
до 05.09.2018г. /л.6-7/.
На
***г. ищцовото дружество е изпратило до ответника покана за заплащане на
неплатени задължения, която покана не е достигнала до ответника и е върната с
отбелязване непотърсена /л.9-10/.
На
***г. Т.К.К. се е явил пред нотариус Р.К. за нотариално удостоверяване на
подписа му положен в пълномощно, с което упълномощава С.К.К. да го представлява
където е необходимо във връзка с прекратяване на Договор за дългосрочен наем от
***г. /л.61/.
За
изясняване на фактическата страна на спора на ищеца са допуснати гласни
доказателства посредством разпит на свидетелите С.П.Г. и Т.С.Б.
Свидетелят
Г., управител на ищцовото дружество към датата на сключване на договора,
твърди, че през ***г. сключил процесния договор за наем с ответника. Имота на
ищцовото дружество бил малък апартамент в кв. „***“, който бил изцяло оборудван
и готов за живеене. Свидетелят лично предал апартамента на ответника и още един
човек. Ответникът
плащал наем до ***г. и след това спрял. През м. ***г. се появил брат на
ответника, който искал да издава апартамента на свидетеля и представил
пълномощно. Братът на ответника влязъл в апартамента, събрал багаж, прибрал си
ключовете и заминал без да издаде апартамента на свидетеля.
В
показанията си св. Б. заявява, че знае процесния имот, тъй като към момента на
сключване на договора за наем се интересувал от закупуване на имот и отишъл да
разгледа жилищата предлагани от С.Г. и М.Г. Те имали имот на няколко етажа в ***.
Свидетелят твърди, че е присъствал при предаването на ключовете от апартамента
на ответника и неговия баща. В края на 2018г. при разговор между свидетелят и С.Г.,
последния споделил, че ответника не си плаща наема.
Предвид
така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ
формулира следните изводи от правна
страна:
С
исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД.
Съобразно
твърденията на страните, с доклада по делото е разпределена доказателствената
тежест за твърдените от тях факти. На ищеца е указано, че следва да докаже при
условията на пълно и главно доказване сключването на договор за наем от ***г.
между страните и продължаването действието на същия в процесния период, както и
изправността си по договора – предаване на помещението предмет на договора за
наем.
По
делото е представено надлежно заверено за вярност копие от сключения между
страните по делото, чиято истинност не е оспорена в срока по чл.131 ГПК, поради
което и сключването на договора следва да се счита за доказано от представеното
копие.
Предаването
на жилището на ответника се установява от показанията на разпитаните по делото
свидетели Г. и Б., чиито показания съдът кредитира като логични, последователни
и съответстващи изцяло на приетите по делото писмени доказателства.
Допълнителен
аргумент за сключването на договора между страните и действието му в процесния
период от 01.08.2017г. до 05.04.2019г. и ползването на имота от ответника в
този период са представените доказателства за извършени наемни плащания от
страна на ответника в периода от 27.09.2017г. до 05.09.2018г. и пълномощно с
нотариална заверка на подписа от ***г., с което ответникът упълномощава С.К.К.
да го представлява във връзка с прекратяване на договора.
По
делото липсват доказателства за извършени плащания на наемната цена за периода
от 06.10.2018г. до 06.08.2019г., поради което и същата е дължима в пълния
размер уговорен с договора. В посочения период договора за наем е бил действащ
между страните – в раздел V, т.4 от
договора е предвидено продължаване на срока на договора с една година след
изтичане на първоначално уговорения от 06.08.2017г. до 06.08.2019г. По делото
липсват твърдения и доказателства за прекратяване на договора за наем и
предаване владението на имота на наемодателя преди 06.08.2019г. Дори и без
такава уговорка между страните договора за наем не би бил прекратен, а ще
продължи да обвързва страните по силата на нормата на чл.236, ал.1 ЗЗД когато
използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на
наемодателя. В този смисъл исковата претенция с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД се явява доказана по основание и размер и следва да бъде уважена изцяло.
В
договора е уговорена неустойка за забава в размер на 20 лева на ден за всеки
просрочен ден, който размер надхвърля повече от два пъти размера на уговорения
наем.
Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, при
съобразяване на примерно посочени критерии като размера на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека
и др.; вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или
без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за
накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към
момента на сключване на договора.
От
договора и събраните в производството доказателства не може да се направи
извод, че към момента на сключване на договора е уговорена неустойка, чиято
единствена цел е извън присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Освен, че обезпечава изпълнението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението без те да се доказват, неустойката може да и
санкционна функция - възможно е уговарянето на неустойка, която чувствително
надхвърля размера на вредите, но остава на границата на прекомерността. В този
случай до момента на неизпълнението неустойката осъществява своята обезпечителна
функция, а след настъпването на неизпълнението и основанията за претендиране на
неустойка в значително по-висок размер спрямо претъпените вреди, тази
обезпечителна функция се е трансформирала в санкционна.
Действително
е уговорен размер на мораторна неустойка надвишаващ повече от два пъти размер
на наемната цена и без да е уговорен фиксиран срок и/или сума, до които да бъде
дължима неустойката. Това не води до извод за уговаряне на неустойката с цел
извън присъщите ѝ функции, а единствено дава превес на санкционната
функция на неустойката и би могло да доведе до нейното намаляване като
прекомерна по реда на чл.92, ал.2 ЗЗД. В този смисъл исковата претенция с
правно основание чл.92, ал.2 ЗЗД се явява доказана по основание – установено е
договарянето на твърдяната мораторна неустойка между страните и настъпването на
забавата в процесния период, като не се споделят доводите в отговора на
исковата молба за нищожност на тази клауза на договора за наем. Размерът на
дължимата от ответника мораторна неустойка за периода от 06.10.2018г. до
31.07.2019г. е прекомерен спрямо претърпените вреди и следва да бъде намален на
основание чл.92, ал.2 ЗЗД. Следва да се отбележи също, че забавата на ответника
е настъпила на 11.10.2018г., а не както се претендира от ищеца 06.10.2018г.,
тъй като плащането на наемната цена е уговорено да бъде извършвано от 5-то до
10-то число на текущия месец, за който се дължи. Доколкото исковата претенция за
дължима неустойка е предявена частично до размер от 2500 лева, то същата следва
да бъде уважена изцяло, като това е размерът, до който следва да се намали
неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски. Реализираните такива са в общ размер на 600 лв., съобразно представеният от ищеца списък на разноските. Разноските в този размер следва да се присъдят в тежест на ответника.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Т.К.К., с ЕГН **********
и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.п.“
ЕООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление *** сумата от 2500 /две хиляди
и петстотин/ лева, представляваща неплатена наемна цена за 10 месеца, дължима
по Договор за дългосрочен наем от ***г. за периода от 06.10.2018г. до
06.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 01.08.2019г. до окончателно изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Т.К.К., с ЕГН **********
и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.п.“
ЕООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление *** сумата от 2500 /две хиляди
и петстотин/ лева, част от вземане в общ размер на 6080 лева, представляваща
неустойка за забава по Договор за дългосрочен наем от ***г., дължима за периода
от 11.10.2018г. до 31.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба – 01.08.2019г. до окончателно
изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Т.К.К., с ЕГН **********
и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.п.“
ЕООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление *** сумата от 600 /шестстотин/
лева, представляващи направени по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок от получаване
на съобщението от страните, че е изготвено и обявено.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: