Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 18.10.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и пети септември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ
:ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
мл.съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
секретар Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 13067 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 402664 от 08.05.2018 г., постановено по гр.д.
№ 59193/2016 г. на СРС, 66 състав, е признато за установено по предявения от „Т.С.“
ЕАД, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ, че Л.З.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата в размер на 1 045,60 лева,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.05.2014
г. - м.04.2015 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********, ведно със
законната лихва от 03.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за която
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 43681/2016
г., по описа на СРС, 66 състав, като е отхвърлен предявения срещу нея иск по
чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 89,14 лева -
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
15.09.2015 г. - 11.07.2016 г. със същото решение са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД, срещу Ц.Т.И. и срещу А.Т.И., искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че всеки от тях дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на по 261,40
лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от
м.05.2014 г. - м.04.2015 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********,
ведно със законната лихва от 03.08.2016 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата в размер на по 22,29 лева - обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2015 г. -
11.07.2016 г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно
разноските, като е осъдил Л. З.И. да заплати на „Т.С.“ ЕАД 51,63 лева -
разноски в заповедното производството, както и 526,44 лева - разноски в исковото
производство. Решението е постановено при участие на трето лице помагач на
ищеца „Т.с. “ ЕООД .
Решението е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД в частите, в които искът за
мораторна лихва за забава срещу Л. З.И. за сумата 89,14 лв. за посочения период
, е отхвърлен, както и в частите, в които изцяло са били отхвърлени предявените
срещу другите двама ответвници искове за главница и лихви за забава. С жалбата
са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушения на
материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила.
По отношение отхвърления иск по чл.86 ЗЗД спрямо Л.И. са
изложени доводи, че „Т.С.” ЕАД ежемесечно удостоверявала публикуването в
интернет страницата на данни за дължими суми за ТЕ в присъствието на нотариус,
като са съставяни констативни протоколи, и че въззиваемата Л.И. не е оспорила
по делото тези обстоятелства, като единственото й възражение било във връзка с
начина на изчисляване на потребеното количество топлинна енергия и определяне
стойността на същата, че същата не твърдяла да не й е било известно, че имало
издадени фактури на посочената стойност или че дружеството не е публикувало
същите на интернет страницата. Така намира че първоинстанционният съд е излязъл
извън спорните по делото факти и обстоятелства и извън предмета на спора.
По отношение отхвърлените искове спрямо ответниците Ц.Т.И.
и А.Т.И., се излагат с жалбата доводи,
че не било спорно и че са ангажирани доказателства, устантовяващи, че те
двамата са собственици на по 1/6 ид.ч.
от процесния топлоснабден имот, а по единственото спорно обстоятелство налице
ли е облигационно отношение между страните, се позозава въззивникът на чл.153
от ЗЕ, сочещ, че качеството потребител
на ТЕ за битови нужди има физическо лице-собственик или полвател на имота, че
облигационното отношение по продажба на топлинна енергия между битовия
потребител и топлопреносното предприятие при публичноизвестни общи условия съгласно
и чл.150, ал.1 от ЗЕ, възниква по силата на закона, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя, като липсата на подадена молба от страна
на потрбителя не влече след себе си липса на облигационни отношения. Счита, че законът
не предпоставя и наличие на писмен договор между страните като правопораждащ
юридически факт, в който смисъл се позовава на Тълкувателно решение № 2/2017 г .
от 17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГТК
на ВКС. Намира, че посоченото ТР сочи на възможността сключването на нарочен
договор с топлопреносното предприятие да е предпоставка за наличие на
облигационно отношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди само в случаите,
когато не се касае за лица, които са собственици/вещни ползватели на имота.
Излага се още довод, че недекларираното от страна на двамата ответници на
обстоятелства относно собствеността, е тяхно неизпълнение на задължение по
чл.61, ал.1 от ОУ, от което те не могат да черпят права, и не следва това
неизпълнение от тях да доведе до неблагоприятни последици за дружеството-ищец. Претендира
и разноски.
Въззиваемите страни - ответниците
Л. З.И., Ц.Т.И., и А.Т., не са взели становище по
жалбата.
Третото
лице-помагач не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение,
е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
претенции.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Ищецът носи доказателствената тежест да
докаже наличието на облигационна връзка между него и ответниците Ц.Т.И., и А.Т.
за исковия период за доставка на ТЕ .
Събраните по делото писмени доказателства,
ангажирани от ищеца с сиковата молба: договор за покупко-продажба на процесния
недвижим имот по НДИ/отм./ сочи, че същият е придобит в съсобственост от ищцата
Л.И. и от Т.А.И.. С
писмено заявление-декларация вх.№ 1510 от 11.06.2007 г. до ТР „София” на „Т.С.“ АД, Л.И. е поискал за
същия имот да бъде открита
партида на нейно име
по стария аб.№ 56022 с посочен предишен титуляр Т.И.. Л.И. към датата на това
заявление се легитимира като собственик на жилището, същата има качеството
потребител по т.42 от пар.1 от ДР на ЗЕ, ищецът като доставчик е приел
редложението й и е открил партидата само нанейно име, при което е сключен
само с нея облигационен договор при Общи условия (ОУ) за ползване на топлинна енергия за жилището.
Така изградената договорна връзка е продължила да съществува и за исковия
период , поради липсата на доказателства, че тази облигационна връзка е била
прекъсната по-рано. Другите двама ответници- Ц.Т.И., и А.Т., не се
явява потребители на ТЕ нито страна в облигационното отношение с „Т.С.“ ЕАД за
исковия период, защото такова отношение ищецът има само със собственика Л.И.,
независимо от факта дали Ц.Т.И. и А.Т. имат дял в съсобствеността. Положението
на съсобствениците, когато само един от тях е подал заявление до „Т.С.“ ЕАД,
следва да се урежда аналогично според разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г.
по т.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, касаещо бившите
съпрузи. Тълкувателното решение сочи, че „Когато топлоснабденият имот е жилище,
притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му
след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по
силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс СК) между двамата възниква
наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите съпрузи извежда по
тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл. 107, ал. 1 СК от
1985 г. (отм.). Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при
публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с
откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той
става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част
от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради
което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното
дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си
в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото жилище е
предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. Възникналото
наемно правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не е
достатъчно, за да може да се приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на топлинна
енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал.
1 ЗЕ в качеството си на съсобственици.“. Следователно в случая само с Л. И. по
силата на ЗЕ и заявлението й, е сключен договор за продажба на ТЕ за битови
нужди, и същата има задължение за цената на ползваната ТЕ за цялото жилище,
дори и да не е притежател на 100 % ид.ч. от правото на собственост върху
жилището, след като го ползва. Ищцовото дружество, като е приело заявлението и
е открило партида само на Л.И., се е съгласило, че само тя носи задължението си
за цената на потребената ТЕ за жилището, но не и други лица, които биха имали
дял в съсобствеността. В противен случай, „Т.С.“ ЕАД не би изпълнила също
задължението си по ОУ да открие партида на името на всеки един от
съсобствениците. Ето защо исковете спрямо двамата отвтеници Ц.Т.И. и А.Т. се
явяват неоснователни и подлежащи на отхвърляне за търсените от всеки един от
тях на по 1/ 6 част от исковите суми.
По отношение иска за лихви за забава спрямо ответницата Л.И.,
първоинстанционният съд е изложил в обжалваното решение фактически констатации
и правни изводи, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. С въззивната жалба на
ищеца не са наведени оплаквания относно фактите, така както са приети за
установени от първоинстанционния съд- а именно относно липсата на доказателства
за факта на публикуване на фактурите за исковия период по реда на чл.33, ал.2
от приложимите ОУ в сила от март 2014 г., а само за процесуални нарушения
отнасящи се до излизане извън предмета на спора, доколкото се твърди от ищеца,
че ответницата Л.И. не била оспорвала факта на публикуване на фактурите, което
ограничава въззивния съд само до проверка на това оплакване според чл.269 от ГПК. В случая още с отговора на исковата молба, тримата ответници общо са
направили възражение, че ищецът не е
доказал, че отвениците са били уведомявани за задълженията им и претенцията за
мораторна лихва срещу тях се явявала неоснователна, т.е налице е изрично
оспорване на уведомяването. Дори и да
нямаше това изрично оспорване, то само изрично признание на факта би могло да
освободи съда от задължението му да изследва дали факта е доказан по делото,
каквото изрично признание на факта на уведомяването/узнаването на задълженията
помесечно, няма в случая. Ето защо ищецът не
едоказал, че е поставил ответницата Л.И. в забава и искът му по чл.86 от ЗЗД срещу нея е неоснтователен.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции
относно неоснователност на предявените искове изцяло спрямо отвтениците Ц.Т.И.
и А.Т.И. и частично спрямо ответника Л.И. по иска за лихва за забава, решението
следва да се потвърди в обжалваните части, вкл. и в частта за разноските,
определени според изхода на спора.
По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното
производство остават в негова тежест. Въззиваемата
страна-ответниците нямат искане за разноски пред въззивния съд.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 402664 от 08.05.2018 г., постановено по гр.д. № 59193/2016 г. на
СРС, 66 състав, в обжалваните части и в частта за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането
на „Т.С.“
ЕАД за разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено
при участието на "Техем сървисиз" ЕООД, като трето лице - помагач на
страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.2, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.