Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 28
гр. Русе, 22.01.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, Гражданска
колегия, в публичното заседание на десети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АГЛИКА ГАВРАИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА
АТАНАСОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – мл. с.
при секретаря Ева Димитрова като разгледа
докладваното от съдия Атанасова в. гр. д. № 487
по описа за 2019 година,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В.Н.Н. против Решение
№ 1976/15.12.2018 г., постановено по гр. д. № 9570/2017 г. на Плевенския
районен съд, с което на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за относително
недействителен спрямо Н.Х.М. – И. договор за дарение на недв. имот, обективиран
в нот. акт № *** г. на Нотариус И. И. с район на действие Районен съд Плевен, с
който В.Н.Н. и Т.И.Н. са дарили на Д.В.И. притежавания от тях в режим на СИО
недв. имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***,
находящ се в гр. Плевен, ул. „*** до размер на ½ ид. част от правото на
собственост върху него. Твърди,
че решението е незаконосъобразно и поради това неправилно поради
нарушение на материалния и процесуалния закон. Иска се отмяната му и
постановяване на ново решение, с което предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен.
Въззиваемата страна Н.Х.М.-И. чрез адв. И.А. *** е
депозирала отговор на въззивната жалба по реда и в срока по чл. 263 ГПК, с
който взема становище за нейната неоснователност и иска тя да не се уважава, а решението
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Постъпила
е въззивна жалба и от Д.В.Н. против Решение № 1976/15.12.2018 г., постановено
по гр. д. № 9570/2017 г. на Плевенския районен съд, с която се заявява искане
същото да бъде отменено. Развиват се съображения за недоказаност на вземането
на кредитора – ищец в производството, както и за липсата на знание у нея за
увреждането му. Заявява се подкрепа на жалбата на другия ответник – баща на
жалбоподателката.
По реда и в
срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна Н.Х.М.-И. чрез адв. И.А. *** не е депозирала
отговор на въззивната жалба.
Въззивните
жалби са подадени от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което са допустими.
Районен съд Плевен е бил
сезиран с искова молба, с която ищцата Н.Х.М.-И. твърди, че
по силата на
договор за продажба от 28.11.2012 г. е придобила вземанията на „ЕМА ТРАНС“ ООД
по 5 бр. изп. листа, издадени по ч. гр. д.
№ № 12/2006 г., 22/2006 г., 23/2006 г., 26/2006 г. и 27/2006 г., всички
по описа на РС Плевен, по силата на които ЕТ „И. – Р. Н.“ и В.Н.Н. са осъдени
солидарно да заплатят по 5768,75 лв. – непогасени главници по записи на
заповед, издадени на 12.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 4.01.2006 г. до окончателното плащане по всеки от изп. листове, както
и сторените по съответните ч. гр. дела разноски. Заявява още, че с молба от
3.04.2006 г. взискателят е предприел изп. действия срещу длъжниците,
образувайки изп. дело № 531/2017 г. по описа на СИС при ПлРС, продължено под №
26/2006 г. по описа на ЧСИ Т. К. Ищцата твърди също така, че отв. В.Н. й дължи
и сумата в размер на 600 лв., представляваща адв. възнаграждение по в. гр.
д. № 210/2016 г. по описа на ОС Плевен,
за което й бил издаден изп. лист. Заявява, че към момента на завеждане на
настоящата искова молба не били налице погасявания на горепосочените й вземания
от страна на отв. Н.. Твърди, че от направена справка й станало известно, че на
3.07.2015 г. отв. Н. дарил на дъщеря си – отв. Д.Н. ½ ид. част от
самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. Плевен, ул.
„*** Поради това взискателят не могъл да реализира правата си, произтичащи от издадените
от физическо лице - солидарен длъжник в негова полза 5 броя записи на заповед
от 12.10.2004 г. и изп. лист № 1274/17.02.2017 г. по гр. д. № 5343/2015 г. по
описа на РС Плевен. Заявява, че по отношение на ЕТ било проведено производство
по несъстоятелност. Намира, че извършеното от отв. Н. дарение е направено
единствено с цел увреждане на интересите й като кредитор, поради което
претендира обявяване на
сделката за недействителна по отношение на нея. Претендира разноски.
В депозираните по реда и в срока по чл. 131 ГПК отговори
на исковата молба от отв. В.Н. и отв.
Д.Н. се взема становище за неоснователност на иска. Оспорва се качеството
на кредитор на ищцата
като се твърди, че цесията, с която същата е придобила вземанията по 5-те изп.
листа е без предмет, невалидна, че удостоверените в тях вземания са несъдебни,
че са погасени по давност поради непредприемане на изп. действия от страна на ЧСИ
К. Заявява се, че няма висящо изп. дело пред ЧСИ Т. К.. Повдига се въпрос и
относно цената на иска, а от там и за несъбрана в пълен размер държ. такса. По
същите съображения се завява и родова неподсъдност на спора пред РС Плевен.
Навеждат се доводи, че ЕТ „И. – Р. Н.“ е заличен търговец и към 2017 г. не
съществува в правния мир, поради което не може да се претендират вземанията по
5-те броя обезпечителни записи на заповед. Жалбоподателят Н. претендира
разноски.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството
и решението са допустими.
По отношение наведените от
жалбоподателя Н. възражения за нередовност на исковата молба, предвид
несъбиране на дължимата държавна такса в пълен размер, както и за неподсъдност
на спора пред РС Плевен следва да се отбележи следното: Предявеният
иск с правно основание чл.
135 ГПК е оценяем по смисъла на чл. 68 ГПК. Цената на
иска съгласно чл. 68 ГПК
се определя от паричната оценка на предмета на делото. Предмет на делото,
образувано по предявен на основание чл. 135 ЗЗД иск е
сключената и атакувана чрез конститутивния иск сделка. С предявяването на Павловия иск се упражнява материално преобразуващо право с
вторичен спрямо вземането по облигационното правоотношение характер, поради
което цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно
чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК размерът на цената на иска за съществуването, за
прогласяването на недействителност, както и за прекратяването на договор, е
стойността на договора, т. е. паричната оценка на насрещните престации. Когато
една от насрещните престации по договора съставлява права върху недвижим имот,
стойността на договора се определя от данъчната оценка на вещното право, а ако
няма такава - пазарната цена на правото, т. е. размерът на цената на иска се
определя при условията на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. Следователно цената на иска
за обявяване за относително недействителна по отношение на кредитора – ищец
сделка за покупко-продажба на недвижим имот на основание чл. 135 ГПК се
определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК. В този смисъл е
трайно установената практика на ВКС - определение
№ 397/29.06.2010г. по ч. гр. д. № 176/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение
№ 440/14.07.2010г. по ч. гр. д. № 413/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение
№ 12/14.01.2016г. по ч. гр. д. № 5445/2015г. на ВКС, ГК, I г. о., определение №
454/26.06.2013г. по ч. т. д. № 1927/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение №
98/09.02.2012г. по ч. т. д. № 51/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други.
В контекста на изложеното, стойността на процесния договор за дарение е данъчната оценка на дарения недвижим имот – 7902,30 лв. /л. 32/, а доколкото предмет на иска е ½
ид. ч. от имота, то цената на иска е в размер
на 3951,15 лв. Съгласно чл. 71,
ал. 2 ГПК, когато цената на иска се определя при условията
на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК, дължимата държавна такса е ¼ от тази цена или
правилото на чл. 71, ал.2 ГПК е приложимо във всички случаи, когато цената на
иска се определя от данъчната или пазарна цена на вещното право, в т.ч. и по
искове за прогласяване недействителност на договори, имащи за предмет вещни
права върху имот. При така изложеното, дължимата държ. такса по
настоящата искова молба възлиза на 39,51 лв. или 4 % от ¼ от цената на
иска. Съгласно обаче чл. 1 от Тарифата за държавните такси,
които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс по искова молба се
събира такса 4 на сто върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв. Точно в такъв размер е и
внесената от ищцата държ. такса – л. 23, поради което възражението на
жалбоподателя Н., поддържано в хода на производството, се явява неоснователно. Съобразно разпоредбата на чл.104, т.4 ГПК
исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв. са
подсъдни на окръжния съд като първа инстанция. Както бе посочено по-горе, цената на иска по
настоящото дело възлиза на 3951,15 лв., т. е. по-малко от 25 000 лв., поради
което компетентен да го разгледа е бил районния съд. Поради това, и възражението
на жалбоподателя за родова неподсъдност на спора пред РС Плевен е
неоснователно.
Русенският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и
след преценка на събраните доказателства, в предметните предели на жалбата, приема
за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а това се установява и от приложеното
на л. 319 от делото Удостоверение за родствени връзки, издадено от Община
Плевен, че отв. В.Н. е баща на отв. Д.В.Н..
Видно от приложения на л. 34 от делото
нот. акт вх. рег. № *** г. по описа на СВ Плевен, отв. В.Н. заедно със
съпругата си Т.И.Н. дарили на дъщеря си отв. Д.Н. процесния недв. имот – гараж
№ 7, находящ се в гр. Плевен, ул. „***, който имот същите били придобили по
време на брака си.
Надлежно приобщени към доказателствения
материал са и 5 бр. изп. листа /л. 12-л.16 от делото/, по които ЕТ „И. – Р. Н.“
и В.Н.Н. са осъдени солидарно да заплатят на „ЕМА ТРАНС“
ООД следните суми: по ИЛ от 09.01.2006 г. по ч. гр. д. № 12/2006 г. на ПлРС - 5768,75 лв., ведно със законната лихва, считано от
04.01.2006 г., както
и разноски 115,38лв.; по ИЛ от 08.02.2006 г. по ч. гр. д. № 22/2006 г. на ПлРС -
5768,75 лв., ведно със законната лихва, считано от
04.01.2006 г., както и разноски 115,38 лв.; по ИЛ
от 08.02.2006 г. по ч. гр. д. № 23/2006г. на ПлРС
- 5768,75 лв., ведно със законната
лихва, считано от 04.01.2006 г., както
и разноски 115,38 лв.; по ИЛ
от 23.01.2006 г. по ч. гр. д. № 26/2006 г. на ПлРС - 5768,75лв.,
ведно със законната лихва, считано от 04.01.2006 г., както и
разноски 118,38 лв.; по ИЛ от 23.01.2006 г. по ч. гр. д. № 27/2006 г. на ПлРС - 5768,75лв.,
ведно със законната лихва, считано от 04.01.2006г., както
и разноски 118,38 лв. Всички
частни граждански дела, по които са издадени цитираните по-горе ИЛ са приложени по
настоящото дело в
цялост.
Установява се също така, че въз основа на горепосочените изп.
листове и по молба на „ЕМА ТРАНС“ ООД, представлявано от управителя Т. И. от
3.04.2006 г. /л. 7-9/ пред СИС при РС Плевен
е било образувано изп. дело № 531-17/2006 г. Впоследствие същото е изпратено
за продължаване на изп. действия от ЧСИ Т. К. и образувано под № 26/2006 г. при
нея. Последното е видно от приложеното на л. 17 удостоверение от 28.11.2012 г.,
издадено от ЧСИ Т. К. От него се установява още, изпълнителното производство не е спирано на основания,
посочени в чл 432 ГПК и към датата на издаване на
удостоверението производството е било висящо.
По делото е приложен договор за продажба на
вземане от 28.11.2012 г. /л. 10-11/, сключен между „ЕМА ТРАНС“ ООД,
представлявано от управителя Т. И. в качеството на цедент и Н.Х.М. – И. в
качеството на цесионер, с който цедентът прехвърлил на цесионера вземанията си
по горепосочените 5 изп. листа за сумата от 100 лв.
От
приложеното на л. 72 заверено копие на Решение № 558/8.04.2016 г., постановено
по гр. д. № 5343/2015 г. по описа на РС Плевен се установява, че искът на В.Н.
– ответник в настоящото производство против „ЕМА ТРАНС“ ООД, представлявано от
управителя Т.Ц.И. и Н.Х.М. – И. с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договор за цесия от 28.11.2012 г., сключен между
тях поради липса на предмет е отхвърлен. Това решение е потвърдено с Решение №
191/5.10.2016 г., постановено по в. гр. д. № 210/2016 г. по описа на ОС Габрово,
което като окончателно е влязло в законна сила на 5.10.2016 г. С Решението на
ОС Габрово В.Н. е осъден да заплати на Н.Х.М. – И. чрез адв. И.А. сумата от 600
лв. адв. възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. За събирането й в полза на
ищцата в настоящото производство бил издаден изп. лист № 1274/17.02.2017 г. по
гр. д. № 5343/2015 г. /л.117/. С
Определение № 549/10.09.2018 г., постановено по в. ч. гр. д. № 207/2018 г. ОС
Габрово, по повод частна жалба от страна на отв. Н., потвърдил разпореждането
на Плевенския районен съд от 13.02.2017 г. за издаване на изп. лист по гр. д. №
5343/2015 г. Това определение като окончателно е влязло в законна сила на
10.09.2018 г.
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Правилно първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 135, ал. 1, предл. първо ЗЗД. При внимателен прочит на исковата молба се налага изводът, че ищцата не обосновава
претенцията си за отмяна на процесната сделка от 2015 г. с качеството си на
кредитор по изп. лист № 1274/17.02.2017 г. по гр. д. № 5343/2015 г. доколкото
отсъстват твърдения от нейна страна, че е налице намерение за увреждането й от
страна на ответниците, каквато е хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД. В този
смисъл са и уточненията на процесуалния й представител в о. с. з. от 10.01.2020
г. пред настоящата инстанция. Същият изрично заявява, че вземането в размер на
600 лв. било посочено в исковата молба за пълнота на изложението и фактите и
ищцата не е основавала претенцията си за обявяване на недействителност на
процесната сделка на това вземане. В обжалваното пред настоящия въззивен състав
решение изрично първоинстанционният съд е приел, че е налице вземане спрямо
длъжника - отв. Н. в общ размер на 26 426,65 лв., което представлява сбор от
главниците и разноските по 5-те изп. листа от 2006 г. независимо, че в
мотивната част е извел извод, че релевантно за спора е и вземането за адв.
възнаграждение. При така изложеното, всички оплаквания на въззивника Н.,
касаещи вземането в размер на 600 лв. по изп. лист № 1274/17.02.2017 г. по гр.
д. № 5343/2015 г. /редовно ли е издаден листът, платена ли е била сумата на
адв. А. и пр./ не са включени в
предмета на спора по настоящото производство и не следва изобщо да бъдат
обсъждани по същество от въззивния състав.
Фактическият състав на иска по чл. 135, ал.1, предл. първо ЗЗД включва наличието на няколко
кумулативно дадени обективни и субективни предпоставки: 1) валидно възникнало
задължение; 2) задължението да е възникнало преди извършване на увреждащото
действие (с изключение на хипотезата по чл. 135, ал. 3 ЗЗД);
3) увреждащо действие на длъжника, с което той ефективно намалява актива на
своето имущество, увеличава неговия пасив или само затруднява удовлетворяването
на кредитора. Увреждането представлява
обективен факт и не зависи нито от субективното отношение на длъжника, нито от
преценката на кредитора и 4) знание за увреждането – субективна предпоставка. За да бъде успешно проведен Павловия иск следва да бъдат
изпълнени кумулативно всички посочени по-горе предпоставки. Липсата на коя и да
е от тях води до неоснователност на иска.
Анализирайки в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът намира, че е изпълнен в цялост фактическият състав на разпоредбата на чл. 135, ал.1, предл. първо ЗЗД. Доказано е наличието на действително вземане,
конкретно и точно заявено и посочено по основание и размер, предвид представените изпълнителни листове.
Издаването им по приложените 5 частни граждански дела от 2006 г., завеждането на изп. дело въз основа на тях на 3.04.2006 г. и договорът за цесия от 28.11.2012 г. предшестват по време увреждащата сделка
(изповядана на 3.07.2015 г.). Увреждащото
действие намалява актива на длъжника (недв. имот е излязъл от патримониума на
първия ответник) и затруднява удовлетворяването на кредитора. Увреждането като
обективна предпоставка е налице винаги, когато длъжникът се лишава от свое
имущество и при това затруднява удовлетворяването на кредитора си.
Знание за увреждащ характер на оспорения правен акт,
респ. за това, че длъжникът намалява имуществото си или го обременява, въпреки
задълженията си към кредитори, се изисква от третото лице, с което длъжникът е
договарял, само когато действието съставлява двустранна сделка и същата има
възмезден характер – по аргумент от чл.
135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. След като в разглеждания
случай увреждащото действие – договора за дарение е
безвъзмездна сделка, знанието на третото лице, в случая отв. Н. не подлежи на
доказване. Правилен поради това е изведеният от районния съд извод за
ирелевантност на знание у нея за увреждането, респ. неоснователни са въведените
от въззивницата Н. възражения в този смисъл във въззивната й жалба.
От друга страна, по делото е доказано, че към
датата на извършване на дарението през 2015 г.,
въззивникът Н. е знаел, че срещу него има издадени изп. листове за процесните вземания, както и за образуваното изп. дело въз основа на
тях по молба на цедента „ЕМА ТРАНС“ ООД. Действително по делото няма данни длъжникът по цедираните вземания да е
валидно уведомен за прехвърлянето им в полза на ищцата. Поради това съдът
приема, че това е станало най-късно към датата на предявяване на исковата
молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 5343/2015 г. по
предявения от него иск за прогласяване на нищожността на договор за цесия от
28.11.2012 г.
Предвид изложеното,
предявеният иск с правно осн. чл. 135 ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан.
Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел, че са налице
предпоставките за уважаване на заявената искова претенция.
В допълнение по наведените с въззивните жалби оплаквания следва да се
отбележи следното:
Първият спорен
въпрос е свързан с легитимацията на ищеца по иска по чл.135 ЗЗД като кредитор
на длъжника.
Съгласно постановките по т. 2 от Тълкувателно решение
№ 2 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК, по принцип правото
на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го
актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е
предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е
изискуемо или ликвидно като не е необходимо и предварително да бъде установено
с влязло в сила решение. Съдът по Павловия
иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от
твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е
самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за
недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които
длъжникът го уврежда - правоотношението,
легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). В тези
случаи съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на
пресъдено нещо.
Районният съд се е съобразил изцяло с установената
съдебна практика и е приел, че вземането
съществува, предвид изложените от ищеца фактически твърдения, че е кредитор на
първия ответник,
т.е. съобразил е постановката,
че е достатъчно вземането да произтича от твърденията в исковата молба.
В производството по иска по чл. 135 ЗЗД на доказване подлежат конкретните факти и обстоятелства относно
основанието и размера на вземането и времето на неговото възникване с оглед
значението на последното за останалите елементи от фактическия състав, пораждащ
преобразуващото право на ищеца. При твърдения, че вземанията произтичат от
едностранни сделки - записи на заповед ищецът следва да докаже тези сделки.
Доказването може да се осъществи както чрез представяне на самия запис на
заповед, така и чрез представяне на изпълнителен лист, издаден по реда на чл. 242 ГПК (отм.), както е в настоящия случай. В трайната съдебна практика се
приема /напр. Решение № 552 от 15. 07. 2010 г. по гр. д. № 171/2009 г., ІV г.
о., ВКС, Решение № 328 от 23. 04. 2010 г. по гр. д. № 879/2009 г., ІІІ г. о., Решение
№ 639 от 6. 10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г., ІV г. о., ВКС, Решение № 163 от
27. 07. 2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ІІІ г. о., ВКС и др. /, че
посочените от ищеца доказателства за установяване на вземането му се преценяват
от съда, доколкото, въз основа на тях може да се направи извод за
съществуването на вземането, произтичащо от твърденията на ищеца в исковата
молба, но без кредиторът да бъде задължен чрез пълно и главно доказване да
установява изискуемостта и ликвидността на вземането си. Прието е още, че в
производството по чл.
135 ЗЗД длъжникът не може да релевира възражения относно
недействителността, прекратяването или погасяването на вземането на кредитора -
напр. да прави възражение, че договорът, от който ищецът извежда правото си е
нищожен, че този договор е прекратен, че вземането на ищеца не е изискуемо или
че е погасено по давност. Защитата си като длъжник по отношенията, които
легитимират ищеца като кредитор ответникът може да осъществи само по иска за
вземането, какъвто в
настоящото производство няма предявен и обективно съединен с Павловия иск. Неправилно
поради това районният съд в обжалваното пред настоящата инстанция решение е
приел, че вземането на ищцата не е погасено по давност с оглед датата на
образуване на изп. производство. Подобен извод от наличните по делото
доказателства не може да бъде направен доколкото не е представено влязло в сила
решение, с което да е отречено погасяването по давност на вземанията на ищцата
към отв. Н. по тях. Действително, както правилно отбелязва отв. Н., с оглед действалата по
отменения ГПК /1952г./ законодателна уредба за издаване на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, всяко от определенията на съда по чл. 242 ГПК /отм./ по 5-те
частни гр. дела, приложени към настоящото производство, с които съдът е осъдил В.Н. да заплати на „ЕМА ТРАНС“ ООД съответните суми и е постановил издаване на изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание /записи на заповед/, се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, но въз основа на тях са издадени
изпълнителни листове, било е образувано изпълнително производство и вземанията по тях са цедирани в
полза на ищцата преди атакуваната сделка от 2015 г., което е достатъчно, за да
се приеме, че същата е доказала качеството си на кредитор по отношение на отв. Н.
в производството по Павловия иск. Ответникът Н. не ангажира доказателства за
оспорването на
вземанията по процесните изп. листове по реда на чл. чл. 252 и 254 ГПК
(отм.), респ. чл. 124, ал. 1 ГПК. Въведените от него възражения за погасяване на вземанията по давност не
могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по иска по чл. 135 ЗЗД
доколкото същият не е обективно съединен с иск за вземането. Същите биха могли
и следва да бъдат съобразени от настоящия състав само, ако вземанията на ищцата
са отречени с влязло в сила съдебно решение. Такова обаче не е представено. Не
са релевирани от негова страна и доказателства за погасяване на вземанията чрез
плащане в подкрепа на възраженията му в този смисъл. Следва да се отбележи също
така, че увреждащата сделка се
счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор – ищцата и само с оглед на това нейно качество. Ако по-късно това нейно качество отпадне /например защото след проведен от длъжника иск бъде прието с влязло в сила решение, че е
погасено по давност вземането на кредитора/,
непротивопоставимостта губи смисъла си.
За
пълнота на изложението, следва да се отбележи, че в цитираното от отв. Н. в. ч.
гр. д. № 105/2013 г. по описа на ОС
Ловеч, постановено по друг правен спор, но сходен /с оглед въведените
многобройни и от различно естество възражения срещу качеството кредитор на
ищцата по настоящото дело/, развил се с негово участие, се съдържат подробни
мотиви от страна на съдебния състав относно всички предвидени в процесуалния закон средства за
защита на длъжника, срещу когото е издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание по чл. 237 ГПК /отм./. Касателно процесните 5 изп. листа
същият не е установил, че по надлежния ред е провел някое от тях.
Отново изхождайки от трайно установеното в
правната теория и съдебна практика положение, че само ако Павловият иск е съединен
обективно с иск за вземането /каквото в случая няма/,
то само тогава предмет на делото наред с потестативното право ще са и
правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, съдът намира за ирелевантни
обстоятелствата има ли висящо изп. производство за събиране вземанията по
издадените 5 ИЛ, респ. перимирано ли е то. И това е така, защото дори и при
настъпила перемпция, която в случая е и недоказана /не са надлежно
доказателство релевираните от отв. Н. и съдържащи се в актове на ПлРП становища
от ЧСИ Т. Кирилова, както и становище на синдика в производството по
несъстоятелност по т. д. № 26/2012 г. по описа на ОС Ловеч в този смисъл/
взискателят пак би могъл да изтегли изп. листове по перимираното изп. дело и да
поиска принудително изпълнение въз основа на тях като образува ново изп. дело. Последното би било незаконосъобразно
само ако вземанията на взискателя са отречени със сила на присъдено нещо като
погасени по давност. Както вече бе посочено отв. Н. не представя доказателства за
това.
Относно
възраженията, касаещи валидността на цесията следва да се отбележи следното: Доколкото
с влязлото в законна сила като окончателно на 5.10.2016 г. Решение № 191,
постановено по в. гр. д. № 210/2016 г. по описа на ОС Габрово е потвърдено
Решение № 558/8.04.2016 г., постановено по гр. д. № 5343/2015 г. по описа на РС
Плевен, с което искът на В.Н. – ответник в настоящото производство против „ЕМА
ТРАНС“ ООД, представлявано от управителя Т. Ц. И. и Н.Х.М. – И. с правно
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за цесия от
28.11.2012 г., сключен между тях поради липса на предмет е отхвърлен, то с оглед преклудиращото действие на силата на пресъдено
нещо, въпросът за валидността й не може да бъде пререшаван
в последващо производство, каквото се явява
настоящото. Това е допустимо само ако въвелият го в спора жалбоподател Н. се
позовава на нови основания,
възникнали след приключване на устните състезания по делото, тъй като това е меродавният момент, към който силата на
пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува. Такива обаче не се сочат /всички възражения относно
валидността на цесията, въведени в настоящото производство са били вече
заявявани в предходното дело/, поради което с въвеждането им отново се цели пререшаване на спор
разрешен с влязло в сила съдебно решение, което е недопустимо съобразно чл. 299, ал. 1 ГПК.
Неоснователни са и възраженията, свързани със свръхобезпечаване и несъразмерност на дълга. Нормата на чл.
133 ЗЗД установява, че цялото
имущество на длъжника служи за обезпечаване на вземането на кредитора като
последният разполага с възможността да
избира от кое точно имуществено право да се удовлетвори, поради което всяко
действие на разпореждане, свързано с намаляване на имуществото му се явява
увреждащо за кредитора. В този смисъл са Решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г.
IV г. о. ВКС; Решение № 48 от 21.02.2014 г. по гр. д. №
4321/2013 г. IV г. о. ВКС и др. Обявената
относителна недействителност възстановява в отношенията между кредитора и
длъжника имущественото състояние на длъжника по времето на възникване на
задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от
длъжника и по правилото на чл. 133 ЗЗД е служело за общо удовлетворение на
кредитора. Съразмерността не е и елемент от състава на чл. 135 ЗЗД, поради което не е основание да се отхвърли иска. Действително, ищцата е предявила
искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД срещу ответника Н., с които иска
да бъде прогласена недействителността на две сделки, извършени от него –
процесното дарение от 2015 г. на гаража /1/2 ид. част/ и дарение от 21.11.2016
г. на апартамент в гр. Плевен /1/6 ид. част/, които са предмет на гр. д. №
9570/2017 г., и по гр. д. № 9571/2017 г., и двете по описа на РС Плевен като и
в двата случая е обосновала качеството на кредитор с вземанията си по 5-те изп.
листа. Това обстоятелство е служебно известно на настоящия състав доколкото
производствата по обжалване решенията и по двете гр. дела се водят пред него. Както
бе посочено по-горе, Павловият
иск има облигационен характер и няма вещноправно действие. Решението, с което
се уважава този иск не създава вещни права за ищеца, т. е. при прогласяване на дадена сделка за относително
недействителна ищецът - кредитор не получава вещни права върху чуждата вещ, а
само привилегированото право да се удовлетвори при принудителното изпълнение
върху чуждата вещ. Следва да се отбележи, че
кредиторът придобива правото да удовлетвори само
вземането си, което е било предмет на Павловия
иск, по който е постановено решението/в случая по 5-те изп. листа/ и само до
размера на това вземане, независимо от обстоятелството колко на брой и до
какъв размер вземания има същия кредитор спрямо същия длъжник. Т. е. при успешно провеждане на
исковете по чл. 135 ЗЗД кредиторът /в случая ищцата - цесионер/ може да насочи принудително изпълнение
срещу имуществото, предмет на разпореждането /в случая срещу ½ ид. част гаража или срещу 1/6
ид. част от апартамента, а при необходимост и срещу двете/, и третото лице – контрахент на длъжника /в случая отв. Н., респ. по
другото дело малолетният внук на жалбоподателя/ търпи последиците от предприетите изпълнителни
действия, но само
докато се удовлетворят изцяло и само веднъж вземанията й по 5-те изп. листа
като в отношенията между
третото лице
/дъщерята, респ. внука на отв. Н./ и длъжника
– отв. Н. сделката е действителна. Така е и по отношение на всички
останали правни субекти.
Относно настоятелно поддържаното
в хода на процеса пред районния съд, в т. ч.
и във въззивната жалба възражение от отв. Н., че процесните записи на
заповед са „гаранционно-обезпечителни“, че „обезпеченията не са вземания“ и „не
подлежат на директно принудително изпълнение“ и от там възражение за
недопустимост на предявения иск срещу него въззивният състав намира за
необходимо да отбележи следното. Съгласно трайната съдебна практика задължението на авалиста,
макар и да обезпечава изпълнението на издателя на записа на заповед, съставлява
отделна едностранна сделка, поради което предявеният срещу авалиста иск с правно осн. чл.135 ал.1 от ЗЗД е
допустим. Според правната теория и съдебна практика авалът по своята правна
характеристика е едностранна абстрактна правна сделка, по силата на която едно
лице /авалист/ поема задължение да изпълни менителничното задължение на друго
лице /хонорат/. Едностранното волеизявление на авалиста задължително трябва да
бъде обективирано върху менителничния ефект или
върху прекрепен върху него лист /алонж/. Авалистът не може да противопостави на
приносителя на записа на заповед възражения, които хоноратът би могъл да
направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на
менителничния поръчител. Авалът има обезпечителна функция и цели да създаде
по-голяма сигурност за изпълнение на задължението на лицето, за което се дава.
Авалистът е солидарно отговорен с издателя на ефекта. Липсата на редовен от
външна страна менителничен ефект е основания за недействителност и на
задължението на авалиста. Следователно задължението на авалиста, макар и да
обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед,
представлява самостоятелно задължение,
с юридически факт – едностранната правна сделка. Авалът е специфично за
менителничните сделки обезпечение, което се различава от договора за
поръчителство по ЗЗД, поради което за него не намират приложение разпоредбите
на чл. 146, ал.3, чл.147 и чл.148 ЗЗД / решение №185 от 22.11.2010г. по т.д.
№136/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по чл.290 ГПК/.
Записът на заповед е също абстрактна
сделка, по силата на която издателят безусловно се задължава да заплати на
приносителя посочената в книгата сума. Основание за издаването на записа на
заповед може да бъде създадено между издателя и едно трето лице облигационно
правоотношение /каузална сделка/. В този случай записа на заповед служи като
обезпечение за изпълнение на каузалното правоотношение. От правната
характеристика на записа на заповед като ценна книга и авала следва, че
задълженията на издателя на ефекта и авалиста произтичат от самостоятелни
правни сделки.
Поради това евентуалното
съществуване или несъществуване, действителността или недействителността на
каузална сделка, която се обезпечава от другата абстрактна сделка - записа
на заповед, страна по която не е авалиста, а само издателят на записа на
заповед, са обстоятелства напълно ирелевантни за правоотношенията на авалиста,
съответно за иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, насочен срещу
авалиста. В този смисъл Решение № 185/22.11.2010 г. по т. д. № 136/2010 г. ІІ т.о. на ВКС; Решение №
207/13.12.2013 г. по т. д. №
771/2011 г. на ТК, І
т.о. на ВКС; Решение № 386/25.03.3015 г.
по гр. д. № 1490/2014 г., ГК, ІV г.о.
на ВКС; Решение № 104/25.07.2016 г. по гр. д. № 5345/2015 г. ГК, ІІІ г.о.
на ВКС и пр.
Поради самостоятелния характер на задължението на авалиста,
ирелевантни са и въведените от жалбоподателя Н. възражения, че ЕТ „И. – Р. Н.“
– издател на записите на заповед е обявен в несъстоятелност, че вземането на
цедента „ЕМА ТРАНС“ ООД е включено в одобрения от съда по несъстоятелността
списък на приетите от синдика вземания. Тези обстоятелства са безспорни и са
констатирани и от съда при извършена служебна справка в Търговския регистър.
Ответникът В.Н. обаче е трето за производството по несъстоятелност лице,
длъжник е по изпълнителните листове, описани по-горе, но не е длъжник в
производството по несъстоятелност. Предвид самостоятелния характер на менителничното поръчителство,
обуславящ възможност за поемателя да упражни правата си по ефекта срещу
солидарно задължените лица, задължението на авалиста не може да се счита за
отпаднало или погасено нито с непредявяване на вземането, основано на
менителничния документ, имащ единствено гаранционна функция, нито с
последващото изгубване на правосубектността на издателя. В този смисъл са постановените по
реда на чл. 290 ГПК Решение №
103 от 04.08.2016 г. по т.д. № 1588/2015 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 194 от 01.02.2018 г. по т.д. № 84/2017 г. на ВКС, ІІ т.о. Изрично съставите на ВКС
отбелязват, че кредитор по
каузално правоотношение, обезпечено със запис на заповед, издадена от длъжника
по каузалното правоотношение, съответно и поемател по менителничния ефект, не
губи правото за удовлетворяване вземането си от авалиста по ефекта, в случай на
прекратяване правосубектността на длъжника, със заличаването му като търговец. Неоснователно е поради това и
възражението на отв. Н., че ЕТ „И. – Р. Н.“ е заличен търговец, с прекратено
производство по несъстоятелност по т. д. № 26/2012 г. по описа на ОС Ловеч.
Крайните изводи на въззивната инстанция
съвпадат с тези на първостепенния съд. Решение № 1976/15.12.2018 г., постановено по гр. д. №
9570/2017 г. на Плевенския районен съд е правилно – във въззивните жалби не са изтъкнати пороци, които да
обуславят неговата неправилност, не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми от първостепенния съд, поради което на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК следва да се потвърди. Съставът на Районен съд Плевен е обсъдил в
съвкупност събраните по делото доказателства, наведените от страните доводи и е
достигнал до законосъобразни заключения.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК разноските за
въззивното производство са в тежест на жалбоподателите. С оглед отправеното искане и представените
доказателства в полза на въззиваемата
следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 1200,00 лева – заплатено възнаграждение за един адвокат,
съобразно представения договор за правна помощ. Въззивникът Н. е освободен от заплащането на такси и
разноски по реда на чл.
83, ал.2 ГПК, но дължи на общо основание направените от другата страна
разноски за производството.
Мотивиран
така, Русенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1976/15.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 9570/2017 г. на Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА В.Н.Н., ЕГН ********** И Д.В.Н., ЕГН **********,*** да
заплатят на Н.Х.М. – И., ЕГН ********** *** сумата от 1200,00 лв. /хиляда и двеста лева/, представляващи
разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.