Р Е Ш
Е Н И
Е
Гр.София,14.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В въззивен състав,
в публично заседание на шести ноември
през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИНА ГЮРОВА
При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА
И прокурора
сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 12929 по описа за 2018 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 441948 от 02.07.2018 г. по гр.д. № 89461
по описа за 2017 г., СРС, І ГО, 169 с-в е отхвърлил предявения от З. „Б.В.И.Г.“
ЕАД срещу ЗД „Е.Р.“ АД, иск по чл.411 КЗ, предявен по реда на чл.422 ГПК, за сумата от 10 лв., представляваща
ликвидационни разноски за определяне на застрахователно обезщетение и сумата от 3,89 лв.- обезщетение за забава за периода от 17.01.2017 г.-
10.05.2017 г. В тежест на ищеца, в полза на ответника са присъдени разноски в
размер на 300 лв.-юриск.възнаграждение.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца
/в производството пред СРС/ -З.
„Б.В.И.Г.“ ЕАД . Във въззивната жалба се
сочи, че решението е неправилно, защото ответникът продължавал да дължи на ищеца
предендираните от последния суми. Сочи, че СРС бил допуснал нарушение на
процесуалните правила като недопуснал исканите от ищеца доказателства- съдебни
експертизи.
Иска се да бъде изцяло отменено
първоинстанцинното решение.
Разноски се претендират.
От
въззиваемата страна /ответник в производството пред СРС/ -ЗД „Е.Р.“ АД отговор
е постъпил. Изразява се становище, че жалбата е
неоснователна. СРС се бил съобразил с оттеглянето на сумата над 10 лв.-главница
и 3,89 лв.-лихва. Не били допуснати сочените от въззивника процесуални
нарушения по допускането на доказателствата.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За първоинстанционното решение
въззивникът /ищец в производството пред СРС/ е бил уведомен на 18.07.2018 година.
Въззивната жалба е подадена на 01.08.2018 година/по пощата/, т.е. в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК; от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ
на инстанционен контрол. Същата е процесуално допустима, защото предявените
искове са приети за неоснователни.
Постановено е определение по чл.248 ГПК, с което молбата, подадена от ищеца /пред СРС/ за изменение на така
постановеното решение в частта за разноските, е била приета за неоснователна.
Срещу
това определение е подадена частна жалба от З. „Б.В.И.Г.“ ЕАД, в която се сочи,
че определението е неправилно и разноски му се следват; същите били реално
извършени.
Иска
се определението да бъде отменено и обжалваното решение да бъде изменено в
частта за разноските.
От въззиваемата страна /ответник в производството
пред СРС/ -ЗД „Е.Р.“ АД отговор е
постъпил. Изразява се становище, че частната жалба е неоснователна, защото
претенциите на ищеца били отхвърлени и на основание чл.78, ал.3 ГПК на
ответника се дължали разноски.
По
допустимостта на частната жалба:
За първоинстанционното определение въззивникът /ищец в производството пред СРС/ е бил уведомен на 21.09.2018 година.
Въззивната жалба е подадена на 05.10.2018 година, т.е. в срока по чл.275, ал.1 от ГПК; от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол. Същата е процесуално допустима, защото молбата по чл.248 ГПК е приета за неоснователна.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната
инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и
допустим процес.
По
доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че при съобразяване с оттеглянето по реда на чл.232 ГПК на част от
претенциите, висящо е останало производството относно претенцията в размер на
10 лв. и по отношение на лихвата за забава – в размер на 3,89 лв. Определението
за прекратяване било влязло на 04.06.2018 г. Сумата 10 лв. представлявала част
от сумата в размер на 25 лв. за ликвидни разноски. Ответникът бил платил сумата
в размер на 15 лв. Ищецът не бил доказал защо сумата за ликвидационни разноски
надхвърля обичайният размер от 15 лв. независимо, че му било оказано, че носи
доказателствената тежест; такъв въпрос не бил поставен и на съдебната
експертиза. След като главния иск бил неоснователен, то и акцесорния по
отношение на лихвата в размер на 3,89 лв. също следвало да бъде отхвърлен.
Разноските са разпределени от СРС, който се е позовал на чл.78, ал.3 ГПК.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, защото: СРС се е съобразил с
направеното от ищеца частично оттегляне на претенциите. В първото по делото
о.с.з. производството е било прекратено на основание чл.232 ГПК и са останали
претендирани именно сумата в размер на 10 лв.- главница, представляваща
неплатен остатък от застрахователното обезщетение неплатен от ответника по
регресния иск. Установява се от данните по делото и от възражението на самия
ответник, че всъщност се касае до спор относно размера на ликвидационните разноски-
ищеца претендира такива в размер на 25 лв., а ответника е заплатил 15 лв., тъй
като смята, че това следва да е обичайния размер. В този смисъл е и доклада по
чл.140 ГПК, както и са указанията по разпределяне на доказателствената тежест.
Действително, от ищеца не е доказано по какъв
начин е формирана сумата в размер на 25 лв., при обичайни ликвидационни
разноски в размер на 15 лв. Исканията на ищеца по доказателствата са за
обстоятелства, които не са били спорни между страните.
Затова и претенцията за лихва като акцесорно вземане също се явява
неоснователна.
На основание гореизложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По основателността на частната жалба:
Определението е правилно- отношенията между страните по спора в частта за разноските следва да се определят в хипотезата на чл.78, ал.3 ГПК- налице е частично плащане от страна на ответника преди предявяване на иска, а за претендираните суми като дължим остатък по двата иска – по чл.422 ГПК и по чл.86, ал.1 ЗЗД, СРС е постановил решение, с което е отхвърлил същите като неоснователни.
По разноските във въззивното обжалване:
На въззивника с оглед
изхода на спора разноски не се следват.
На въззиваемата страна разноски
се следват в размер на 300 лв.- юриск.възнаграждение.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 441948 от 02.07.2018 г. по гр.д. № 89461 по описа за 2017 г. на СРС, І ГО, 169 с-в, изцяло.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.”, ЕИК
*******, седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***-8-адв.Т.Р., ДА ЗАПЛАТИ на „ЗД Е.Р.“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, разноските пред въззивната инстанция в размер
на 300 лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг.от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
.