Мотиви по В.Н.О.Х.Д.№707/2021г. по описа на СГС, НО, VII-ми въззивен състав
С присъда от 08.06.2020г. по
Н.Ч.Х.Д.№4582/2019г. по описа на СРС, НО, 6-ти с-в е признал подсъдимия Г.Д.Г. за виновен в извършване на престъпление по чл.148,
ал.2, вр. ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.147, ал.1 от НК за това,
че на 16.02.2019г., в гр.София, в интервю в предаването „Съдебен спор”, епизод
601, сезон 3 по националната телевизия „Н.Б.Г.“ ЕАД разгласил позорно
обстоятелство и приписал престъпление на А.С.Н., а именно: “...Започна да ме
налага...., изостави децата, захвърли ги и бега...Тормози мен и жената, с която
живея...., изостави децата в Елин Пелин....и бега.... Търсиха я с полиция. Не
можаха да я открият Сега, на 20-ти, ....
тормози тъста ми.... Смятам, че е доста неадекватна. Най-вероятно има нужда от
психологическа помощ... Наричала ме е с женски полов орган... Злоупотребява с
права...., всяка година злоупотребява....Тя е оставила децата на улицата ...“ като
клеветата е нанесена публично, разпространена по друг начин - в телевизионно
предаване.
На осн. чл.78а, ал.1 от НК подсъдимият Г. бил освободен
от наказателна отговорност като му било наложено административно
наказание „Глоба“ в размер на 1000лв. /хиляда лева/. С присъдата съдът се е
произнесъл и по предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск,
претендиран като обезщетение за причинени в резултат на деянието неимуществени
вреди, като е приел, че същият е частично основателен за сумата до 2000лв. /две хиляди лева/ и го е отхвърлил за разликата до 5000лв. /пет хиляди лева/. СРС е
осъдил Г. да заплати на тъжителката
направените във връзка с първоинстанционното производство разноски като е
определил и дължимата държавна такса върху уважената част на гр.иск.
Срещу съдебния акт е постъпила въззивна жалба от
надлежно упълномощения защитник на подсъдимия
Г. - адв.М..
В сезиращия въззивния съд акт присъдата на СРС се определя като
незаконосъобразна, постановена в противоречие с материалния закон, вкл. и в
частта относно уважаването на гр.иск. В жалбата не се прави искане за събирането на нови
доказателства.
След запознаване с мотивите на
съда, по делото е постъпило и пространно допълнение към въззивната жалба от адв.М.. В този документ, отново се отхвърлят
твърденията подсъдимият да е реализирал престъпление с думите си в
телевизионното предаване. Изрично се набляга на трайната практика на ЕСПЧ, че
начина на мислене не може да се криминализира, поради което и Г. няма как обективно да е реализирал
престъплението „клевета“. В подробен вид се анализират обективните и субективни
елементи на твърдяното от част. тъжителка престъпление, като се посочва и
релевантна според повереника съдебна практика на ВС и ВКС, която потвърждава тезата за несъставомерност на извършеното.
Претендират се разноски.
В разпоредително заседание на 24.02.2021г. въззивният съдебен състав, по реда на чл.327 от НПК, е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпити на
подсъдимия, свидетели или изслушване на нови експертизи.
В съдебно заседание пред СГС процесуалният представител на подсъдимия Г. - адв.М. поддържа въззивната жалба и
допълнението към нея. Моли за отмяна присъдата на СРС и
отхвърляне на гр.иск с аргументи за неправилност и незаконосъобразност.
Претендира сторените пред първата инстанция разноски.
Повереникът на част. тъжителка - адв.Р. и последната в лично качество молят
за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционния съдебен
акт.
Подсъдимият Г. се придържа към заявеното от
защитника си. В последната си дума, моли да бъде оправдан.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба и
допълнението към нея, изложените в съдебно заседание от страните становища, след като подложи на анализ доказателствените
материали, събрани по делото, както в рамките на съдебното следствие пред
първата инстанция, така и във въззивното съдебно следствие и извърши цялостна
служебна проверка на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК,
намира, че същата е постановена при изяснена фактическа
обстановка, но при неправилни правни изводи относно съставомерността на
деянието.
Настоящият въззивен
състав, въпреки постановената нова присъда, намира, че не са налице основания
за съществено ревизиране фактологията, приета от първия съд като намира за установено следното от фактическа
страна:
Подсъдимият Г.Д.Г. е роден
на ***г. в гр.Карлово, българин, български гражданин, с адрес по местоживеене:***,
с висше образование, работи, с ЕГН:**********, неосъждан.
Част. тъжителката А.Н. и
подсъдимият Г. били
съпрузи. Гражданският им брак бил прекратен с Решение №4210/09.04.2016г. по
гр.д.№3165/2015г. по описа на СРС, III г.о., 80-ти с-в. Родителските права
върху родените по време на брака две малолетни деца били предоставени на
майката - А.Н..
След прекратяването на
брака взаимоотношенията между съпрузите били обтегнати. Няколко месеца след
развода последвали жалби от подсъдимия до РУ-гр.Елин Пелин - ОДМВР, София за
това, че тъжителката не изпълнява постановеното съдебно решение в частта относно
режима на лични отношения в насока, че например е довела двете им деца на
14.07.2016г. пред жилището, в което живеел със св.Г.К. на семейни начала, без
да го предупреди.
Подсъдимият Г. решил да даде гласност на
отношенията с бившата си съпруга и описал проблема в писмо до предаването
„Съдебен спор” по „Нова Телевизия“. Било извършено предварително проучване на
данните от екипа на телевизионното предаване, взето интервю от тъжителката Н.,
след което подсъдимият бил поканен да участва в предаването, излъчено на
16.02.2019г.
Подсъдимият Г. приел поканата. По време на
предаването „Съдебен спор”, епизод 601, сезон 3 на 16.02.2019г. бил пуснат
запис на интервю на разследващия журналист Игнатов с тъжителката А.Н.. Последната
не била предупредена, не била запозната предварително с темата и не била дала
съгласие за интервюто.
Приканен да коментира
отговорите на бившата си съпруга и отговаряйки на въпроси на водещия, свързани
с излъчения репортаж и отношенията си с нея, подсъдимият Г. заявил: “...Започна
да ме налага...., изостави децата, захвърли ги и бега...Тормози мен и жената, с
която живея...., изостави децата в Елин Пелин....и бега.... Търсиха я с
полиция. Не можаха да я открият. Сега, на 20-ти, .... тормози тъста ми....
Смятам, че е доста неадекватна. Най-вероятно има нужда от психологическа
помощ... Наричала ме е с женски полов орган... Злоупотребява с права...., всяка
година злоупотребява....Тя е оставила децата на улицата ...“.
Част. тъжителка Н. приела
горните твърдения на бившия си съпруг като сериозно негативно засягане на честта
и достойноството й, поради което и подала частна тъжба срещу Г. за извършено от него престъпление „обида“.
Така
изяснената фактическа обстановка, съдът прие за установена въз основа на
събраните гласни доказателства,
приобщени посредством обясненията на подсъдимия Г. и
показанията на св.К.Т., св.В.К.и св.Г.К..
В подкрепа на
изложената фактология, логично районният съд е кредитирал и изброените писмени и
веществени доказателства, доказателствени средства и способи за проверката им:
социален доклад за оценка на постъпил сигнал за дете от Дирекция „Социално
подпомагане” - гр.Елин Пелин, преписка №262 000-1838/2016г. на РУ-гр.Елин Пелин
- ОДМВР, София, 16p.DVD-R, марка “Verbatim”, съдържащ запис на епизод 601 на
предаването „Съдебен спор”, излъчен по националната „НОВА ТВ“ на 16.02.2019г. и
изготвената фонетична експертиза.
Първостепенният
съд правилно се е позовал в преобладаващите им части на показанията на св.Т.и
св.К.касателно лично възприетите от тях факти от обективната действителност.
Безспорно обаче се касае до лица, които са били близки до част. тъжителка и
свидетелстват за отношенията в семейството по време на съществуването му и след
разпадането му, но според този съд наведените сведения нямат пряко отношение към
предмета на делото. Макар и верни, неотносими за изясняване правната страна на
спора са и субективните виждания на двете свидетелки относно това дали
интервюто с журналиста, излъчено в предаването „Съдебен спор“ е поставило
тъжителката в неочаквана ситуация, която я е лишила от възможност да даде адекватни
и съответни на нея отговори на поставените въпроси, именно защото се касае за
субективна преценка, която още повече им е възпроизведена от тъжителката Н..
Напълно житейски логично е, всяко лице да изпадне в неловка притеснителна
ситуация, когато към него съвсем неочаквано се е насочил журналист с камера и
микрофон, задавайки въпроси от интимния живот на едно семейство.
Същата доза полезност
за процеса носят и показанията на св.Г.К., тъй като се касае за лице, което
живее на съпружески начала с подсъдимия Г.,
поради което и напълно логично би застанало зад неговата версия. Въпрос на
субективно тълкуване, направено неправилно от СРС, е виждането дали децата са
били „изоставени на произвола на съдбата“ от тяхната майка, след като ги е
довела в друг град, макар и в жилището, където са живеели подсъдимия Г. и неговата настояща партньорка -
св.Костова.
Друг е въпроса, че
обективност в казуса може да се изведе единствено и само от фонетичната
експертиза, която дава едноначен отговор както относно точното съдържание на
процесните изречения, така и мястото, времето и лицето, което ги е изказало,
спор за които обстоятелства по делото няма.
Въззивните
съдии, след внимателен анализ, се съгласяват с извода на СРС да даде вяра в съществената
част на изложеното посредством обясненията на подсъдимия Г.. Вярно е, както е отбелязъл и първия съд, че в тези обяснения се
съзира двояката им правна природа на основно гласно доказателствено средство,
но така също и на такова, чрез което лицето упражнява в пълен обем правото си
на защита. В тази насока на мисли, достоверността им следва да бъде установена
при спазване на общите правила относно гласните доказателствени средства и при
съблюдаване на дефинитивните правила за
оценка на доказателствата. В преобладаващата им част, която не съдържа анализ,
субективни виждания за минали събития и интерпретация на отношения с
тъжителката, обясненията на Г. дават
вярно отражение на действителността, доколкото се съотнасят с кредитираната и от
този съд фонетична експертиза. Макар и да не се оспорват от подсъдимия, при все
че е наличен и снимков материал от предаването, посредством коментираната
експертиза е еднозначно уточнено както съдържанието на инкриминираните от
частното тъжителка изрази, така и тяхната последователност и контекс.
Констатация за
необремененото съдебното минало на подсъдимия Г. към датата на деянието,
съдът вярно е направил въз основа на приложената и приета по делото като
писмено доказателство справка за съдимост.
На основата на
така изяснената фактическа обстановка, СГС намира от правна страна,
че районният съд е направил неверни и незаконосъобразни изводи за деянието, вменено от тъжителката на подсъдимия Г. за това, че на 16.02.2019г., в гр.София, в интервю в предаването
„Съдебен спор”, епизод 601, сезон 3 по националната телевизия „Н.Б.Г.“ ЕАД,
разгласил позорно обстоятелство и приписал престъпление на А.С.Н., а именно:
“...Започна да ме налага...., изостави децата, захвърли ги и бега...Тормози мен
и жената, с която живея...., изостави децата в Елин Пелин....и бега.... Търсиха
я с полиция. Не можаха да я открият
Сега, на 20-ти, .... тормози тъста ми.... Смятам, че е доста
неадекватна. Най-вероятно има нужда от психологическа помощ... Наричала ме е с
женски полов орган... Злоупотребява с права...., всяка година
злоупотребява....Тя е оставила децата на улицата ...“ - като клеветата е
нанесена публично, разпространена по друг начин - в телевизионно предаване.
На първо място, преди да подложи на анализ инкриминираните от част.
тъжителка Н. изрази, въззивният съд следва да сподели виждането си за допуснато
съществено процесуално нарушение от първата инстанция, което драстично е
засегнало правото на защита на подсъдимото лице, изразяващо се в следното:
Видно от материалите по делото, производството е образувано по тъжба на А.Н.
с твърдения за извършено престъпление от част. характер, квалифицирано от
последната като обида. По една или друга причина, районният съдия се е съгласил
с квалификацията, дадена в част. тъжба, като я вписал в разпореждането за
насрочване на делото и именно по тази правна квалификация посъдимият Г. се е защитавал в рамките на цялото
съдебно следствие. Едва молко преди приключването му, СРС е преценил, че
всъщност инкриминираните изрази съдържат обвинение за престъплението „клевета“
като с нарочно определение е отменил разпореждането за насрочване с по-рано
дадената правна квалификация и сам е направил изменение на обинението в
по-тежко наказуемо престъпление - такова по чл.148, ал.2, вр. ал.1,
т.1, т.2, вр.чл.147, ал.1 НК, по което е и осъдил подсъдимия. С това си действие, което категорично контрастира с
императива на чл.287, ал.4 от НПК, първият съд е допуснал процесуално нарушение
от категорията на съществените. Според въззивния съд обаче, макар и да е довело
до засягане правата на подсъдимото лице, с оглед настоящето му оправдаване във
въззивното производство, това нарушение е в пълна степен санирано и не налага
цялостна отмяна на първостепенния съдебен акт и връщане на делото на друг
състав на СРС.
По-насетне, следва да се отбележи, че първит съд е счел, че е сезиран само
с една от формите на реализиране на изпълнително деяние – разгласяване на неистинско
позорно обстоятелство, но с присъдата
си е признал за виновен подсъдимия и по обвинение, обхващащо и втората форма на
изпълнително деяние - приписване на престъпление, въпреки че не го е обследвал
в мотивите си. Процесуално недопустимо е разширяване предмета на обвинението, с
което е сезиран съда по един или друг начин, а в казуса СРС е допуснат поне две
нарушения в тази насока – като е осъдил и преквалифицирал обвинението в
по-тежко и по още едно изпълнително деяние. Макар и също да се касае до процесуално
нарушение, което не следва да бъде допускано от съд, безспорно цялостното
оправдаване на подсъдимия Г. го ревизира.
Настоящият съдебен състав е на становище, че от обективна страна няма годен такъв фактически състав, който да
изпълва състава на визираното престъплене, а и да има, той не води до
субективно реализиране на твърдяното да е извършил подсъдимия престъпление
клевета. Събраженията на въззивния съд в тази насока са следните:
Клеветата представлява
съзнателно разпространяване на информация за определено лице в позорни обстоятелства
или данни за извършено престъпление/я, за които деецът знае, че са неистински (р.№20/1998г. по к.д. №16/98г. на
Конституционния съд /КС/ на РБ).
Тези обстоятелства следва да съдържат информация, факти /от миналото,
настоящето/ с цел да бъде злепоставена личността на оклеветения пред обществото
посредством засягане неговата чест и достойнство. Винаги следва да се касае за
конкретни явления от действителнстта, а не за някакви отрицателни оценки,
съждения, епитети и др. /Н., И. Учебник по наказателно право. Особена част,
с.432-433/. Горните обстоятелства следва да пресъздават личността в отрицателна
насока пред обществото с оглед общоприетите изисквания на морала и добрите
нрави. От своя страна обществената укоримост на престъплението произтича от
неистинността на тези позорни за наклеветения обстоятелства, респективно
приписването на неизвършени престъпни деяния.
Както съдебната практика, така и доктрината приемат, че предмет на
престъплението „Клевета” могат да бъдат само твърдения с конкретно
съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство, време,
място и най-вече лице. Нещо повече, отнасящо се и до автора на клеветата, подобно и за пострадалия от нея,
законът изисква пълна и детайлна индивидуализация /р.№87 от 24.02.1971г. по
н.д.№78/1970г., II н.о., р.№7 от 04.04.1996г. к.д. № 1 от 1996г. на КС на РБ/, а не да бъдат разпространени в абстрактна форма, без да се сочат
конкретно наклеветени лица.
Безспорно според този
състав на СГС подсъдимият Г. е автор
на цитираните по-горе изречения, което е било категорично доказано въз основа
на правилно кредитираната от първия съд фонетична експертиза. Това по принцип не се оспорва и от Г., който само прави свое тълкуване на
възприетите от тъжителката изрази и повода, който е провокирал изричането им.
В този смисъл
въззивният съд съзря освен автор, но и годен адресат на визираните изречения, тъй
като в случая от показанията на всички разпитани свидетели, обясненията на Г. и приложения
снимков материал към фонетичната експертиза е установено, че обект
на клеветата е не кой да е, а частната
тъжителка. Най-малкото, възприетото от подсъдимия като неприемливо нейно
поведение е довело до сигнализиране не само на различни държавни органи, но и
на телевизионно предаване, въпреки че далеч това не е начина за разрешаване на
семейни и лични въпроси.
Преди
навлизане в конкретика за процесния случай следва да се направи известно
уточнение, свързано с провъзгласените в Конституцията на Република България и
КЗПЧОС основни права и свободи на гражданите. Преди всичко, изхождайки от
посочения по-горе обект на защита, охраняван от наказателната норма при
престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ, а именно правото на лична чест и
достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото
на мнение, разпространявано чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение
или по друг начин, провъзгласено в КЗПЧОС (чл.10) и конституционно гарантирано
(чл.39-41 от Конституцията на РБ).
Така
многократно националните съдилища са се произнасяли, че: ”В една
демократична и правова държава всеки има правото, без страх от каквито и да
било санкции, публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси...
след като това се извършва при спазване на установени със законите правила, то
не може да бъде квалифицирано като престъпление и да ангажира наказателна
отговорност на извършителя му. В тази насока българските граждани се
ползват със закрилата не само на своята конституция, но и на ратифицираните
международни спогодби и конвенции, гарантиращи правата на човека…”(р.
№363 от 01.07.2002 г. по н.д. № 241/2002, II н. о. на ВКС). Многократно
последното е било и предмет на произнасяне и провъзгласяване и от страна на
международните съдилища. Така: Решение от 24.02.1997г. "ДЕ ХАЙС и
ГАЙСЕЛС срещу БЕЛГИЯ": -“...свободата на изразяване на мнения е приложима
не само по отношение на "информация" или "идеи", които се
възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също
така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или
смущаващи от държавата или от част от обществото”; Решение от 07.12.1976г. по
Дело ХЕНДИСАЙД срещу Обединеното Кралство: “Свободата на словото е една от
основите на демократичното общество, едно от най-важните условия за неговото
развитие и за развитието на всеки човек. Според чл.10, т.2 от ЕКЗПЧОС, тя се
прилага не само към "информация" или "идеи", които се
възприемат благосклонно или на които се гледа като на безвредни или с
безразличие, но също и към такива, които засягат, шокират или смущават
държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на плурализма,
толерантността и широкомислието, без които няма "демократично общество".
От друга
страна самият законодател е поставил известни „граници” за упражняване на
правото да се разпространява информация с оглед общите правила, свързани с
реализирането на личните права и свободи на останалите граждани. Така накратко
може да се обобщи, че правото на свободно изразяване на мнение, респективно
правото да се разпространява информация, граничи с правото на лична чест и
достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението/фактите.
Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране
на определено мнение, респективно на определени факти, свързани с личността на
дадено лице сме в хипотеза на правото на свободно изразяване и разпространение
на информация или при упражняването на това право, изказващият се е прекрачил
горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и
достойнството му.
Клеветата е
умишлено престъпление, реализизуемо при пряк или евентуален умисъл, т.е деецът
трябва да съзнава, че разгласява позорни обстоятелства, които са неистински,
или престъпление, което не е извършено, предвид господстващото становище, че
неистинността е елемент от състава на клеветата и с оглед на това, умисълът
следва да обхваща и този признак. Авторът на клеветата следва обективно да цели
опозоряване и злепоставяне на обекта на клеветата.Вината на дееца при
престъплението „клевета“ трябва да се определи въз основа на съзнанието, което
е имал за обективните елементи на деянието, когато е разгласил приписаното
престъпление, за което съзнава, знаел е, че не е извършено.
В настоящата
хипотеза обвинителната теза инкриминира изразите: “...Започна
да ме налага...., изостави децата, захвърли ги и бега...Тормози мен и жената, с
която живея...., изостави децата в Елин Пелин....и бега.... Търсиха я с
полиция. Не можаха да я открият Сега, на
20-ти, .... тормози тъста ми.... Смятам, че е доста неадекватна. Най-вероятно
има нужда от психологическа помощ... Наричала ме е с женски полов орган...
Злоупотребява с права...., всяка година злоупотребява....Тя е оставила децата
на улицата.
Според въззивния съд
изразите, инкриминирани от тъжителката: „Смятам, че е доста неадекватна.
Най-вероятно има нужда от психологическа помощ”, безспорно макар и заявени публично и поради това разгласени сред
множество лица, са израз на лично мнение /“смятам“/ и предположение /“най-вероятно“/ на подсъдимия, не са
твърдения за наличие на факти, тъй като такива не са посочени, за да могат да
бъдат проверени, а още по-малко са основание за възникване
на наказателна отговорност за престъпление „клевета“ по смисъла на чл.147 от НК. Съжденията, предположенията, асоциациите и други форми на
мисловно-логическа дейност не се поддава винаги на преценка досежно
правилността й, поради което и не може да бъде годен обект на клевета.
Съобразно действащата съдебна практика никое лице не може да бъде осъдено за
вложен от другиго „смисъл” на неговото твърдение. В тази насока е и основното в
р. № 80 от 09.03.1998 г. по н. д. № 766/1997 г., II н.о., в което се посочва,
че „клеветата е разгласяване на факти и обстоятелства, които са неистински и
позорни….. Деецът не може да носи наказателна отговорност за чужди изводи,
разсъждения и предположения….Съставът на клеветата е свързан с разгласяване на
факти и обстоятелства, които са неистини и са позорни. Те трябва да бъдат
обективно твърдяни, съобщени, а не да се подразбират, изхождайки се
индивидуално от собствено въображение. Престъплението е деяние, съществуващо в
обективната действителност, а не само в нечие съзнание. …”Позорността”
на тези обстоятелства са продукт на субективен прочит, на оценъчни съждения, на
изводи и определен начин на мислене, за което не може да се носи наказателна
отговорност, тъй като не са на подсъдимите и не са част от обективната
действителност. Те са резултат на интелектуална дейност, която е субективна…”.
Изказванията, становищата, констатациите, вижданията и разсъжденията са лични
субективни оценки на определени обстоятелства, факти, резулат на
мисловно-логическа оценъчна дейност, поради което и имат значение на
индивидуално мнение, което път от своя страна не съставлява информация, винаги
има субективен характер. Ето защо не подлежи на проверка за достоверност и
респективно не би могло да бъде обект на клевета.
Според СГС, първият съд
неправилно се е насочил към обследване позорящо ли е твърдението за налично у
част. тъжителка психично заболяване. Такова твърдение сред инкриминираните от
част. тъжителка изречения няма, поради което е и ирелевантно обстоятелството
къде е работила Н., обществената значимост на длъжността й и т.н. Още повече,
че както беше отбелязано и по-горе подсъдимият Г. не говори за психично заболяване, а „психологическа помощ“. В
такава насока според градския съд са и разсъжденията касателно инкриминираните
изрази.
Дали в действителност
постъпката на част. тъжителка на инкриминираната дата е била „адекватна“ на
ситуацията безспорно има поне две гледни точки - тази на Н. и подсъдимия, което
навежда към възможност за тълкуване, което също на свой ред не позволява
осъждане за престъплението клевета. Синоними на думата адекватен са: съответен, съответствуващ, корелативен, отговарящ,
подходящ, приравнен, съвпадащ, т.е дори и да се счете, че поведението и
действията на тъжителката не са отговарящи на общоприетите норми, касае се за
морално-етична категория, която различните хора тълкуват и преценяват от
собствения си мироглед, както е сторил в казуса и Г.. Изводимата от възприетото като неадекватно от подсъдимия
поведение на бившата му съпруга вероятна необходимост от търсене на
психологическа помощ също не може да се тълкува по друг начин, освен като израз
на собствена вътрешна преценка от страна на Г., който безспорно некоректно е решил да афишира лични отношения
пред национална медия, още повече без изобщо да се съобрази с негативните
последици, които тези му действия биха имали за собствените му малолетни деца.
В същата насока са и разсъжденията на този съд досежно
изразите: „Злоупотребява с права...., всяка година злоупотребява“, тъй като макар и да се касае за юридическа
категория /вж. Конституцията на РБългария, Търговския
закон, ЗЗД, ГПК/, категорично не
би могло да се счете, че подсъдимият Г.
е вложил смисъла, който правната наука и съдебна практика интерпретират в този
термин.
Още повече, че злоупотребата с право, макар да е противоправно явление,
формално не противоречи на изрична правна норма. Противоправността при нея
произтича по-скоро от несъответствието й с правните принципи. В този смисъл, не
би могло да се говори за позорящи тъжителката обстоятелства, тъй като в
изразите не се съдържат точни данни относно това къде, кога и по какъв начин е
злоупотребила с права, с кои свои права, за да се преценят и още повече
проверят тези факти, а категорично не би могло да се говори за приписване на
престъпление.
Съставът на
престъплението по чл.147, ал.1 от НК по
необходимост изискват наличието на умисъл у Г., съзнание за неистиност на инкриминирания израз /р.№1031-58-I
н.о., р.№580-81- I н.о/. Дори
и да приемем, че процесните обследвани израз биха имали клеветнически характер,
съдът категорично не намира наличие на умисъл /само под каквато форма на вината
е възможно това престъпление/, знание или поне допускане у подсъдимия досежно
несъществуването на обстоятелствата, въпреки което ги е съобщил публично.
Увереността
на дееца, че разгласените обстоятелства, са истински и отговарят на
действителността, основаваща се на обективни факти, изключва субективния
елемент на престъплението „клевета”. В този смисъл и категорично се изключва
субективната страна на твърденото престъпление от частен характер.
Следва
да се посочи, че законът не изиква абсолютна несъмненост в истинността на
публикуваните обстоятелства, каквато предвижда за съдебните органи чл.303, ал.2
от НПК например.
В основна линии това важи до изразите, употребени
няколко пъти от подсъдимия Г.: „изостави децата, захвърли ги и бега..., изостави децата в Елин
Пелин....и бега.... Търсиха я с полиция. Не можаха да я открият. Тя е оставила децата на улицата“. Настоящият съдебен
състав, за разлика от първостепенния такъв, отново не намира да изпълват обективните и субективни елементи на
твърдяното от част. тъжителка престъпление. Дори и да се счете, че
са „недвусмислени намеци“, с които биха могли да се засегнат чуствата на Н.
като майка и законен представител на
двете малолетни деца, категорично подсъдимият ги е възприел като достоверно отражение на
действителността, макар и субективно, като дори е сезирал различни държавни институции и в частност дори
и телевизионното предаване /вж. постъпилия сигнал за дете до
Дирекция „Социално подпомагане” - гр.Елин Пелин, преписка №262 000-1838/2016г.
на РУ-гр.Елин Пелин - ОДМВР, София и др./. Дали поведението на Г. е укоримо, че е намерил именно този начин да защити вижданията
и правата си в случая е ирелевантно. Установено по делото е,
че в действителност на 14.07.2016г. тъжителката е довела двете малолетни деца в
дома на подсъдимия, без да го предупреди и е тръгнала, без да е наясно с
обстоятелството дали е бил в дома си или на работа, още повече, че е било
работен ден. Именно това поведение на Н., въпреки че при нормални отношения
дори и между бивши съпрузи не би ескалирало в подаване на жалби, сигнали и
ангажиране на обществеността чрез публично предаване по телевизия, е било
възприето от подсъдимия като изоставяне, избягване на тъжителката. Дали това
наистина е било така при установеното присъствие на св.Костова в апартамента, в
казуса е без значение, тъй като действията на Н. са счетени от Г. като бягство и изоставяне на собствените
й деца. Именно това е довело до сигнализиране на полиция, вкл. и формално
издирване на част. тъжителка, поради което и не би могло и на осн. чл.147, ал.2
от НК да се счете, че твърдяните обстоятелства, ако се възприемат като такива,
са неистински.
По-насетне, абсолютно неконкретизиран по време, място
и с обстоятелства е израза: “...Започна да ме налага....“, поради което и за този съд
е невъзможно да подложи това съдържание на анализ, а още повече на преценка за
достоверност. Неуточнено от контекста, а и от целия коментар на Г. е дали се касае за употребено физическо насилие, предвид
обстоятелтвото, че част. тъжителка е жена, как е реализирано и т.н. Макар и да
е отразена дата, без посочване на месец, напълно неясен, за да обоснове
осъждане е и обвинението досежно израза: „тормози
тъста ми....“, което е налагало първият съд да даде указания на тъжителката за
уточняването му, а доколкото не съдържа каквито и да било факти в какво точно
се е изразявал тормоза спрямо този роднина, според СГС обвинението и спрямо
това обвинение е изначално напълно несъставомерно.
В заключение, неоспоримо е, че сравнението с „женски полов орган“ особено спрямо мъж, би засегнало личното достойнство и е унизително за честта, т.е евентуално би могло да се разсъждава върху осъществяване
фактическия състав на квалифицирана обида с оглед публичното изказване на
словосъчетанието. В казуса обаче тъжителката твърди, че бившият й съпруг е
заявил, че е бил сравняван с „женски полов орган“ от част. тъжителка, т.е
евентуално обидата би била спрямо неговите чест/достойноство, а не спрямо тези
на Н..
Предвид
изложеното и на осн. чл.334, т.2, вр. чл.336, ал.1, т.3 от НПК, СГС, НО, VII-ми въззивен
състав отмени обжалваната присъда
от 08.06.2020г. по Н.Ч.Х.Д.№4582/2019г. по описа на СРС, НО, 6-ти с-в в наказателно-осъдителната и вместо нея постанови нова, с която призна подсъдимият Г.Г. за невиновен и на чл.304 от НПК го оправдава
по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1 и т.2,
вр. чл.147, ал.1 от НК.
Предвид горните правни изводи, неправилно е становището на
първоинстанционния съд и касателно частичното уважаване на предявения граждански иск от част. тъжителка Н..
Настоящият въззивен състав за разлика от първата инстанция намира, че при
недоказано извършване на деянието от обективна и субективна страна, друг извод
освен отхвърляне на граждания иск би бил нарушение на основните регламенти в
чл.45 и чл.52 от ЗЗД. Поради това и СГС не се солидаризира с извода на районния
съдия за крайната съдба на гражданския иск и отмени присъдата в тази й част.
Деянието на подсъдимия Г. не е
противоправно и виновно, поради което и с него на част. тъжителка Н. не могат
да бъдат причинени неимуществени вреди, поради което и гр. иск за причинени
неимуществени вреди до уважената стойност от 2000лв. /две хиляди
лева/ се явява неоснователен и недоказан. На същата логика
почива и отхвърлянето на акцесорната претенция на осн. чл.86 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху
главницата, считано от 16.02.2019г., която
логично следва съдбата на гр.иск.
Съдебният акт на СРС е
законосъобразен и правилен в частта, с която е отхвърлен гр.иск за причинени
неимуществени вреди на част. тъжителка Н. за разликата между 2000лв. /две хиляди
лева/ и
5000лв. /пет хиляди лева/, поради което и на осн. чл.334‚ т.6 и чл.338 от НПК беше потвърден в тази му част.
Поради оправдаването на
подсъдимия Г., направените по делото разноски следва да останат
за сметка на част. тъжителка, така както ги е сторила, а предвид направеното
искане от защитата на подсъдимия, на осн. чл.190, ал.1 от НПК Н. следва да заплати на подсъдимия Г. разноските за адвокатски
хонорар в
размер на 1500лв. /хиляда и петстотин лева/.
Мотивиран от
гореизложените съображения, СЪДЪТ
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2....................................