Решение по дело №1071/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство чл.145 и сл АПК, вр. чл. 118 КСО.

Образувано е по жалба от Н. Г. Р. [ЕГН], с постоянен адрес в [населено място], [област], подадена чрез адв.Й., срещу Решение №2153-15-129/08.05.2024г. на Директора на ТП на НОИ - [област], с което е отхвърлена жалба с вх. № 1012-15-170/19.04.2024г. на лицето и е потвърдено Разпореждане №151-00-9897-3 от 09.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област], съгласно което на основание чл.54ж, ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.„а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/.

В жалбата се навеждат твърдения за неправилност и незаконосъобразност на оспорваното решение, поради което се иска отмяната му. Редовно призован, в съдебно заседание, жалбоподателят се представлява от пълномощника адв.Й., която поддържа жалбата и сочи, че от доказателствата по преписката се установява, че Н. Г. Р. няма връзка с Република [държава]. Претендира сторените разноски, съгласно представен списък.

Ответният орган - Директор ТП на НОИ - [област] чрез процесуален представител юриск.П. оспорва жалбата като неоснователна. Излага подробни съображения за законосъобразност на административното производство и на атакувания административен акт в депозирано по делото писмено становище. В с.з. подържа искане за потвърждаване на оспорваното решение, претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.

Съдът, след като прецени допустимостта и основателността на разглежданата жалба, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от оспорването, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е основателна, поради следните съображения:

От фактическа страна се установи, че Н. Г. Р. е подала до директора на ТП на НОИ – [област] заявление за отпускане на ПОБ с вх. № 607-02-163/06.10.2023г. /Рег.№ 151-00-9897/06.10.2023г./ В същото е посочено, че Р. е упражнявала трудова дейност в [държава] за периода от 21.03.2022г. до 30.09.2023г., за което прилага документ от работодателя за прекратяване на трудовото възнаграждение. Със заявление от 07.11.2023г. лицето е предоставило изискани му от органите на НОИ документи по подаденото заявление за отпускане на ПОБ - заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка, документи, доказващи осигуряване в [държава] и декларация относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. В декларацията Р. вписала, че последният ѝ период на заетост е в [държава], където е работила като шивачка, считано от 21.03.2022г. до 30.09.2023г. Посочила е също, че през същия период (на последната ѝ заетост) съпругът ѝ, както и преобладаващата част от роднините ѝ – вкл. деца над 18 години живеят в [държава]. Декларирано е, че Р. не разполага с постоянно жилище в държавата по заетост, в [държава] или в друга държава, както и че няма намерение да остане за постоянно в държавата по последна заетост, където е декларирала, че плащала данъци върху доходите си, живяла е там под наем и се е връщала за отпуските си в [държава].

Производството по заявлението на жалбоподателката е спряно, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО за изясняване на декларирани от лицето обстоятелства - Разпореждане № 151-00-9897-1/21.11.2023г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е възобновено след получаване от компетентната институция в [държава] на електронни документи U017, U004 и H006 за удостоверяване на осигурителни периоди и доход – Разпореждане № 151-00-9897-2/01.04.2024 г. След извършен преглед на представените към преписката доказателства е констатирано, че съгласно представената декларация за определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г. не е доказано по безспорен начин пребиваването на Р. в [държава]. В тази връзка от административния орган е посочно, че в получен структуриран електронен документи СЕД Х006 за определяне на пребиваване от компетентната институция на държавата - членка е потвърдено, че по отношение на Н. Г. Р. [държава] се явява държава по пребиваване. Счетено е, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейският парламент и Съвета от 29.04.2024г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната заетост на лицето съвпадат, поради което е заключено, че липсва основание за извършване на преценка на право на ПОБ по българското законодателство. С Разпореждане № 151-00-9897-3/09.04.2024 г., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б.„а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. от ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от Р. заявление вх. № 151-00-9897/06.10.2023г. Разпореждането е връчено на лицето лично на 17.04.2024г., видно от обратна разписка. Р. е оспорила отказа пред горестоящия в йерархията административен орган, като в жалбата си посочва, че неправилно е прието, че мястото на пребиваването ѝ, тъй като веднага след като е прекратено трудовото правоотношение в [държава] е напуснала наетото си там жилище, отписала се е от всякакви регистри и се е върнала в държавата си по произход - [държава]. Посочва се изрично, че Р. няма намерение да се завръща в [държава] и иска да остане в страната, чийто гражданин е. Счита, че административният орган не е направил правилна преценка по отношение определяне мястото на обичайно пребиваване по смисъла на чл. 11, б.„й“ от Регламент (ЕО) 883/2004 г., което е основание за отмяна на разпореждането му и разглеждане на заявлението по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС.

С оспорваното в настоящото производство Решение №2153-15-129/08.05.2024г. Директорът на ТП на НОИ - [област] е отхвърлил като неоснователна жалбата на Р. против Разпореждане №151-00-9897-3/09.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област]. За да постанови този резултат, ответният административен орган е приел, че завръщането на Р. в [държава] и намерението ѝ да се установи в страната не е относимо към оценката за обстоятелствата по 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. Прието е за безспорно установено, че именно [държава] се явява държава по пребиваване по отношение на Р.. Допълнено е, че постоянния адрес на лицето не следва да отразява действителното местоживеене и че съгласно получения от компетентната институция в [държава] СЕД U017 с вх. № 3209-15-84/18.01.2024г. Р. не е прекъснала трудовото си правоотношение по собствено желание, а е с потвърдена причина за прекратяване – „уволнение“. Последното, административният орган приема за индикация, че лицето не се е върнало в [държава] по собствено желание, за да се приеме, че тук е центърът на интересите му, а поради факта, че е прекратено трудовото му правоотношение. Цитирана е разпоредбата на чл.5 т.1 от Регламент/ЕО/ №987/2009г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/ №883/2004г. за координация на системите за социална сигурност, съгласно която документи, които са издадени от институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети или обявени за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени. При позоваване на така посочената норма, административният орган е счел, че при наличие на валиден документ по смисъла на чл.5 ал.1 от Регламент/ЕО/ №987/2009г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/ №883/2004г. за координация на системите за социална сигурност, се удостоверява по безспорен начин пребиваването на Н. Р. и посочените в жалбата факти и обстоятелства, са ирелевантни и не водят до промяна в преценката по отношение на пребиваването на лицето. Според решаващия орган, всички тези обстоятелства не дават повод за формиране на различно от вече потвърденото от държавата-членка становище по отношение на пребиваването на Р., с оглед на което е отхвърлена жалбата ѝ срещу Разпореждане №151-00-9897-3/09.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област], с което е отказано отпускане на ПОБ.

Недоволен от произнасянето, жалбоподателят инициирал настоящото съдебно производство. В хода на същото, към приетата по делото административна преписка, са приложени от страна на ответния административен орган превод на документите по преписката, които са на чужд език.

По искане на жалбоподателя, е разпитана в качеството ѝ на свидетел А. И. Р. /дъщеря на жалбоподателката/. Свидетелят заявява, че майка ѝ заминала за [държава] за година и половина-две, където да получава по-висок доход, за да погаси дългове и нямала намерение да се установява там. Върнала се в [държава] [община]-октомври миналата година. Към момента е погасила дължимите суми по изпълнителни дела, образувани срещу нея и живее при другата си дъщеря, която е бременна, за да ѝ помага. Според свид. Р. нищо не свързва майка ѝ с [държава] – съкратена е, отписана е от адреса, на който е пребивавала там под наем.

Фактическата обстановка не е спорна между страните.

При така установеното от фактическа страна, съобразно събраните в производството гласни и писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие следното от правна страна:

Оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. По отношение на преценката за съответствието с материалноправните разпоредби, съдът прие следното:

Спорът в случая е относно това, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица. [държава] е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент/ЕО/ №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент/ЕО/ №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/ №883/2004г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила са пряко приложими във всички държави – членки /чл.288 ДФЕС/ и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл.3 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства /по смисъла на чл.1 б.„л“/ относно посочените клонове на социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т.ч. и относно обезщетенията за безработица /чл.3 §1 б.“з“/.

Няма спор по делото, че Р. е [държава], респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент/ЕО/ №883/2004г. - чл.2. С Регламента са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент/ЕО/ №883/2004г., сред които е и правилото на §2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1 §3 б.„й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място /на обичайно пребиваване на лицето/ се определя съгласно чл.11 §1 от Регламент/ЕО/ №987/2009/Регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11 §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В чл.1 б.„й“ и б.“к“ от Регламент/ЕО/ №883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните/напр. пенсионери и студенти/ - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост/по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

Съдът намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на Н. Г. Р.. Не е спорно между страните, че същата е осъществявала през периода 21.03.2022г. - 30.09.2023г. трудова дейност на територията на [държава], както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно лице. От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовото дейност в [държава] на 30.09.2023г., Р. се е завърнала в [държава] и на 06.10.2023 г. е подала заявление за отпускане на ПОБ. Декларирал е, че през периода на последната си заетост в [държава], преобладаващата част от роднините ѝ са живели в [държава]. Действително, посочено е, че не притежава собствено жилище в [държава], но такова не се установява, да притежава и в [държава]. Р. е декларирала обаче, че не възнамерява да остане за постоянно в чужбина и от документите по преписката се установява, че трудовото ѝ правоотношение там е прекратено. Така декларираното се потвърждава в пълна степен, както от събраните по делото доказателства, така и от свидетелските показания. Установява се, че лицето се е завръщало в [държава] често през процесния период на изпълнение на трудова дейност, видно от приложената по делото справка за задгранични пътувания. Тези данни сочат, че центърът на интересите на Р. е именно в [държава], в която тя е заявила категорично намерение да се установи. Това е и мястото на обичайно пребиваване на лицето по смисъла на чл.11 от Регламент/ЕО/ №987/2009.

Не е спорно и също така, че към момента на подаване на заявлението Р. е безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във [държава]. Безспорно установено е обаче, че оспорващата не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка /т.е. в [държава]/, на чието законодателство за последно е била подчинена, затова същата не се е регистрирала /т.е. не се е поставила на разположение/ в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване /за времето на трудова заетост/ във [държава], а се регистрирала в [държава], където се е върнала и обичайно пребивава с намерение да остане, което се подкрепя от събраните по делото доказателства. Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на [държава]. Обезщетението за безработица, претендирано от Р., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост /например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Все в тази насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни законодателство, европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране производствата по отпускане на обезщетение/още по-малко пък за отказ/ в случаи от категорията на процесния. За сметка на това уреждат правила за временно прилагане на законодателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в член 6 от Регламент/ЕО/ №987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент/ЕО/ №987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било подадено искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда дори предварително получаване на обезщетение от трета страна. И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване на адекватно на размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при настъпването на съответното осигурително събитие. Ето защо и по изложените съображения, съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ - [област] и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, преписката по заявлението на лицето следва да се върне на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област] за ново произнасяне по заявлението на Н. Г. Р. при съобразяване с мотивите на настоящето решение.

При посочения изход на спора, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те са претендирани в общ размер на 1610 лева, съгласно представен по делото списък. Срещу размера на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя е направено възражение за прекомерност от ответника. Съдът, предвид същото, като съобрази разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, констатира, че размерът на адвокатското възнаграждение е прекомерен и следва да се намали на 500 /петстотин/ лева, като в полза на жалбоподателя се присъди и ДТ за образуване на производството.

Така мотивиран, на осн. чл.172, ал.2 от АПК, Съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на Н. Г. Р., [ЕГН] Решение №2153-15-129/08.05.2024г., издадено от Директор на ТП на НОИ – [област], с което е потвърдено Разпореждане №151-00-9897-3 от 09.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област], съгласно което на основание чл.54ж, ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.„а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/.

ИЗПРАЩА административната преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област] за ново произнасяне по заявление за отпускане на ПОБ с вх. № 607-02-163/06.10.2023г. /Рег.№ 151-00-9897/06.10.2023г./ от Н. Г. Р., съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Н. Г. Р. с адрес [населено място], [улица]сумата от 510.00 /петстотин и десет/ лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно разпоредбата на чл.119, вр. чл.117 ал.1, т.2 б.„б“ КСО и не подлежи на касационно обжалване или протест.