РЕШЕНИЕ
№ 2109
гр. В., 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 10 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети
май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марина Георгиева
при участието на секретаря Димитрина Илк. Д.
като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело №
20223110114404 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявена искова претенция, с правно
основание чл. 200 КТ, от М. Х. М., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „И. П.“
№ **, ет.**, ап.** срещу Обл. д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ № ** с искане да се осъди Обл. д.
„З.“ – В, ЕИК ******* да заплати в полза на М. Х. М. сумата от 150 000 лв.
/след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК/ – представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди – душевни болки и
страдания, претърпени в следствие смъртта на неговия баща Хр. М. А., в
резултат на трудова злополука, настъпила на 20.11.2017г. на работното му
място, ведно със законната лихва от 17.11.2017г. до окончателното изплащане
на паричното задължение.
Предявена е и искова претенция, с правно основание чл. 200 КТ,
предявени от П. М. М., ЕГН **********, действаща чрез своя баща М. Х. М.,
ЕГН **********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.** срещу Обл. д.
„З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град В., район О.
ул. „Д-р П.“ № ** с искане да се осъди Обл. д. „З.“ – В., ЕИК ******** да
заплати в полза на П. М. М., чрез нейния баща М. Х. М., сумата от 45 000 лв.
/след частично прекратяване на производството за горницата над 45 000 лева
до пълно претендирания размер от 60 000 лева, на основание чл. 232 ГПК/ –
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – душевни
болки и страдания, претърпени в следствие смъртта на нейния дядо Хр. М. А.,
в резултат на трудова злополука, настъпила на 20.11.2017 г. на работното му
място, ведно със законната лихва от 17.11.2017 г. до окончателното изплащане
1
на паричното задължение.
В исковата молба се излагат следните фактически твърдения:
Първият ищец е син и наследник по закон на Хр. М. А., починал на
20.11.2017г., а вторият е негова внучка. През 2017г. наследодателят работи в
ответното дружество на длъжност „огняр“. На 20.11.2017 г. Хр. А. е на работа,
след два почивни дни. Около обяд се качва на стълба, която подпира левия
котел, за да го пусне в експлоатация. Поводът за действията му, по негови
писмени обяснения, дадени след инцидента е, че на същия ден около обяд
котелът отказал да работи. Качил се на стълба, за да достигне до левия котел,
където има два крана, които трябва да отвори, за да запали парното. При
натиск от негова страна на дренажния ключ последният се изхлузва и пада,
при което стълбата се наклонила и А. паднал от нея. Не е можел да движи
крака си и затова се е приплъзнал до изхода на котелното, за да извика помощ.
Към 14:50 пристигат негови колеги да го търсят, като го заварват да лежи на
пода до стълбата за изход на котелното. Установило се, че вследствие на
злополуката А. бил приет за лечение в МБАЛ „Св. А. – В.“ АД с диагноза
„счупване на тялото/диафиза/бедрена кост, закрива в ляво. На 24.11. била
извършена операция за открито наместване на фрактурата. По време на
операцията А. получил остра дихателна недостатъчност, което наложило
провеждането му на кардиопулмонална реанимация. В 17:10ч. лицето
починало. Работодателят е завил злополуката като трудова с декларация от
23.11.2017г. ТП НОИ – В.е приело злополуката за трудова на осн. чл. 55 КСО.
Издадено било експертно решение от 18.11.2019г. на ТЕЛК при МБАЛ „Св. А.
– В.“ АД, което приема, че е налице причинна връзка между трудовата
злополука и настъпилата смърт на Хр. А.. Първият ищец получил паническо
разстройство от настъпилата смърт на своя баща. Въпреки лечението,
смущенията в здравословното състояние на лицето продължават до днес. През
2019г. му е поставена диагноза „други рецидивиращи депресивни
разстройства“. Моли за уважаване на исковите претенции.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата
молба от ответника, в която се излага следното: Сочи се, че исковата молба
е подадена след изтичане на тригодишния срок, поР. което е недопустима.
Сочи се, че недопустим е искът от П. М. – внучка на наследодателя. Оспорват
се исковете по основание и размер. Не се спори, че наследодателят на ищците
е бил на длъжност „огняр“ в Обл. д. „З.“ – В. и че на 20.11.2022г. е настъпила
трудова злополука с него. Излага се, че между баща и син е нямало трайна и
дълбока емоционална връзка. Отношенията между тях дори били влошени.
Приживе многократно наследодателят е споделял, че не е в добри отношения
със своя син и не му е било позволено да вижда внучка си. Ищците не са се
интересували от А. и не са го посещавали в лечебното заведение. Събрани
били пари от колегите му, за да бъде платен необходимия за лечението
имплант. Колегите му редовно му купували дрехи. Наследодателят приживе е
направил пълномощно на съпругата на брат си да оперира с банковата му
сметка, а не са сина си. Оспорва се, че настъпилата смърт е в пряка причинно-
2
следствена връзка с трудовата злополука. Излага се, че е налице груба
небрежност от пострадалия, т.е. съпричиняване. Направено е възражение за
прихващане на сумата от 2200,00 лв. Прави възражение и относно началния
момент на претендираната лихва за забава. Моли за отхвърляне на исковите
претенции, а в условията на евентуалност за намаляване на претендирания
размер на същите.
Съдът след запознаване с материалите по делото, с оглед събраните
по делото доказателства и при съблюдаване на относимите правни
норми, намира от фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата на чл. 200 КТ посочва, че за вреди от трудова злополука
или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто
или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител
има вина за настъпването им.
В настоящия случай за уважаване на предявените искови претенции е
необходимо да бъде установен следния фактически състав: трудово
правоотношение, трудова злополука и вреди, причинени на пострадалия. В
този смисъл трайната съдебна практика, обективирана в решение № 410 от
29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на Върховен касационен съд.
За безспорни и ненуждаещи се от доказване са приети следните факти:
че Хр. М. А., към 20.11.2017 г. е работил при ответника на длъжност „огняр“,
както и че настъпилата на 20.11.2017 г. злополука е приета за трудова по реда
на чл. 55 КСО.
От страна на ответника е направено възражение за недопустимост на
исковите претенции, поР. факта, че същите са предявени извън предвидения, в
тригодишен срок, съобразно нормата на чл. 358, ал.1, т.3 КТ. При
систематичното тълкуване на нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. с ал. 2, т. 2 КТ,
следва изводът, че исковете по чл. 200 от КТ се погасяват по давност с
изтичане на тригодишен срок, считано от момента, в който правото, предмет
на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Правилото за
началния момент на погасителната давност се основава на общия принцип за
обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на
вземането, но при съобразяване на естеството на правото. Наличието на
влязло в сила разпореждане по чл. 60 КСО, с което злополуката е призната за
трудова, е задължителен елемент от фактическия състав за възникване на
имуществената отговорност по чл. 200, ал. 1 КТ на работодателя, т. е. същото
е възниква от момента, в който процесното разпореждане е влязло в сила,
защото тогава най-рано може да бъде упражнено правото по чл. 200, ал. 1 КТ.
Следователно срокът по чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ започва да тече именно от този
момент. В този смисъл са решение № 235 от 01.07.2013 г. по гр. д. №
1194/2012 г. на ВКС и решение № 141 от 26.04.2012 г. по гр. д. № 266/2012 г.
на ВКС.
3
По делото е приобщена в цялост административната преписка по
издаване на Разпореждане № ************ г., от длъжностното лице по чл.
60, ал.1 КСО. От последното се установява, че декларираната злополука с вх.
№ ************* г., станала с Хр. М. А. е приета за трудова злополука по чл.
55, ал.1 КСО. От приобщената административна преписка се установява, че
срещу разпореждането е постъпила жалба от страна на Обл. д. „З.“, която е
оставена без уважение с постановеното решение на директора на ТП – В.
************ г. Решението на директора на ТП – В. на НОИ е обжалвано,
отново от страна на Обл. д. „З.“ пред Административен съд – град В..
От приобщеното административно дело № **/2019 г. по описа на
Административен съд – град В. е видно, че е постановено решение №
****/01.07.2019 г., с което е отхвърлена жалбата на Обл. д. „З.“ – В., ЕИК
******** срещу Разпореждане № ************ г. на длъжностното лице по
чл. 60, ал.1 КСО при ТП – В. на НОИ, с което настъпилата на 20.11.2017 г.
злополука с Хр. М. А. е приета за трудова, по чл. 55, ал.1 КСО. Последното е
потвърдено с решение № 14437/29.10.2019 г. по адм. дело № ******* г. по
описа на Върховен административен съд – град София.
Съгласно чл. 60, ал. 3 и 4 КСО разпореждането за признаване или
непризнаване на злополуката за трудова се връчва на осигурения и на
осигурителя по реда на чл. 110, ал. 4 КСО и подлежи на обжалване от
заинтересуваните лица по реда на чл. 117 КСО.
Чл. 110, ал. 4 КСО предвижда, че разпорежданията се връчват на
отговорните лица лично срещу подпис, чрез лицензиран пощенски оператор с
обратна разписка на посочен адрес или на съответния адрес по чл. 18а, ал. 8
АПК или по електронен път по реда на ЗЕУ.
Съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "г" КСО разпорежданията, с които се
признава или не се признава злополуката за трудова, се обжалват пред
ръководителя на съответното териториално поделение на Националния
осигурителен институт. Ал. 2, т. 2 от същия член предвижда, че тези
разпореждания се обжалват в 14-дневен срок от получаването. Ръководителят
на ТП на НОИ постановява мотивирано решение по жалбата, което подлежи
на двуинстанционен съдебен контрол – пред съответния административен съд
и пред ВАС.
Предвид горецитираните разпоредби и с оглед приобщените писмени
доказателства - административна преписка на ТП - В. при НОИ, както и
административно дело № **/2019 г. по описа на Административен съд – град
В. и административно дело № ******* г. по описа на Върховен
административен съд – град София следва изводът, че разпореждане №
************ г., от длъжностното лице по чл. 60, ал.1 КСО при ТП на НОИ –
град В. е влязло в сила на 29.10.2019 г. – датата на постановяване на решение
на ВАС по адм. дело № ******* г.
Исковите претенции от страна на М. и П. М.и са предявени на 28.10.2022
г. /датата на пощенското клеймо/, поР. което направеното възражение от страна
4
на Обл. д. „З.“ – В., че исковите претенции са предявени след
заковоустановения срок, се явява неоснователно, доколкото исковите
претенции са заявени в преклузивния срок, предвиден в Кодекса на труда.
Заявено е възражение от страна на Обл. д. „З.“ – В. относно
недопустимостта на исковата претенция, предявена от страна на П. М., с
твърдения, че същата не е материално легитимирана да предявява искова
претенция по реда на чл. 200 КТ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д.
№ 1/2016 г. на Върховен касационен съд, ОСНГТК "материално легитимирани
да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени". В
настоящия случай ищците са именно синът и внучката на починалия, поР.
което същите са материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за
претърпени от смъртта на Хр. М. неимуществени вреди. Тези обстоятелства се
установяват и от приетите писмени доказателства – удостоверение за раждане,
издадено от Община В. въз основа на Акт за раждане № ********* г., от което
е видно, че родители на П. М. М. са Св.Йо. Йо. и М. Х. М. и от удостоверение
за наследници, издадено от Община А., от 07.02.2023 г., от което е видно, че
наследник на Хр. М. А. е новият син М. Х. М..
Неправлино е позоваването, от страна на Обл. д. „З.“ на практиката на
ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., когато не е действала нормата на чл.
200 от КТ. В този смисъл е трайната практика на ВКС, обективирана в
решение № 183/01.07.2011 г. по гр. дело № 719/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС
и решение № 499/09.01.2012 г. по гр. дело № 1577/2010 г. на ІV-то гр. о. на
ВКС. В горецитираните решения по правния въпрос относно кръга лица,
които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на
пострадал от трудова злополука, е прието, че отговорността на работодателя
по чл. 200 от КТ за обезщетение на пострадал от трудова злополука, макар и
да произтича от договор, по естеството си е деликтна, поР. което правилата за
деликтите са приложими и към тази отговорност, респ. изведено е с оглед това
и разрешението, че не само процесуално, а и поначало материалноправно
(когато са налице и останалите материалноправни предпоставки за това)
легитимирани да водят такъв иск по чл. 200 от КТ са кръгът лица, посочени в
т. 2 от ППВС № 4/1961 г., а именно – най-близките роднини на починалия,
като низходящите, възходящите и съпругът, който кръг е разширен с ППВС №
5/1969 г. и в последствие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по
тълк. д. № 1/2016 г. В този смисъл е и определение № 837/12.12. 2012 г. по
частно гр. дело № 666 по описа за 2012 г. по описа на Четвърто г.о. на ВКС. За
яснота следва да се посочи, че процесуалната легитимация на ищеца /П. М./ по
деликтния иск произтича от твърденията му за наличието на подлежащи на
5
обезщетяване вреди от виновното и противоправно поведение на деликвента.
Дали тези твърдения отговарят на действителното положение, т.е. налице е
увреждане и вредите подлежат на обезщетяване, са въпроси по съществото на
делото. За допустимостта на предявения иск е без значение, дали изброяването
на засегнатите най-близки лица на починалия в съществуващата задължителна
съдебна практика (Постановления на Пленума на Върховния съд и
Тълкувателни решения на Общото събрание на Гражданската колегия на
Върховния касационен съд) е изчерпателно, или неизчерпателно. Това също е
въпрос по съществото на делото. В този смисъл е определение № 212/22.
април 2009 г. по ч.гр.д. № 216 по описа за 2009 година на четвърто г.о. на ВКС,
постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК.
С оглед гореизложените мотиви, съдът намира, че исковата претенция,
предявена от П. М. е допустима, поР. което съдът дължи произнасяне и по
двете предявени претенции по същество.
Съгласно константната практика на ВКС влезлият в сила индивидуален
административен акт относно наличието на трудова злополука е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.
200, ал. 1 КТ. Установяването на този факт става единствено посредством
Разпореждане на длъжностно лице от ТП на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, като за
това е предвиден специален административен ред и констатациите в акта
обвързват съда в производство по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ.
Посоченото в разпореждането – дали злополуката е призната за трудова или
не, не подлежи на преразглеждане по съдебен ред. Разпореждането е акт на
компетентен държавен орган, издаден по специален административен ред,
регламентиран в КСО. В този смисъл са решение № 36 от 18.02.2020 г. по гр.
д. № 3334/2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, решение №
180 от 05.11.2019 г. по гр. д. № 1885/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то
гр. отделение, определение № 582 от 22.06.2018 г. по гр. д. № 1544/2018 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, определение № 156 от
08.02.2016 г. по гр. д. № 5531/2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение, решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на Върховен
касационен съд.
С оглед гореизложените мотиви, не подлежат на обсъждане и всички
наведени от страна на ответника оспорвания на установената връзка между
извършваната работа и увреждането, включително следвало ли е да извършва
работата или не, била ли е налице необходимост от ремонт на котела, предвид
недопустимостта при наличие на влязъл в сила административен акт. В
настоящия случай разпореждане № ************ г. на длъжностно лице от
ТП на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО е потвърдено с решение на директора на ТП
на НОИ - В. в последствие с решение по адм. дело № **/2019 г. по описа на
Административен съд – град В. и с решение по адм. дело № ******* г. по
описа на Върховен административен съд – град София. В този смисъл е и
практиката на ВКС, обективирана в решение № 50255 от 17.01.2023 г. по гр. д.
6
№ 649/2022 г. на трето г.о. на ВКС.
Приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, при наличие на влязъл в сила
индивидуален административен акт какъвто се явява разпореждане №
************ г. на длъжностно лице от ТП на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, в
който се съдържа произнасяне по спорните факти, е възможно тяхното
преразглеждане пред гражданския съд, когато са направени доводи и
възражения, свързани с валидността на административния акт и при
служебната проверка се установяват пороци, които имат за последица
неговата нищожност, но настоящият случай не е такъв тъй като липсват
наведени възражения за нищожност на влезлия в сила административен акт -
разпореждане № ************ г. на длъжностно лице от ТП на НОИ по чл.
60, ал. 1 КСО. Когато страната, на която актът се противопоставя, е била
участник в административното производство по издаването и обжалването му,
то инцидентното произнасяне на гражданския съд по законосъобразността му
е недопустимо. Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО е индивидуален
административен акт относно наличието на трудова злополука и е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200
КТ – т. е. той проявява двойствено значение. От една страна е официален
удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за
наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е
елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя, а от друга - индивидуален административен акт относно
наличието или не на трудова злополука. Следователно, когато страната е
участвала в административното производство по издаването и обжалването на
разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО, гражданският съд не следва да
преразглежда законосъобразността на влезлия в сила административен акт.
Съдът е обвързан и следва да зачете материалната доказателствена сила на
влязлото в сила разпореждане като официален удостоверителен документ и
приеме за осъществени удостоверените в него факти. В този смисъл е и
трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 50023 от 09.03.2023 г.
по гр. д. № 1537/2022 г. на 3 г.о., решение № 6/16.03.2011 г. по гр. д. №
925/2011 г. на II г. о., решение № 226/29.03.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г. на
III г.о., решение № 964/30.12.2009 г. по гр. д. № 3306/2008 г. на III г. о.,
решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС, III г. о.
С оглед гореизложените мотиви и при съобразяване горецираната
практика, която първоинстанционният съд, изцяло споделя, и приобщените
писмени доказателства - административна преписка на ТП - В. при НОИ,
както и административно дело № **/2019 г. по описа на Административен съд
– град В. и административно дело № ******* г. по описа на Върховен
административен съд – град София, съдът приема за доказан факта, че
декларираната злополука с вх. № ************* г., станала с Хр. М. А., на
20.11.2017 г., е приета за трудова злополука по чл. 55, ал.1 КСО.
Неоснователни и неподлежащи на разглеждане са възраженията на
ответника във връзка с експертните становища на ТЕЛК комисията, които
7
също са били предмет на обжалване от страна на Обл. д. „З.“ – В. и наличието
на причинна връзка между травматичното увреждане и настъпилия летален
изход. От приобщеното административно дело № ***/2020 г. по описа на
Административен съд – град В. е видно, че е постановено решение №
****/27.10.2020 г. по адм. дело № ***/2020 г., с което отхвърлена жалбата на
Обл. д. „З.“ – В., ЕИК ******** срещу Експертно решение № ****/28.02.2020
г. на специализирания състав на НЕЛК по ССЗ, с което е потвърдено решение
№ ****/***/18.11.2019 г. на първи състав на ТЕЛК, общи заболявания при
МБАЛ „С. А.“ АД – В.. Последното е подлежало на инстанционен контрол, но
от такъв не са се възползвали страните в производството, поР. което след
изтичане на 14 дневния срок от уведомяване и на последната страна, същото е
влязло в сила на 02.12.2020 г. Експертните решения на ТЕЛК и НЕЛК са
приели, че е налице причинна връзка между трудовата злополука от 20.11.2017
г. и обективираната развила се мастна емболия при счупването на големи
торбести кости, обусловили остра дихателно и сърдечна недостатъчност.
Влязлото в сила решение на ТЕЛК, потвърдено с решение на НЕЛК,
последното потвърдено с постановеното решение по адм. дело № ***/2020 г.
по описа на Административен съд – град В. се ползва с обвързващата
материална доказателствена сила и е обвързващо за гражданския съд. С него
се установява наличието на причинна връзка между реализираната травма по
време на изпълнение на трудовите задължения и настъпилата смърт.
Разглеждане на възраженията на ответника за преразглеждане на
законосъобразността на решение на ТЕЛК е недопустимо, при наличието на
влязъл в сила административен акт, без наличието на въведени възражения за
нищожност на същото, още повече, че ответникът е участвал при обжалването
на същия.
С оглед гореизложените мотиви, следва изводът, че е налице доказване
наличието на настъпила трудова злополука като настъпилата смърт на Хр. А.
се намира в причинна връзка със същата.
Приета по делото е комплексна съдебно психиатрична и психологична
експертиза, от която се установява, че М. М.в и П. М. са преживели загуба на
близък човек /смърт/ на Хр. М. А., след трудов инцидент и последвала
оперативна намеса. Към момента на изследването П. е в състояние да
анализира своите възприятия, преживявания и отношения и да възпроизвежда
случилото се по начин, по който се чувства. Същото се отнася и за М. М.в като
при него е посочено, че го е възприел със силен стрес и негативни емоции –
страх и безпокойство за живота и е развил разстройство в адаптацията –
нарушен сън, задух, треперене, гадене, повръщане, ограничаване на социално
и семейно функциониране. Търсил е медицинска и психотерапевтична помощ,
но ефектът от нея е бил краткотраен, което го е насочило към самолекуване.
Смъртта на баща му е с характер в началото на „остра стресова реакция“, а
постепенно независимо от потърсената медицинска помощ и психологична
помощ е със симптоми на Паническо разстройство. Смъртта на Хр. А. е
довела до смущения и нарушаване на субективното благополучие на ищците.
8
М. разказва с негативен емоционален заряд за възникналия инцидент с баща
му, последвалата го операция и накрая настъпилата смърт на родителя. За П.
смъртта на дядо й е предизвикала силен внезапен стрес и емоционалана болка
от загубата на близък човек от семейството й, поР. сигурната връзка, която е
била изградена с прародителя. В началото при М. е налице остър стрес, а в
последствие има клинични симптоми на разстройство в адаптацията. Към
момента на изследването е налице непреработен негативен стрес като е
разработена собствена програма за излизане от кризата – трудова
ангажираност, билково лечение, грижа за семейството с нов член –
момченце на име Хр. като последният факт се установява от разпита на
вещите лица в с.з. Препоръчва се медицинска и психотерапевтична работа за
преодоляване на преживяната загуба и контрол над психоматичните прояви.
Необходимо е адекватно медикаментозно лечение и системна
психотерапевтична работа. За П. е ползването на психологична подкрепа за
преработване на емоционалната травма и реактивно тревожно напрежение.
Симптомите на разстройство в адаптацията може да отзвучат след комплексно
психотерапевтично и психиатрично лечение, но могат и да придобият
хроничен ход или да се актуализират симптомите им при психични
натоварвания. В съдебно заседание вещото лице психиатър посочва, че М.в е
преустановил лечението си с антидепресанти и транквилизатори, които е
приемал от 2017 г. до 2018 г. Относно П. заявява, че има силна тревожност и
безпокойство за здравето на близките си, вследствие съобщената й
информация относно дядо й и с оглед болестта на баща й, чието изолиране се
е отразило на семейната стабилност. Уточнява, че семейната двойка се е
разкъсала, тъй като М. и съпругата му са живели в отделни стаи – не водят
нормален семеен живот до миналата година. Травмата при Хр. се е
капсулирала, тъй като е прекъснал медицинското и психотерапевтичното
лечение. Според вещите лица М. не функционира нормално, въпреки
привидната стабилност на семейната среда.
Събрани по делото са и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля
С. П. И., от които се установява, че познава М. М. и Хр. А., тъй като са съседи
в с. К.. Заявява, че са били в добри отношения баща и син като Хр. е бил
недоволен от големия си син, който бил алкохолик и затова разчитал на М.,
който го посещавал редовно и с когото щял да прави ремонт на къщата си.
Посочва, че е виждал и внучката му, но не може да посочи колко пъти. От
показанията на П. ЙО. /тъща на М. М./ се установява, че М. е бил в добри
отношения с баща си Хр. като го е посещавал в с. К. и дори са си ходили на
гости. Твърди, че М. е правил ремонт на първия етаж на къщата на баща си.
Посочва, че след смъртта на Хр., М. е бил в депресия, затварял се в стаята и
дъщеря й е споделяла, че не говори с нея. Твърди, че и П. е тъгувала за дядо си
като е плакала за него. Уточнява, че М. е търсил специализирана помощ, след
смъртта на баща си като не е същият човек, след смъртта му и въпреки че е
продължил да работи, се е променил като е станал по – затворен и взима
медикаменти за състоянието си.
9
От показанията на свидетеля П. Д. Й. се установява, че при разговор с
Хр., същият й споделил, че не са близки със сина си и работи, за да плаща
заем на сина си за апартамента му. Твърди, че понеже не е бил близък със сина
си, не са му давали да вижда и внучката му. Била е на погребението на Хр.
като там за първи път е видяла синът му, а внучката не е присъствала. По
време на разпита уточнява, че Хр. е работел, за да подпомага сина си относно
изплащането на заем за апартамента му. Останалата част от показанията на
свидетелката, съдът не следва да обсъжда предвид, нерелевантността им към
предмета на спора. От показанията на свидетелката С. Д. М. се установява, че
не познава синът на Хр., а го е видяла на погребението му. Знае, че синът му
живее във В., но Хр. не е оставал при него, в студените дни, а в Дирекцията,
тъй като е нямало как да се прибере до с. К.. Посочва, че на Хр. му е било
мъчно, че не му дават да вижда внучката си, но не е споделял за караници и
пререкания със сина си. Знае, че е помагал на младото семейство, с някакъв
кредит, тъй като са били с малко дете. Уточнява, че са събирали пари за
импланта, във връзка с операцията и че не за първи път се случва да събират
пари и са решили, че това е за добро за него.
По отношение претенцията на П. М. М., относно претърпените от нея
болки и страдания, с оглед настъпилата смърт на дядо й, съдът намира
следното:
С Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, активно
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
близко лице, като е обявено за изгубило сила Постановление № 2/1984г. на
Пленума на ВС, ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени в
Постановление № 4/1961г. и Постановление № 5/1969г. на Пленума на ВС.
Според т.1 от тълкувателното решение, „материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4/25.V.1961г. и Постановление №
5/24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и - по изключение - всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му неимуществени вреди“. В съобразителната част на
тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на
други лица, извън изброените в постановления № 4/61г. и № 5/69 на Пленума
на ВС, следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и
съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на
обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-
близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели
вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува
между починалия и негови баби/дядовци и внуци, както и братя/сестри. В
10
тР.ционните за българското общество семейни отношения бабите/дядовците и
внуците и братята/сестрите са част от най-близкия семеен кръг и връзките
помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост. Когато поР. конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, е справедливо да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди на преживелия родственик. В тези
случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната
връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек,
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в
достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на
ВС, че случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на
починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се
преценява от съда въз основа на фактите и доказателствата по делото и
обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата
може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение,
е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт
сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания.
От изложените мотиви към тълкувателното решение следва, че за да се
признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-
близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961г. и
1969г.), в частност на внучката какъвто е настоящия случай, за получаване на
обезщетение за неимуществени вреди, е необходимо те да са доказали, че, поР.
конкретни житейски ситуации и обстоятелства, са имали създадени с
починалия особено близка духовна и емоционална връзка, отличаваща се по
съдържание от тР.ционно съществуващата при подобен вид родствена връзка,
като житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена
родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат
изброени изчерпателно, както и, че интензитетът и продължителността на
търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек
надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на смърт при
подобен вид родствена връзка. В този смисъл решение № 50152 от 11.11.2022
г. по т. д. № 391/2022 г. на първо т.о. на ВКС, решение № 92/17.11.2020г. по т.д.
№1275/2019г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 17/16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г.
на ВКС, ІІ т.о., решение № 60070/29.06.2021г. по т.д.№ 904/2020г. на ВКС, І
т.о., решение № 50003 от 24.07.2023 г. по т. д. № 2760/2021 г. на първо т.о. на
ВКС и др.
От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, приетата
комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, която съдът
11
кредитира като компетентно изготвена и съответнстваща на останалия събран
по делото доказателствен материал и събраните гласни доказателства чрез
разпита и на четиримата свидетели, не се установява по безспорен и несъмнен
начин наличието на особено близка духовна и емоционална връзка между П. и
дядо й Хр. А., която да се отличава по съдържание от тР.ционната връзка
между внучка и дядо, както и че търпените от нея болки и страдания по повод
загубата на нейния дядо Хр. надвишават тези, които се понасят в случай на
смърт, при подобен вид родствена връзка. При това, топлите и сърдечни
отношения между дядо и внучка, взаимната им привързаност и удоволствие от
общуването не са изключение, а правило в тР.ционното българско семейство,
чиито членове изповядват нормални житейски ценности и притежават
необходимите морал и нравственост. Не се установяват обстоятелства, от
които би се установила изключителност на връзката. Не се установяват
търпими от П. М. черезвичайни болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет обичайно търпимите от смъртта на обичан дядо. Приетите
доказателства – комплексна експертиза и гласни доказателства, чрез разпита
на свидетелите И. и Йо. безспорно свидетелстват за търпими болки и
страдания и понастоящем, т.е. с продължителност, свидетелстваща за силна
духовна близост, обич и непрежалимост на загубата, но сами по себе си
недостатъчни за обосноваване на активна материално-правна легитимация, за
предявяване иск за обезщетяване неимуществени вреди от смъртта на
родственик, в степен на родство извън визираната в ППВС 4/61 г.и № 5/69 г.
Такава близост се поражда в резултат на тежки и извънредни житейски
ситуации, обуславящи нужда от по-интензивно общуване между починалия
родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-
здрава от обичайната за съответния вид родство, например поР. заместващата
грижа, полагана за пострадалия от дядото, вместо от родителите, а настоящия
случай не е такъв. В този смисъл са постановените съдебни актове по реда на
чл. 290 ГПК - решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II
т. о., решение № 92/2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т. о., решение №
17/2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на II т. о., решение № 60070/2021 г. по т. д. №
904/2020 г. на I т. о., решение № 33/2022 г. по т. д. № 377/2021 г. на I т. о.,
решение № 50020/2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на I т. о. решение № 50178 от
09.01.2023 г. по т. д. № 1748/2021 г. на 1 т.о., решение № 50152 от 11.11.2022 г.
по т. д. № 391/2022 г. на първо т.о. на ВКС, решение № 50003 от 24.07.2023 г.
по т. д. № 2760/2021 г. на първо т.о., решение № 60070 от 29.06.2021 г. по т. д.
№ 904/2020 г. на първо т.о. на ВКС, решение № 50001 от 10.05.2024 г. по т. д.
№ 1813/2022 г. на второ т.о., решение № 254 от 24.04.2024 г. по гр. д. №
2883/2023 г. на четвърто г.о., решение № 50103 от 17.08.2023 г. по т. д. №
2304/2020 г. на първо т.о., решение № 50094 от 06.12.2023 г. по т. д. №
1576/2022 г. на второ т.о., решение № 50026 от 25.07.2023 г. по т. д. №
2401/2021 г. на първо т.о., разрешенията по които се споделят изцяло от
настоящия съдебен състав.
С оглед гореизложените мотиви, съдът намира, че исковата претенция
12
на П. М. М., ЕГН **********, действаща чрез своя баща М. Х. М., ЕГН
**********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.** срещу Обл. д. „З.“ –
В., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град В., район О. ул.
„Д-р П.“ № ** 1 с искане да се осъди ОД „З.“ – В., ЕИК ****** да заплати в
полза на П. М. М., чрез нейния баща М. Х. М., сумата от 45 000 лв. -
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – душевни
болки и страдания, претърпени в следствие смъртта на нейния дядо Хр. М. А.,
в резултат на трудова злополука, настъпила на 20.11.2017г. на работното му
място, ведно със законната лихва от 17.11.2017г. до окончателното изплащане
на паричното задължение, се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
По отношение на претенцията на М. Х. М. за обезщетяване на
претърпените от него неимуществени вреди, при анализа на събраните по
делото доказателства - комплексна съдебно психиатрична и психологична
експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена и
съответстваща на останалия събран по делото доказателствен материал и
събраните гласни доказателства чрез разпита и на четиримата свидетели се
установява, че М. е претърпял неимуществени вреди в резултат на
настъпилата смърт на баща си. Същият е преживял силен стрес и негативни
емоции – страх и безпокойство за живота и е развил разстройство в
адаптацията – нарушен сън, задух, треперене, гадене, повръщане,
ограничаване на социално и семейно функциониране. Търсил е медицинска и
психотерапевтична помощ, но ефектът от нея е бил краткотраен, което го е
насочило към самолекуване. Смъртта на баща му е с характер в началото на
„остра стресова реакция“, а постепенно независимо от потърсената
медицинска помощ и психологична помощ е със симптоми на Паническо
разстройство. Тази психиатрична и психологична симптоматика доказва
наличието на претърпени болки и страдания, в резултат на настъпилата смърт
на неговия баща. Съдът не кредитира показанията на свидетелите Й. и М., в
частта в която посочват, че от Хр. знаят, че не е в добри отношения със сина
си, след като в последствие заявяват, че му е помагал финансово с
изплащането на кредит във връзка със закупен от М. М. апартамент в град В..
Обстоятелството, че на Хр. не са му давали да вижда П. и същият, през
студените дни, е спял в Дирекцията, не води до автоматичен извод за липса на
поддържана връзка между баща и син. Съдът изцяло кредитира показанията
на свидетелката П. ЙО., от които се установява, че Хр., се е затворил в себе си
и не е бил същият човек, след настъпилата смърт на баща му, тъй като същите
са последователни, взаимодопълващи се и съответстващи на останалия събран
по делото доказателствен материал, а именно комплексната съдебно
психиатрична и психологична експертиза.
С оглед гореизложените мотиви, съдът намира за доказани, настъпилите
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от
страна на М. М., както и че същите се намират в причинна връзка с
настъпилата трудова злополука, в резултат на която е починал баща му Хр. А.,
поР. което и предявената искова претенция от негова страна се явява доказана
13
по основание.
Предвид основателността на претенцията, съдът дължи произнасяне по
наведеното възражение, от страна на ответника за наличието на
съпричиняване от страна на Хр. А.. Грубата небрежност е тежко нарушаване
на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава
в конкретната обстановка, каквато един обикновен човек, поставен в същата
обстановка, не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно укоримо,
тъй като пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше
положил дължимата грижа. В този смисъл решение № 79/27.02.2012 г. по гр.д.
№ 673/2011 г. на четвърто г.о. на ВКС. При трудовата злополука има
съпричиняване, когато работникът допуска груба небрежност - липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични
правила и правила за безопасност. В този смисъл решение № 291 от 11.07.2012
г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., ГК.
Налице е груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ, когато
работникът, респективно служителят е имал субективното отношение, като е
предполагал, че могат да настъпят последици от такъв вид, водещи до
нарушаване на физическото здраве, но се надявал, че те няма да настъпят или
ще ги предотврати. Грубата небрежност не се отличава по форма (според
субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата
небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен
модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със
съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има
съпричиняване, когато работникът или служителят извършва работата без
необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила
и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе
до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на
отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при
допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.
При възражение по чл. 201, ал. 2 КТ работодателят следва да установи не
само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на
труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и
внимание, и пренебрегване на основни технологични правила и правила за
безопасност. В този смисъл решение № 50103 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 2865/2022 г., III г. о.
Релевантен относно отговора на въпроса за наличието или не на
съпричиняване е установяване обстоятелството във връзка с използването на
процесната еднораменна стълба. От приобщената административна преписка
от ТП на НОИ – В. и приобщения протокол от 19.03.2018 г. се установява, че
са допуснати нарушения от страна на Хр. А. на Закона за здравословните и
безопасни условия на труд и Наредба № 7 за минималните изисквания за
здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при
използване на работното оборудване, тъй като не се е погрижил за собствената
14
си безопасност и здраве, използвайки еднораменна стълба в котелното
помещение, без закрепване на същата чрез приспособление срещу
приплъзване или чрез друго равностойно по ефективност приспособление. От
приетата по делото тройна съдебно техническа експертиза се установява, че
процесните два котела не са били в съответствие с изискванията за котли и
съоръженията им с височина над 2 м, относно необходимостта от монтаж на
неподвижни стълби и площадки, съгласно чл. 64 от Наредба за устройството,
безопасната експлоатация и техническия надзор на съоръжения под налягане,
приета с ПМС № 164/07.07.2008 г. От нея също е видно, че при прегледа на
предоставената документация от работодателя се установяват два броя
инструкции за „Безопасна работа с преносими стълби“ – една, която е
приложена към техническата документация, посфактум на злополуката и една
приложена към личното досие на работника, без дата, подписи и ръкописен
текст.
В чл. 215в от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за
здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при
използване на работното оборудване е прието, че приплъзването на опорите на
преносимите стълби по време на използване се предотвратява чрез закрепване
на страничните им греди при или в близост до горните и/или долните им
краища чрез приспособление срещу приплъзване или чрез друго равностойно
по ефективност приспособление. Алинея втора на същата разпоредба посочва,
че еднораменните стълби в работно положение се поставят с наклон спрямо
хоризонталната равнина от 70° до 75° (разстоянието от основата на стълбата
до вертикалната линия, спусната от горната опора, е равно на 1/3 до 1/4 от
разстоянието от основата на стълбата до горната опора) с цел предотвратяване
на нежелано преместване (подхлъзване) на опорите. Алинея 3 посочва, че при
силно хлъзгав под и в случаите, в които е невъзможно осигуряването на
единичните стълби против плъзгане и обръщане, вместо единични стълби се
употребяват двураменни стълби или стълби с площадка. Когато мерките по ал.
1 не могат да се приложат, единичните стълби се осигуряват срещу
подхлъзване чрез придържане от човек пред стълбата или встрани от нея,
аргумент от ал.4 на горецитираната разпоредба.
Използваната преносима еднораменна стълба, от Хр. А., не се
установява да е отговаряла на изискванията по чл. 215в от Наредба № 7 от
23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия
на труд на работните места и при използване на работното оборудване, а
именно – не е била снабдена със средства за предотвратяване на
приплъзването на опорите чрез закрепване на страничните им греди при или в
близост до горните и/или долните им краища чрез приспособление срещу
приплъзване или чрез друго равностойно по ефективност приспособление.
Същевременно обаче нормативната уредба не забранява използването на
преносими стълби, които не са оборудвани с приспособление срещу
приплъзване и които не отговарят на изискванията на чл. 215в от Наредба №
7 от 23.09.1999 г. Напротив, съгласно чл. 215в, ал. 4 от цитираната наредба,
15
когато мерките по ал. 1 не могат да се приложат, единичните стълби се
осигуряват срещу подхлъзване чрез придържане от човек пред стълбата или
встрани от нея. Нормата на чл. 33 ЗБУТ посочва, че всеки работещ е длъжен
да се грижи за здравето и безопасността си, както и за здравето и
безопасността и на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност, в
съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции.
Предвид гореизложените обстоятелства, съдът намира, че налице груба
небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ, от страна на Хр. А., тъй като е
имал субективното отношение, като е предполагал, че могат да настъпят
последици от такъв вид, водещи до нарушаване на физическото здраве /с оглед
обстоятелството, че е качва на еднораменна стълба, без да повика лице за
съдействие, което да придържа стълбата срещу приплъзване и предприема
действие по опериране с кран на котелното, който е на височина над 2 метра/,
но се надявал, че те няма да настъпят или ще ги предотврати. Фактът, че
липсва инструкция за работа с преносими стълби, не води до извода за липса
наличието на груба небрежност, тъй като правилата относно ползването на
преносими стълби са нормативно установени, а и същият не е положил
елементарна грижа, старание и внимание при използването на дървената
еднораменна стълба.
Причина за настъпването на трудовата злополука е и установеното
нарушаване от страна на работодателя на задължението по чл. 16, ал. 1, т. 1 от
Закона за здравословни и безопасни условия на труд /ЗЗБУТ/ да осигури
ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по
безопасен начин. Фактът, че при извършване на проверката, при обследване на
трудовата злополука, не са дадени предписания на работодателя, не води до
автоматичен извод, за липса на нарушаване на здравословните и безопасни
условия на труд. Освен това задължение на работодателя, съгласно нормата на
чл. 64 от Наредба за устройството, безопасната експлоатация и техническия
надзор на съоръжения под налягане, приета с ПМС № 164/07.07.2008 г. е
изграждането на постоянни стълби и площадки. Горецитираната разпоредба
посочва, че за обслужване на котлите и съоръженията им с височина над 2 m
се монтират постоянни стълби и площадки.
Настоящият съдебен състав напълно споделя разрешението, дадено с
решение № 302 от 07.10.2013 г. по гр. д. № 3248/13 г. на IV ГО и решение №
350 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/10 г. на IV ГО, където по поставения
въпрос "за относителната тежест на поведението на пострадалия, когато с
поведението си пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на
ответника се обосновава с нарушение правила за безопасност на труда" е
прието, че винаги когато пострадалият създава реална възможност за
настъпване на вредата, като сам се е поставя в ситуация на повишен риск от
увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря
само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и
за последиците от поведението на увредения, в който смисъл е и Тълкувателно
решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В зависимост от
16
обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е
допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма
част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна
на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки
отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от
страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни
условия на труд или да осъществи ефективен контрол за спазването им и да
монтира постоянни стълби, не е достатъчен да се презумира, че работникът не
е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Следва да се прави
разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното
поведение на причинителя и вредите, причинени от увредения. Причинителят
на вредите отговаря само за онези от тях, които са в причинна връзка с
неговото виновно поведение.
С оглед гореизложените мотиви и при анализа на събраните по делото
доказателства съдът намира, че е налице съпричиняване от страна на Хр. А. в
размер на 50% на общия вредоносен резултат и с тях следва да се намали
отговорността на работодателя. В настоящия случай А. не е следвало да
предприема качване по еднораменната стълба, без същата да е обезопасена
или без да е осигурил лице, което да го подсигурява, още повече предвид
обстоятелството, че използва стълбата за опора относно извършването на
друга дейност. Това негово лекомислено поведение е укоримо, тъй като
същият е нарушил основни правила за безопасност.
От своя страна съдът приема, че и работодателят носи отговорност за
настъпилата трудова злополука, тъй като със своите действия по организация
на работата е допринесъл за настъпилия вредоносен резултат, а именно като
не е монтирал постоянни стълби за обслужване на котлите и не е осигурил
ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по
безопасен начин.
Регламентираната в раздел І на глава Х КТ имуществена отговорност на
работодателя е безвиновна и разкрива някои специфики в сравнение с
регламентацията на общата гражданска отговорност, но за неуредените в КТ
въпроси се прилага гражданското законодателство. Трудовото законодателство
предвижда задължение за работодателя да заплати обезщетение за
неимуществени вреди от трудова злополука, но не съдържа специални
правила за определяне на размера на това обезщетение. Затова, както и във
всички други случаи, в които законът предвижда обезщетяване на
неимуществени вреди, е приложима разпоредбата на чл.52 ЗЗД и създадената
по прилагането й практика. Според тази практика определянето на адекватен
паричен еквивалент на търпени неимуществени вреди става по критерия
„справедливост”, който предполага съобразяване на всички обективно
съществуващи и установени по делото обстоятелства. При определянето на
паричния размер на обезщетението съдът трябва да вземе предвид
обстоятелствата, посочени в ППВС № 4/ 1968 г., но също така
общественоикономическите условия в страната. Размерът на присъденото
17
обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
Справедливостта изисква също сходно разрешаване на аналогични случаи,
като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за
обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поР. което следва да
се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В този смисъл решение
№ 163/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 411/ 2016 г., ІV г.о. и цитираните в него
предходни актове на ВКС по същия въпрос, както и решение № 139 от
09.10.2020 г. по гр. д. № 873/2020 г. на 4 ГО.
При определяне размера на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди съдът следва да обсъди събраните доказателства и да го
определи по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, като съобрази
обществения критерий за справедливост и действително претърпените от М.
М. неимуществени вреди, като съобрази и степента, характера на болките и
страданията и другите нематериални последици в житейски аспект.
От събраните гласни доказателства и заключение по комплексната
съдебно психиатрична и психологичнта експертиза се установя, че
състоянието на М. М. след настъпилата смърт на баща му е било е с характер в
началото на „остра стресова реакция, а постепенно независимо от потърсената
медицинска помощ и психологична помощ е със симптоми на Паническо
разстройство. Съдът отчита и фактът, че същият се е затворил в себе си и е
станал труден за общуване, както и че се нарушил балансът в семейството му.
Инцидентът е застигнал лице над средната възраст, което е поддържало
естествени за вида си отношения със своя син, поР. което и загубата му
неминуемо предизвиква болка и страдание. Следва да се отчете и
икономическата обстановка в страната към момента на злополуката, в т. ч.
ръста на икономически растеж и стандарта на живот, които имат значение, но
не определящо за размера на обезщетението, нужно за обезвреда, тъй като
целта му е да възмезди понесените страданията с оглед съществуващата
приживе емоционална връзка, поР. което и превес имат именно те. Под
внимание следва да се вземе и обстоятелството, че баща му е полагал труд,
въпреки настъпилата пенсионна възраст и му е помагал с изплащането на
кредита. В тази връзка като отчете вида и характера на настъпилите вреди,
интензитета на претърпените болки, необходимостта от медикаментозно
лечение и системно психологично обследване, както и постановените съдебни
актове по идентични казуси намира, че справедливото обезщетение за
претърпените вреди е в размер от 100 000 лв.
Посочената сума следва да бъде редуцирана на половина, тъй като както
съдът прие по – горе, че е налице съпричиняване от страна на ищеца на
крайния вредоносен резултат.
По отношение възражението за прихващане със сумата от 2200 лева,
съдът намира, че същата е неоснователна, доколкото сумата е предоставена
като дарение от служителите на Обл. д. „З.“ – В., видно от показанията на
свидетелите, а и от представената разписка от 23.11.2017 г. е видно, че само
18
сумата от 400 лева е предоставена на Снежана М.. Нормата на чл. 200, ал.3 и 4
КТ посочва кои суми се приспадат от дължимото обезщетение, а настоящия
случай не е такъв. Съгласно мотивите на т. 2 от ТР № 2/18.03.2022г. по т.д. №
2/2020г. на ОСГТК на ВКС, разликата между насрещния иск и възражението
за прихващане намира отражение и в диспозитива на съдебното решение. При
насрещен иск, съдът е длъжен да се произнесе с отделен, самостоятелен
диспозитив, а при прието за разглеждане възражение за прихващане, само в
случай, че е основателно. В мотивната част на тълкувателното решение,
изрично е посочено, че съдът не се произнася по неоснователното възражение
за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата
характеристика на защитно средство срещу предявения иск. Именно във
връзка с посоченото тълкувателно решение, съдът не следва да се произнася
по неоснователно възражение за прихващане в диспозитива на решението.
С оглед частичната основателност на претенцията за заплащане на
претърпените неимуществени вреди от страна на М. М., основателно се явява
и искането за присъждане на лихва за забава, считано от датата на трудовата
злополука, посочена в разпореждане № ************ г., от длъжностното
лице по чл. 60, ал.1 КСО, а именно 20.11.2017 г., поР. което искането за
присъждане на законна лихва, считано от 17.11.2017 г. се явява неоснователно
и следва да се отхвърли. Неоснователни са твърденията за погасявена
дължимостта на законната лихва по давност, предвид гореизложените мотиви,
от кога следва предявяването на иск по реда на чл. 200 КТ.
С оглед гореизложените мотиви, съдът следва да уважи исковата
претенция на М. Х. М., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **,
ет.**, ап.** срещу Обл. д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ № ** 1 с искане да се осъди Обл. д.
„З.“ – В., ЕИК ******** да заплати в полза на М. Х. М. за сумата от 50 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди –
душевни болки и страдания, претърпени в следствие смъртта на неговия баща
Хр. М. А., в резултат на трудова злополука, настъпила на 20.11.2017г. на
работното му място, ведно със законната лихва от 20.11.2017г. до
окончателното изплащане на паричното задължение като отхвърли исковата
претенция за горницата над 50 000 лева до пълно претендирания размер от
150 000 лева, както и в частта относно искането за присъдждане на законна
лихва от 17.11.2017 г.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски има и двете страни в
производството. П. М. претендира разноски в размер на 6000 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, а М. М. – сумата от
14 150 лева – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 9650 лева за
изготвяне на искова молба и процесуално представителство и сумата от 4500
лева – допълнително възнаграждение, след второто съдебно заседание.
Ответникът претендира възнаграждение в размер на 14 900 лева за изготвяне
19
на писмен отговор и процесуално представителство; сумата от 250 лева за
възнаграждение за вещо лице; сумата от 850 лева – възнаграждение за съдебно
– техническа експертиза и сумата от 10 лева – две съдебни удостоверения. С
оглед изхода на спора право на разноски имат и М. М. и Обл. д. „З.“ – В.. При
съобразяване на разпоредбата на чл. 78, ал.8 ГПК във връзка с чл. 25, ал.1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, материалният интерес и правната
и фактическа сложност на делото съдът определя размер на юрисконсултското
възнаграждение от по 540 лева по всеки от предявените искове. С оглед
частичното уважаване на исковата претенция от страна на М. М., в негова
полза следва да се присъдят разноски в размер на 4716,67 лева. Предвид
отхвърляне на исковата претенция на П. М. и с оглед частичното отхвърляне
на исковата претенция на М. М.в, в полза на Обл. д. „З.“ – В. се следват
разноски в размер на 1628,46 лева.
Предвид изходът от спора на основание чл.78, ал.6 ответникът следва да
бъде осъден да заплати сумата от 1905,19 лева разноски по делото,
представляващи държавна такса и възнаграждение за вещи лица, съобразно
правилата на чл.1 от Тарифа за държавните такси събирани от съдилищата по
ГПК и чл.72, ал.1 от ГПК, съразмерно на уважената част от исковите
претенции.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Обл. д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ № ** да заплати на М. Х. М., ЕГН
**********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.** сумата от 50 000 лв. –
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – душевни
болки и страдания, претърпени в следствие смъртта на неговия баща Хр. М.
А., в резултат на трудова злополука, настъпила на 20.11.2017г. на работното му
място, ведно със законната лихва върху горепосочената сума от 20.11.2017г.
до окончателното изплащане на паричното задължение, на основание чл. 200
КТ, като отхвърля исковата претенция за горницата над 50 000 лева до
пълно претендирания размер от 150 000 лева, както и за присъждане на
законна лихва от 17.11.2017 г.
ОТХВЪРЛЯ предявената искова претенция, с правно основание чл. 200
КТ, предявена от П. М. М., ЕГН **********, действаща чрез своя баща М. Х.
М., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.** срещу Обл.
д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град В., район
О. ул. „Д-р П.“ № ** с искане да се осъди Обл. д. „З.“ – В., ЕИК ******** да
заплати в полза на П. М. М., чрез нейния баща М. Х. М., сумата от 45 000 лв. –
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – душевни
болки и страдания, претърпени в следствие смъртта на нейния дядо Хр. М. А.,
20
в резултат на трудова злополука, настъпила на 20.11.2017г. на работното му
място, ведно със законната лихва от 17.11.2017г. до окончателното изплащане
на паричното задължение
ОСЪЖДА Обл. д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ № ** да заплати на М. Х. М., ЕГН
**********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.**, на основание чл. 78,
ал.1 ГПК, сумата от 4716,67 лева, представляваща сторени от него разноски,
съразмерно на уважената част от исковата претенция
ОСЪЖДА М. Х. М., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **,
ет.**, ап.** и П. М. М., ЕГН **********, действаща чрез своя баща М. Х. М.,
ЕГН **********, адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.**, на основание
чл. 78, ал.3 ГПК, да заплатят на Обл. д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ № ** сумата от 1628,46
лева, представляваща сторени разноски, съразмерно на отхвърлената част от
исковете
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 ГПК Обл. д. „З.“ – В., ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ №
** да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт по сметка на Районен
съд - град В. сумата от 3905,19 лева, представляваща дължимата държавна
такса и депозит за изготвените експертизи, съразмерно на уважената искова
претенция
УКАЗВА на ответника Обл. д. „З.“ – В., ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: град В., район О. ул. „Д-р П.“ № **, че може да заплати
присъдените суми по банкова сметка на ищеца М. Х. М., ЕГН **********,
адрес: град В., ул. „И. П.“ № **, ет.**, ап.** или чрез друг начин на плащане
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Окръжен съд - град В.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
21