Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 29.11.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
като разгледа
докладваното от съдия НАЙДЕНОВА ВЪЗЗИВНО гражданско дело номер 12857 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.250 от ГПК и чл.248 от ГПК.
Постъпили са две
молби от въззивника-ищец „Т.Б.“ АД след постановяване на въззивното решение по
делото.
С молба по реда на чл.250 от ГПК „Т.Б.“ АД иска допълване на постановеното
въззивно решение от 12.06.2019 г. по делото с произнасяне в диспозитива на
решението и относно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца и законната
лихва върху присъдената главница на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
считано от 17.11.2016 г. - дата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане на задължението друужество, както е поискано от
ищеца със исковата си молба, и искането е поддържано в хода на
първоинстанционното и въззивното производство, но въззивният съд не я е
присъдил с въззивното решение.
Насрещната страна по молбата-ответницата В.Т.П.
оспорва същата с писмен отговор чрез пълномощник адв.П.Х. с възражението, че то
е неоснователно след като отчасти първоинстанционното решение е отменено
относно главницата, а в останалата част е потвърдено, вкл. и относно законтата
лихвавърху главницата.
Насрещните страни по молбата-ответниците Л.Л.И.
и А.В. Г. оспорва същата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.Г. с
възражението, че с въззивната жалба ищецът не е претендирал и законната лихва
върху главницата и тези ответници не са се защитавали срещу такова искане във
въззивното производство.
С друга молба по реда
на чл.248 от ГПК „Т.Б.“ АД иска изменение
на постановеното въззивно решение от 12.06.2019 г. по делото в частта за
разноските, определени като дължими на ответниците за заповедното и за
първоинстанционното съдебни производства. По разноските за заповедното
производство оплакването е, че разноски в заповедното производство в полза на
длъжниците не се дължат за подадено бланкетно възражение, евентуално че такова
се дължи, но според предвиденото в чл.6 от Наредба № 1/2004 г. – за възнаграждения за съвет, справка и
изготвяне на книжа, а именно т. 3 - за проучване на дело с даване на мнение по
него и т.5 за изготвяне на други молби, при което определените от съда размери
се явявали прекомерни. По разноските за първоинстанционното производство оплакванията
са няколко : първо, че присъдените
разноски в полза на ответната страна се доближават до размера на половината от
материалния интерес на предявения иск, който обаче е уважен от съда над 86% от
претендираното вземане, при което определения размер в полза на ответниците се
явявал непропорционален, и не изчислен съобразно изхода от правния спор.
Насрещната страна по
молбата-ответницата В.Т.П. оспорва същата с писмен отговор чрез пълномощник
адв.П.Х. с възражението, че то е неоснователно, защото подаването на възражение
срешу издадената заповед е само едно от действията на длъжника заповедния
процес, и обхватът на действията, които евентуално би извършил процесуалния
представител на длъжника, ще бъдат следствие от процесуалното поведение на
заявителя. Позовава се и на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /Наредбата/ и уговореното
с договора за правна защита с длъжника за процесуално представителство по
заповедното производство, при което чл.6 от Наредбата се явявал неприложим, а
аналогията, сочена от молителя на основание пар. 1 от ДР на Наредбата определяла
като приложима именно нормата на чл.7, ал.7 от Наредбата. Възразява и срещу исканото
последващо намаляване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, тъй
като то е намалено от съда до минималния размер по Наредбата.
Насрещните страни по
молбата-ответниците Л.Л.И. и А.В. Г.
оспорва същата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.Г., с общото бланкетно
възражение, че разноските са били определени правилно от съда.
Въззивният съд намира,
че не се налага призоваване на страните по молбата за открито съдебно
заседание, поради което следва да се произнесе по молбата в закрито съдебно
заседание съгласно чл.250, ал.2 и чл.247, ал.3 от ГПК.
След проверка по делото, въззивният съд, намира следното:
С въззивното си решение по делото № 4262/13.06.2019 г. съдът е отменил
частично обжалваното от „Т.Б.“ АД първоинстанционно решение по гр.д.№ 16220/2017 г. на СРС, 56 състав, за
част от сумите, за които предявените от тази банка срещу В.Т.П., Л.Л.И., и А.В.
Г., искове за установяване, че трите дължат на банката
солидарно парични суми по договор за кредит и поръчителство, и е признал за
установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.Т.П. дължи на „Т.Б.“ АД и
разликата над сумата от 5220,78 лв. до пълния предявен размер от 5602,07 лв. , че
Л.Л.И. и А.В. Г. дължат на „Т.Б.“ АД като поръчители , при условията на
солидарна отговорност с кредитополучателя В.Т.П. и сумите за главница за
разликата над 76,19 лв до пълния предявен размери от 5602,07 лв., за договорна
възнаградителна лихва за разликата над 0,57 лв. до сумата 396,22 лв., и за договорна лихва за
забава за разликата над 618,30 лв. до сумата 2474,93 лв. за периода от
20.11.2013 г. до 20.04.2016 г. В останалата обжалвана отхвърлителна част,
първоинстанционното решение е било потвърдено от въззивния съд.
По молбата по чл.250 от ГПК на „Т.Б.“ АД
Молбата е допустима и основателна. Ккато с исковата молба, така и с
въззивната жалба-стр. 8 от жалбата, абзац с петитум към СГС, банката-ищец е
искала съда да присъди и законната лихва върху претендираната сума за главница
от 17.11.2016 г. до окончателното плащане. Като е отменил частично
първоинстанционното решение в отхвърлителните му части спрямо ответниците, и е
уважил исковете за още суми над тези, признати за дължими на ищеца с
първоинстанционното решение, въззивният съд е пропуснал да се произнесе със
своето решение и по отношение на
своевременно направеното искане за установяване дължимост и на законната лихва върху
главницата от датата на заявлението по чл.417 от ГПК-17.11.2016 г. до плащането
на сумите за главница. Този пропуск следва да се отстрани като се допълни решението в искания смисъл.
По молбата по чл.248 от ГПК на „Т.Б.“
АД
Молбата е допустима и частично основателна.
Въззивният съд не споделя доводите на молителя за недължимост на разноски
на длъжниците за заповедното производство, нито за определянето на такива по
чл.6, т.3 или т.5 от Наредбата. За процесуално представителство, защита и
съдействие в заповедното производство, адвокатското възнаграждение се определя
съгласно изричната разпоредба на чл.7, ал.7 от Наредбата, при което е
неприложимо препращане по аналогия според пар.1 от ДР към Наредбата към други
разпоредби от същата. Възнагражденията за адвокатите по чл.7 от Наредбата се
определят без разлика на коя от страните по спора адвоката е пълномощник- на
заявителя или на длъжника, на ищеца или на ответника, според материалния
интерес.в случая размерите на адвокатските възнаграждение за пълномощниците на
длъжниците са определени в минимален
размер съгласно чл.7, ал.7 от Наредбата.
Другите оплаквания с молбата по чл.248 от ГПК за неправилно определяне на
разноските в първоинстанционното исково производство по чл.78, ал.3 от ГПК,
въззивният съд намира за частично основателни. Всяка от ответниците е упълномощила
за процесуално представителство и защита пред СРС свой адвокат и са сключени
съответно и три отделни договора за правна защита и съдействие от всяка от
ответниците с избрания от нея адвокат, които са различни за всяка от
ответниците. Действително, защитата на ответниците се основава и общи факти, но
ответниците по иска са обикновени другари, а не задължителни, и съгласно чл.
216, ал. 1 ГПК всеки от другарите действа самостоятелно и неговите процесуални
действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите, т. е. всеки
другар води сам своя процес в рамките на общото производство /така напр. прието
с определение № 264 от 15.04.2013 г. по ч. т. д. № 1649/2013 г., Т. К., ІІ т.
о. на ВКС/. Ето защо са налице законовите основания на всяка от ответниците
ищецът да заплати разноски за защита от адвокат, поотделно. Размерите са
намалени от въззивния съд до минимума по Наредбата съгласно направеното от
ищеца възражение по чл.78, ал.5 от ГПК , или на по 820,31 лв., за всяка от
ответниците. Въззивният съд, обаче, не е определил разноските в полза на
ответниците за първата инстанция, съобразно размера на отхвърлените претенции,
доколкото при частично отхвърляне на исковете, ответниците нямат право на
възстановяване на разноските изцяло в намаления от съда минимален размер от по
820,31лв. всяка, а в размер според изхода на спора и отхвърления размер на
исковите претенции, или при интерес от 9806,18 лв. и отхвърлен размер от
1332,96 лв., на всяка от ответниците се следват по 111,51 лв. разноски за
защита от адвокат съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, а не целия размер на адв.
възнаграждение, определено по чл.78, ал.5 от ГПК, според отхвърления размер на
исковата претенция срещу всяка от тях. Следва да се измени въззивното рещшение
в частта за разноските в полза на ответниците за първата инстанция, като той се
намали за всяка една от тях от 820,31лв. на 111,51 лв.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ДОПЪЛВА на основание чл.250
от ГПК въззивното
решение № 4262/13.06.2019 г. по гр.д.№ 12857/2018 г., СГС, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, като на стр.9 от решението, втори абзац, с който се признава за
установено, че ответниците дължат още парични суми, след израза на последния
ред на абзаца „ 2474,93 лв. за периода от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г.“ СЕ
ДОБАВЯ израза „като В.Т.П., Л.Л.И., и А.В. Г. дължат посочените по-горе суми за главница ведно
със законната лихва върху нея от 17.11.2016 г. до окончателното им плащане.“
РЕШЕНИЕТО в тази част не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл.250, ал.3, вр. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ИЗМЕНЯ на
основание чл.248 от ГПК въззивното решение № 4262/13.06.2019 г. по гр.д.№
12857/2018 г., СГС, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в частта относно разноските, като на стр. 9 от
решението, в
последния абзац, на ред 3 и на ред 6 от този абзац, сумата 820,31лв. се изменя на 111,51 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл.248 от ГПК на „Т.Б.“
АД в останалата й част.
В тази част
съдебният акт има характер на определение и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.248,
ал.3, изр.второ, вр. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Препис от съдебния акт да се връчи на страните съгласно чл.248, ал.3,
изр.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.