Р Е
Ш Е Н
И Е №167
гр.Кюстендил, 19.06.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при
секретаря: Росица Стоицова,
след като
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№72/2019г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по въззивната жалба на „С.К.“ АД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление в гр.С., район С., ул.„Г.С.Р.“ №***, ет.**, подадена чрез
пълномощника адв.Х.М. (с пълномощно, приложено към жалбата), с адрес за
връчване на съобщения: гр.С., бул.„Ал.С.“ №*****, ет.4, офис **, против решение
№535 от 19.11.2018г., постановено по гр.д.№1657/2018г. по описа на Районен съд
(РС) – Дупница.
С посоченото
решение РС-Дупница е признал за установено по отношение на Б.П.Г., ЕГН ***********, с адрес: ***,
че същият дължи на „****” АД, с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „****“, ул.„Г.С.Р.“
№***, ет.***, сума в размер на 166.80 лева, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит №******, сключен на 02.06.2008г. между „Ю. И Е.Д.Б.“ АД /с настоящо наименование „Ю.Б.“
АД/, с ЕИК ****** и Г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№1111/2018г. на ДРС, до окончателното плащане, като за разликата над
166.80 лева, до пълния предявен размер от 6776.78 лева, е отхвърлил иска, като
погасен по давност. Със същото решение РС-Дупница е осъдил Б.П.Г., с посочени ЕГН и адрес, да заплати на
„*****” АД, с посочени ЕИК, седалище и адрес на управление, разноски по
делото в размер на 35.83 лева, съразмерно с уважената част
от иска, а също и сторените разноски в производството по ч.гр.д.№1111/2018г. по
описа на РС-Дупница в размер на 16.87 лева, съразмерно
с уважената част от иска.
Решението се обжалва в отхвърлителната му част, с оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност. Сочи се, че въпреки, че част от изводите на
ДнРС са правилни - за съществуване на облигационно правоотношение между
страните, за настъпила изискуемост на задълженията и за съобщаване на длъжника
на договорите за цесия, неправилно съдът е приел възражението на длъжника за
погасяване на дължимата главница по давност. Според жалбоподателя, изводите на
районния съд по въпроса за давността и вноските за погасяване на дължимата
главница, са противоречиви и неправилни. От една страна, ДнРС правилно приемал,
че разсрочването на плащанията за главница по погасителен план, не превръща
вноските в периодични плащания и кратката давност е неприложима, а от друга –
независимо, че приемал, че не се касае за периодични платежи, а за единно
задължение, съдът неправилно считал, че за всяка отделна анюитетна вноска тече
отделен давностен срок. Въззивникът аргументира разбиране, че уговорката за
разсрочено плащане по погасителен план представлявала единствено съгласие на
кредитора да приеме изпълнение на части и не определяла по-кратък или
по-различен давностен срок за погасяване на вземането, за разлика от
периодичните платежи, при които давността тече отделно за всеки от тях, защото
престациите представляват отделни задължения. Тъй като, според
дружеството-жалбоподател, предоставянето на главницата от страна на кредитора е
еднократен, а не периодично повтарящ се факт, ДнРС не е имал основание да
приеме, че погасителната давност за голяма част от главницата е изтекла преди
да изтече срокът за връщането й. Наличието на единно задължение, чиято
изискуемост е настъпила на 02.06.2013г., изключвало възможността различна
погасителна давност да тече за всяка отделна вноска. Претендира се отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на решение, с което искът да бъде
уважен за горницата над присъдените 166.80 лева до първоначално претендираната
сума, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК. Претендира се присъждане на разноски за
заповедното и исковото производството, включително и за въззивната
инстанция.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – Б.П.Г., с ЕГН **********, не е подал
отговор.
Въззивната жалба като
подадена в законноустановения срок срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт от лице, имащо право и
интерес от обжалване и отговаряща на изискванията на закона се явява допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
КнОС след като прецени становищата на страните, събраните по делото
доказателства и след преценка
на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните:
Пред окръжен съд не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266 ал.2
и ал.3 от ГПК,
които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не е необходимо да
се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
По делото е установено, че по силата на Договор за
потребителски кредит №******, сключен на 02.06.2008г., в гр.Дупница между „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД /с настоящо наименование „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******/ и Б.П.Г.,
дружеството е предоставило на последния паричен заем в размер 7000.00 лева за
текущи нужди. Отпусната сума е била усвоена от длъжника, който с подписването
на договора за потребителски кредит се е задължил да погасява задължението си
на 60 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 167.27 лева, съгласно
приложен погасителен план, според който последната погасителна вноска е в
размер на 166.80 лева. Падежът на първата погасителна вноска е бил на
02.07.2008г., а падежът на последната - на 02.06.2013г.
От
представените от ищеца договори за цесия и приложения към тях се установява, че
на 18.10.2013г. е бил сключен Договор за прехвърляне на вземания (цесия) между
„Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Ю. и Е.Д.Б.“ АД) и „Б.Р.С.“,
ЕИК ******, от една страна като цеденти и „Ф.И." ЕАД ЕИК ******, от друга
- като цесионер. По силата на договора цедентите прехвърлили свои вземания на
цесионера, сред които и вземането на „Ю.Б.“ АД срещу ответника, произтичащо от
Договор за потребителски кредит №****** от
02.06.2008г., съгласно Приложение №1 към Договор за прехвърляне на вземания от
18.10.2013г.
До
длъжника било изпратено писмо-уведомление за сключения договор за цесия,
изходящо от цедентите (приложено към исковата молба), което не е било получено.
На
30.11.2017г. бил сключен Договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ********, като цедент и „С.К.“ АД, ЕИК ********, като цесионер. По
силата на договора дружеството-цедент прехвърлило свои вземания на
дружеството-цесионер, сред които и вземането срещу ответника, произтичащо от
Договор за потребителски кредит №****** от
02.06.2008г., съгласно Приложение №1 към Договор за прехвърляне на вземания от
30.11.2017г.
До
длъжника било изпратено писмо-уведомление за сключения договор за цесия,
изходящо от цедента, което видно от приложената обратна разписка, също не е
получено от ответника.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. В случая
оспореният съдебен акт е валиден и допустим.
За да постанови обжалваното съдебно
решение, с което искът е уважен за сумата от 166.80 лева и отхвърлен за
горницата над нея, първоинстанционният съд е приел за установено сключването на
процесния договор за кредит между Б.П.Г.
и първоначалния кредитор „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Ю.и Е.Д.Б.“ АД) и
изпълнението на задължението на кредитора по него за предоставяне на заемната
сума. Съдът е приел още, че срокът на договора е изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска - на 02.06.2018г., като вземането на кредитора не е било
обявявано за предсрочно изискуемо. Установено е по делото, че ответникът не
оспорва твърдението, че не е заплатил на кредитора дължимата сума, нито нейния
размер. Съдът е аргументирал разбиране за наличие на надлежно прехвърляне на
вземането по сключения с Б.Г. договор от първоначалния кредитор на „Ф.И.“ ЕАД,
а в последствие – в полза на ищеца по делото, като е приел, че уведомяването на
длъжника е било извършено надлежно в хода на съдебното производство – факт,
който подлежи на съобразяване от съда. ДнРС е приел, че сумите, предмет
на договора за кредит са дължими, с оглед изтичане на крайния срок за
погасяването им, преди подаване на заявлението, тъй като падежът на последната
вноска по договора е на 02.06.2013г., а заявлението е било заведено в съда на
01.06.2018г. Предвид така формирания извод, първоинстанционният съд е разгледан
своевременно заявеното от ответника по иска възражение за изтекла погасителна
давност. Съдът е изложил доводи в посока, че приложима в случая е общата
погасителна давност, тъй като не се касае за периодични платежи, а за
разсрочено издължаване на отпусната в заем /кредит/ сума, а кратката тригодишна
погасителна давност, уредена в чл.111 б.„в” от ЗЗД е неприложима по отношение
на погасителните вноски. Намерил е, че по силата на чл.114 ал.1 от ЗЗД,
давността тече от момента, в който вземането е изискуемо и тъй като
задължението на ответника по договора за кредит, е да
внася анюитетни вноски за погасяване на вземането, то давността тече
отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е
било дължимо по отношение на кредитната институция - изискуемостта, забавата и
давността за всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае
за самостоятелни задължения, независимо че същите произтичат от сключения между
страните договор за кредит. С подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, според ДнРС е настъпил ефектът на прекъсване на давността по чл.116
б.„в” от ЗЗД, т.е. на 01.06.2018г., поради което вземането било погасено по
давност за дължимите вноски преди 01.06.2013г., т.е. – за всички, с изключение
на последната по погасителния план, с падеж 02.06.2013г. в размер на 166.80
лева. По тези съображения, искът е бил уважен само за тази сума. Разноските за
заповедното и за исковото производство са били разпределени от съда, съразмерно
с уважената част от иска.
Така изложените правни аргументи на
ДнРС са законосъобразни, обосновани са, при правилно прилагане на закона и след
анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав
счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Процесното вземане за главница
произтича от договор за потребителски кредит, разновидност на общата фигура на
договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага
общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл.110 и чл.111 от ЗЗД. В
този смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение
№28 от 05.04.2012г. на ВКС по гр.д.№523/2011г., ІІІ г.о., ГК, при договора за
заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни
вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора, поради което е приложим общия петгодишен
давностен срок по чл.110 от ЗЗД. В същото решение е прието и, че за разлика от
периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ
правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за
банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на
разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Независимо от
това, несъмнен е фактът, че всяка анюитетна вноска, по силата на договорения
между страните погасителен план, съставляващ неразделна част от договора, е със
самостоятелен отделен падеж, с настъпването на който вноската става изискуема.
А съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е
изискуемо. В този смисъл е и съдебната практика. В решение №161 от 08.02.2016г. на ВКС по
т.д.№1153/2014г., II т. о., ТК, се приема, че при разсрочено плащане на
отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
съответния падеж.
В Решение №90 от 31.03.2014г. на ВКС по
гр.д.№6629/2013г., IV г.о., ГК, се сочи, че: „Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението,
поето от ответницата ….., е да внася анюитетните вноски за погасяване на
задълженията по договорите за кредит и следователно давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по
отношение на банката.“.
Предвид изложеното, несъмнено
правилен и в съгласие с материалния закон е изводът на ДнРС, че вземанията на
кредитора за всички погасителни вноски, изключая последната по погасителния план
са се погасили с изтичане на общата петгодишна давност. Заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено на 01.06.2018г. и прекъсва
течението на погасителната давност по отношение на анюитетните вноски, дължими
след 01.06.2013г. – в случая това е само една погасителна вноска – последната с
падеж 02.06.2013г. в размер на 166.80 лева.
С оглед правилността на постановения
от ДнРС резултат, решението следва да се потвърди и в частта за разноските,
които правилно са разпределени от съда.
Поради неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се
следват разноски. Въззиваемият не е претендирал такива.
Относно обжалваемостта на настоящото решение следва да се посочи,
че същото не подлежи на такова, в приложение на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК, тъй
като делото е търговско с цена под 20 000 лева. Изводът относно характера
на делото се основава на обстоятелството, че същото е образувано по иск за
установяване на вземане за парична сума, предоставена по договор за банков
кредит, представляващ абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1 от ТЗ.
Прехвърлянето на вземането на банката на друг търговец не променя търговския му
характер. В т.см.вж. Определение №98 от 22.05.2019г. на ВКС по
т.д.№1114/2019г., I т.о., ТК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №535 от 19.11.2018г., постановено по гр.д.№1657/2018г. по описа на
Районен съд – Дупница, в частта, в
която е отхвърлен, като погасен по давност, предявеният от „******” АД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.С. район „С.“, ул.„Г.С.Р.“ №***, ет.** срещу Б.П.Г.,
ЕГН ***********, с адрес: ***, иск за признаване за установено по
отношение на Г., че същият дължи на „*****”
АД, сума в размер над 166.80 лева до предявения размер от 6776.78 лева,
представляващи главница по Договор за потребителски кредит №*****9, сключен на
02.06.2008г. между „Ю. И Е.Д.Б.“ АД /с настоящо наименование „Ю.Б.“ АД/, с ЕИК *****
и Г..
В останалата част
решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.