№ 2498
гр. София, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело №
20241100511243 по описа за 2024 година
С решение 14386 от 22.07.2024 г. по гр. д. № 2943/2023 г. по описа на СРС, 69
с - в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД срещу А. М. Д. с ЕГН ********** и М. М. Д. с ЕГН ********** ,
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане срещу
ответниците за топлоснабден имот: апартамент № 78, находящ се в гр. София, ж. к.
****, с абонатен № 100508 за следните суми за всеки един от тях: 227,49 лева
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.
05.17г.-м. 04.19г., ведно със законната лихва от 17.05.21г. датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане
на дължимата сума; 23,13лева- мораторна лихва за забава от 15.09.18г. до 30.03.21г.,
главница за дялово разпределени в размер на 4,95 лева за периода м. 03.18г.- м. 02.20г.,
заедно със законна лихва от 17.05.21г. до изплащане на вземането, както и 1,24лв. -
лихва за забава върху сума за дялово разпределение за периода 01.05.18г.- 30.03.21г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр.д. №27294/21г. по описа на СРС, 69с-в; срещу Т. М. Д. с ЕГН ********** ,
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗДза признаване за установено , че Т. М. Д. дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД сумата от 151,66лева главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.17г.-м. 04.19г. за имот с аб. №
100508, ведно със законна лихва от 17.05.21г. до изплащане на вземането, 15,42лева-
мораторна лихва за забава от 15.09.18г. до 30.03.21г., главница за дялово разпределение
в размер на 3,31лева за периода м. 03.18г.- м. 02.20г., ведно със законна лихва от
17.05.21г. до изплащане на вземането, както и 0,83лв. - лихва за забава върху сума за
дялово разпределение за периода 01.05.18г.- 30.03.21г., за които суми е издадена
1
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. №27294/21г.
по описа на СРС, 69 с-в.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, в която са изложени
оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт. В жалбата се твърди, че
неправилно СРС е отхвърлил исковете приемайки, че ответниците не следва да
отговарят за задълженията за имота. Счита, че по делото са представени
доказателства, че наследодателят на ответниците Д.Г. Д. е собственик на имота.
Поддържа, че от представените по делото писмени доказателства е установено, че
ответниците са съсобственици при твърдяните квоти на процесния недвижим имот, до
който е доставяна топлинна енергия. Моли съда да отмени решението и да уважи
предявените искове, като присъди и направените по делото разноски
Въззиваемата страна Т. Д., чрез адв. К. Л. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно
приложение на относимите материално-правни норми.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД не
взема становище по въззивната жалба.
В срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е постъпила частна жалба срещу постановеното
от първоинстанционния съд определение по реда на чл. 248 ГПК от адв. Р.Р., оказала
безплатна правна помощ на ответника в исковото производство.
Софийски градски съд, като обсъди становищата и доводите на страните,
намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от страна с правен интерес,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно императивната норма на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по неговата допустимост - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се
ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение, а на неговата правилност - само по посочените в жалбата конкретни доводи
за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността
на решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в
личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този
случай диспозитивното начало и състезателността, като доминиращи принципи на
гражданско-процесуалното право, следва да отстъпят пред принципа на служебното
начало.
В конкретния случай, обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
като постановено от съд в кръга на правораздавателната му компетентност,
обективирано е в писмена форма, носи подписа на постановилия го съдия, съдържа
ясно изразена правна воля.
Същото е и допустимо в атакуваната от въззивника част, с оглед
обстоятелството, че компетентният съд се е произнесъл в рамките на спора, с който е
бил сезиран, по заявените от ищеца факти в обстоятелствената част на исковата молба.
От служебно извършената проверка не се установява и нарушение на
императивна материалноправна норма, като не е налице и основание за съда да следи
служебно за интереса на някоя от страните /т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
2
По основното възражение във въззивната жалба - за недоказано качество на
ответниците на потребители на ТЕ през процесния период при посочените квоти, като
съобрази становищата на страните, въззивният състав намира следното:
По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е
длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл.
154, ал. 1 от ГПК). Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение.
Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Не следва нищо по - различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2
от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според възприетото тълкуване в т. 1 от
ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на
договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.
Следователно, законът е предпоставил качеството потребител на ТЕ за битови
нужди от пълното и главно доказване от ищеца на обстоятелството, че ответникът е
собственик, вещен ползвател или лице, което изрично е поискало откриване на партида
на свое име.
От представения нотариален акт за дарение на недвижим имот №002, том 1,
рег. № 054, дело № 1 от 2014г. е видно, че Т.Г. Д. е дарила на Г.Д. Д. собствените си 4/6
идеални части от съсобствения помежду им недвижим имот, а именно: апартамент №
78, находящ се в гр. София, ж. к. ****, който е идентичен с топлоснабдения имот.
В случая исковата молба не съдържа изложение на никакви конкретни
твърдения, които да обосновават насочването на претенциите на ищеца към
ответниците, нито се навеждат фактически твърдения относно основанието, на което
претенцията е заявена в посочените квоти.
Ответниците от своя страна, своевременно – още при подаване на отговора на
исковата молба, а и в хода на цялото производство пред районния съд, както и в това
пред въззивната инстанция, са оспорвали процесния недвижим имот да се притежава в
тяхна собственост.
По делото, на следващо място, не са представени и доказателства, които
надлежно да доказват възникването на правото на собственост /или вещно право на
ползване/ в правната сфера на ответниците. Единственият приложен към исковата
молба документ в тази насока представлява нотариален акт за дарение на недвижим
имот №002, том 1, рег. № 054, дело № 1 от 2014г., от който е видно, че Т.Г. Д. е дарила
на Г.Д. Д. собствените си 4/6 идеални части от съсобствения помежду им недвижим
имот, а именно: апартамент № 78, находящ се в гр. София, ж. к. ****.
Следва да бъде отбелязано, че името на лицето Т.Г. Д. фигурира като титуляр
на партидата на топлоснабдения имот и в списъците с етажни собственици в
процесната сграда. Липсват обаче изложени фактически твърдения, които да
3
обосновават наличието на конкретна правна връзка между ответниците и титуляря на
партидата, като по делото не са представени никакви доказателства в тази насока, нито
са правени доказателствени искания от страната.
Във връзка с горното следва да бъде посочено, че приложеното към исковата
молба решение по гр.д. № 55 358/2017 г. по описа на СРС касае иск по чл. 30 ЗН и е
със страни М.н Д. Д. и Г.Д. Д., като същото няма отношение към настоящото
производство. При преценка съществуването на вещно право върху процесния
топлоснабден имот в полза на ответниците по делото, могат да бъдат обсъждани
единствено наведените от страните конкретни фактически обстоятелства във връзка с
настоящия правен спор, като съдът може да формира правните си изводи единствено
въз основа на представените в това производството доказателства, събрани с
участието на двете страни.
С оглед на това съдът намира, че ищецът, чиято е доказателствената тежест,
не е успял пълно и главно да установи наличието на облигационна връзка с
ответниците по договор при общи условия за доставка на топлинна енергия,
възникваща по силата на закона, въз основа на притежаваното от последните право на
собственост.
С оглед на това, макар и по различни правни съображения,
първоинстанционното съдебно решение, с което исковете спрямо ответниците А. М.
Д., М. М. Д. и Т. М. Д. са отхвърлени като неоснователни, се явява правилно като
резултат и следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба - оставена без
уважение като неоснователна.
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
има само въззиваемата страна, която е доказала разноски в размер на 400 лева, платено
в брой адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14386/22.07.2024 г. по гр.д. № 2943/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, 69 с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б да заплати на Т. М. Д. с ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 400 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната
на ищеца-въззивник – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5