№ 2053
гр. София, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500034 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20143568/22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 61065/19 г. по описа на
СРС, 151 състав, е признато за установено по предявените от „С.в.“ АД обективно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ЯР. Г. М. дължи на ищеца сумата от 193,90 лв.,
представляваща неплатена цена за потребена вода за периода от 09.05.2016 г. до 05.01.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 16.05.2019 г. до окончателното й погасяване, и сумата от 3,68 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 10.06.2016 г. до 05.01.2019 г., за които
суми в производството по ч. гр. д. № 27046/19 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, е
издадена заповед за изпълнение, като е отхвърлен главният иск за разликата до предявения
размер от 2749,94 лв. и за периода от 05.04.2012 г. до 05.04.2016 г. и акцесорният иск за
разликата до предявения размер от 866 лв. и за периода от 06.05.2012 г. до 09.06.2015 г.,
като погасени по давност и поради плащане. С решението ЯР. Г. М. е осъден да заплати на
„С.в.“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 32,11 лв. – разноски за исковото
производство и сумата от 6,68 лв. – разноски за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от ЯР. Г. М. срещу решение № 20143568/22.06.2021
г., постановено по гр. д. № 61065/19 г. по описа на СРС, 151 състав, в частта му, в която
предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно.
Поддържа, че процесните суми са погасени по давност и чрез плащане. Иска се от съда да
1
постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част като неправилно, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли
исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „С.в.“ АД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 198о ЗВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „С.в.“ АД твърди, че е бил с ответника ЯР. Г. М. в трайно установени
фактически отношения, свързани с предоставянето на В и К услуги до имот с адрес: гр.
София, ж. к. ****. Поддържа, че ответникът е бил в собственик на процесния имот в
периода от 05.04.2012 г. до 05.01.2019 г. Твърди, че в качеството му на собственик и на
основание § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационни услуги ответникът има качеството „потребител“ на В и К услуги за имота,
находящ се на адрес: гр. София, ж. к. ****. Посочва, че за процесния имот е открит
клиентски номер **********. Твърди, че на база на отчетените показания ищецът е издавал
месечни фактури за потребенитте и начислени В и К услуги за имота, които за периода от
05.04.2012 г. до 05.01.2019 г. възлизат на сумата от 2749,94 лв. – главница и мораторна
лихва за забава за периода от 06.05.2012 г. до 05.01.2019 г. в размер на 866 лв. Иска се от
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата от 2749,94 лв. – главница, представляваща неплатена цена за
доставена топлинна енергия за периода от 05.04.2012 г. до 05.01.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 16.05.2019 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в
размер на 866,00 лв. за периода от 06.05.2012 г. до 05.01.2019 г. Претендира разноски.
Ответникът - ЯР. Г. М. оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че не е сключвал
с ищеца писмен договор за доставка на питейна вода. Поддържа, че част от претендираните
суми са погасени по давност, а останалата част – чрез плащане.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
2
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Не са спорни във въззивното производство следните обстоятелства: че през
процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение за
доставка на питейна вода при публично известни Общи условия; че на ответника са
предоставени от ищеца В и К услуги по отношение на процесния имот през процесния
период; че обемът на доставените В и К услуги на ответника за процесния период възлиза
на 1869,23 куб. м., както и че цената на доставените В и К услуги на ответника през
процесния период възлиза на сумата от 2693,86 лв.
Спорните във въззивното производство въпроси се отнасят до това дали
претендираните суми за доставени В и К услуги са погасени по давност и чрез плащане.
Съгласно Tълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/11 г. на ОСГТК
на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. В случая, искът е предявен на
16.05.2019 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са
всички вземания за доставена питейна вода, чиято изискуемост настъпва след 16.05.2016 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането. В случая, вземанията за главница са възникнали като срочни, поради което
давността е започнала да тече от падежа им – с изтичането на 30 - дневния срок от датата
на съставяне на съответната фактура /чл. 31, ал. 2 от ОУ, одобрени с решение № ОУ –
064/17.07.2006 г. на ДКЕВР, и чл. 33, ал. 2 от ОУ, одобрени с решение № ОУ – 2/13.07.2016
г. на ДКЕВР/. Ето защо, вземанията за главници, обективирани във фактурите, издадени в
периода от 05.04.2012 г. до 06.04.2016 г., са погасени по давност.
На следващо място, следва да се обсъди възражението за погасяване на част от дълга
чрез плащане. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като компетентно изготвено и обосновано, се установява, че ответникът е погасил
чрез плащане сумата в размер на 588,41 лв., представляваща задължение за главница по
фактури, издадени през процесния период, като вещото лице е констатирало, че платените
суми са отнесени съобразно посочените в платежните документи номера на фактури. След
приспадане на извършените плащания и на погасените по давност суми, ответникът дължи
на ищеца сумата от 193,90 лв., представляваща неплатена цена за доставени В и К услуги по
фактури, издадени в периода от 09.05.2016 г. до 05.01.2019 г.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 198о, ал. 1 ЗВ следва да се уважи до размера на сумата от 193,90 лв.,
представляваща неплатена цена за доставени В и К услуги по фактури, издадени в периода
от 09.05.2016 г. до 05.01.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2019 г. до
3
окончателното плащане.
В частта, в която искът за главница е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер и за останалата част от исковия период, решението е влязло в сила като необжалвано.
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното
от страните.
На основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се
погасяват и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение на
погасените по давност вземания за главница за доставени В и К услуги не се дължи
мораторна лихва на основание чл. 119 ЗЗД.
Съгласно чл. 31, ал. 2 от ОУ, одобрени с решение № ОУ – 064/17.07.2006 г. на ДКЕВР,
и чл. 33, ал. 2 от ОУ, одобрени с решение № ОУ – 2/13.07.2016 г. на ДКЕВР, приложими по
отношение на непогасените по давност вземания, дължимите суми за ползваните от
потребителите В и К услуги се заплащат в 30 – дневен срок след датата на фактуриране. В
случая, от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
мораторната лихва, считано от деня, следващ изтичането на 30 дни от датата на издаване на
съответната фактура, до 05.01.2019 г., възлиза на 3,68 лв.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да
се уважи до размера на сумата от 3,68 лв., представляваща мораторна лихва, считано от
деня, следващ изтичането на 30 дни от датата на издаване на съответната фактура, до
05.01.2019 г. В частта, в която искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер и за останалата част от исковия период, решението е влязло в сила като
необжалвано.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20143568/22.06.2021 г., постановено по гр. д. №
61065/19 г. по описа на СРС, 151 състав, следва да се потвърди като правилно в обжалваната
му част.
Предвид изхода на спора в полза на въззивника не следва да се присъждат
претендираните суми за разноски във въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20143568/22.06.2021 г., постановено по гр. д. №
61065/19 г. по описа на СРС, 151 състав, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5