Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, ……….. 2022г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ “В” състав в публично съдебно заседание на пети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия Атанасова в.гр.дело № 16574 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 184835 от 06.08.2019г., постановено по гр.дело № 79383/2018г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77-ми състав, е отхвърлен предявеният от „Х.П.” ЕООД иск с правно основание чл. 59 ЗЗД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите, за заплащане сумата от 9848,53 лв., представляваща удържана на основание §6, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 35а-чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20% от приходите, за периода 01.01.2014г. -09.08.2014г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 17.12.2018г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
Със същото решение е отхвърлен като неоснователен и предявеният от „Х.П.” ЕООД иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите за заплащане на сумата от 9848,53 лв., представляваща удържана на основание §6, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 35а-чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20% от приходите, за периода 01.01.2014г. -09.08.2014г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 17.12.2018г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
Освен това „Х.П.” ЕООД е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Република България, представлявана от Министъра на финансите, сумата от 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението на СРС, 77-ми с-в е постъпила въззивна жалба от „Х.П.” ЕООД, подадена чрез адв. Б. - САК, с искане същото да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което бъде уважени предявените искове в условията на евентуалност срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона в обжалваната част, по съображения подробно изложени в жалбата. Поддържа се, че районният съд правилно е възприел фактическата обстановка по делото, но е достигнал до погрешни правни изводи. По отношение на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД се навеждат доводи, че неправилно е прието, че ответникът не дължи процесната сума, поради обстоятелството, че ищецът е заплатил същата на годно правно основание. Поддържа се, че по отношение на евентуално предявения иска по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, вр. с чл. 45 ЗЗД първата инстанция неправилно е приела, че не се установява противоправност на деянието поради липсата на този елемент от фактическия състав на деликта. Излагат се подробни съображения в тази насока. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Република
България, представлявана от Министъра на финансите, чрез пълномощника си юрисконсулт
Димитрова, оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно
изложени в депозирано по делото писмено становище. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба от “Х.П.” ЕООД
срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, за заплащане на
сумата 9848,53 лева, представляваща неоснователно удържана такса по чл. 35а –
чл. 35в от ЗЕВИ /обявен за противоконституционен с решение № 13 от 2014 г. на
Конституционния съд на Република България/ за периода 01.01.2014г. -
09.08.2014г., ведно със законната лихва, считано от 17.12.2018г. - датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ищецът е посочил, че в качеството си
на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници има сключен
договор за изкупуване на електроенергия с обществени доставчици на
преференциални цени. Твърди, че съобразно задължението си по чл. 35а от ЗЕВИ е
внесъл в държавния бюджет чрез обществените доставчици исковата сума, представляваща
такса по чл. 35 а от ЗЕВИ, дължима за периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г., с
която се облагали приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и
вятърни централи. Посочил е, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. по
конституционно дело № 1/2014г. на КС на Република България разпоредбата на чл.
35а от ЗЕВИ е обявена за противоконституционна, като решението на
Конституционния съд е влязло в законна сила на 10.08.2014г. Ищецът излага, че
съобразно нормата на чл. 22 ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/
възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт следва
да бъдат уредени от органа, който го е приел - в случая Народното събрание,
като за същото чл. 88 от Правилника за дейността на 42-то Народно събрание е
предвиден двумесечен срок. Посочил е, че подобен закон не е приет към датата на
предявяване на исковата молба в съда, като приемането на противоречащ на
Конституцията закон и отказът да бъдат уредени неговите последици по реда на
чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд са по естеството си
противоправно поведение, което е обосновало вреди за дружеството му в размер на
внесените за исковия период такси. Изложени са и подробни доводи за
допуснато нарушение на правото на ЕС, извършено с въвеждането и приложението на
процесната такса от 20 %, регламентирана в нормата на чл. 35а от ЗЕВИ.
Основните фактически твърдения в настоящата искова молба са
следните: 1) приет закон от НС, влязъл в сила на 01.01.2014г., въвеждащ
задължение за плащане на такси към държавата от задължени субекти, измежду
които и ищецът; 2) противоречие на същия закон с Конституцията и
обявяването му за противоконституционен с решение на КС, влязло в сила на
10.08.2014г.; 3) заплатени /удържани/ от ищеца суми за тези такси за периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г. в размер на исковата сума; 4) неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за
уреждане на последиците от закона; 5) неоснователно получаване на сумите от
ответника, а евентуално - причиняване вреди на ищеца в размер на заплатените
суми. При тези твърдения ищецът претендира от ответника заплащане на исковите
суми като вземане за неоснователно обогатяване, а евентуално като обезщетение
за непозволено увреждане.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
за връщане на сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на
ищеца и евентуален иск по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сума, претендирана като обезщетение за приченени имуществени вреди.
Настоящата инстанция намира, че
наведените фактически твърдения и формулирания петитум, с който се претендира
връщане на сумата, внесена от ищеца в държавния бюджет по силата на законова
норма, която впоследствие е обявена за противоконституционна, обосновава извод
за правна квалификация на предявения иск по
чл. 55 ал.1 предл. 1-во от ЗЗД. Основанието на иска се базира на
твърдението за плащане в полза на държавния бюджет осъществено от ищеца в
качеството му производител на електрическа енергия от възобновяеми източници,
по силата на законово задължение, установено с разпоредбата на чл. 35 а от
ЗЕВИ, както и за последващо прогласяване на нейната противоконституционност.
Претендира се връщане на престацията, която ищецът е направил в изпълнение на
закон, обявен впоследствие за противоконституционен, поради което счита, че
липсва основание за получаването и задържането на полученото. Наведените
твърдения за престиране от ищеца в полза на ответника изключва квалификация на
спорното право по чл. 59 от ЗЗД. Непрестационната кондикция по чл. 59 от ЗЗД е
налице при твърдения, че едно лице получава нещо без правно основание по друг
начин, т.е. не чрез престиране от другото лице. Получаването по друг начин
означава обогатяване посредством действия на обогатилия се, което от своя
страна представлява вмешателство, посегателство върху чужда правна сфера,
каквито твърдения обаче ищецът не поддържа като правопораждащи факти на
предявената претенция.
Когато частно-правен субект
претендира от държавата събраната (удържана) от него такса, внесена в държавния
бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния
съд, правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради
обратното действие на решението на Конституционния съд, съдът по иска за
неоснователно обогатяване е длъжен да приеме, че в никой момент държавата е
нямала основание да я събере. Вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане
на удържаната такса изключва вземането по чл. 59 ЗЗД (арг. от чл. 59, ал. 2 ЗЗД) /в този смисъл са решение № 91 от 26.08.2021г. по гр.д. № 1489/2020г. по
описа на ВКС, Четвърто ГО, решение № 207 от 06.01.2021г. по гр.д. № 4662/2019г.
на ВКС, Трето ГО, решение № 184 от 21.01.2021г. по гр.д. № 2686/2019г. на ВКС,
Трето ГО, решение № 60054/15.07.2021г. по т.д. № 1802/2019г. на ВКС Първо ТО и
др./.
Допуснатото
нарушение на материалния закон при определяне на правната квалификация на
спорното право не е довело до нарушение на диспозитивното начало. Когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет,
за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа
на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация
на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е
позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото
същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска
и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и
формираната съдебна практика - решение №
124/24.03.2011г. по гр.д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010г. по гр.д. № 738/2009г.. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г. на ВКС, ГК, ІV ГО.
В
конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които
ищецът се е позовал в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на
спорното право, което задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да
се произнесе по същество на спора. Когато въззивният съд при непроменени
фактически твърдения и петитум на исковата молба възприема различна правна
квалификация, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно
основание.
Настоящата
въззивна инстанция споделя подробните доводи изложени от въззивника в
производството относно основателността на исковата претенция. Предмет на настоящото дело са осъдителни
искове за вземания, които ищецът твърди, че притежава на кондикционно, а
евентуално - на деликтно основание. Този предмет на спора е изцяло в обхвата на
подведомствените на общите съдилища граждански дела по смисъла на чл. 1 ГПК. В постановеното определение № 634 от 12.12.2017г. по ч.т.д. №
2496/2017г., І ТО на ВКС е прието, по аргумент от § 2 ПР на ЗДТ, че таксата, събирана на основание чл. 35а ЗЕВИ е извън
приложното поле на чл. 4 ЗДТ, както и че нормата на чл. 4б ЗДТ не е
приложима за всички публични държавни вземания, квалифицирани като държавни
такси. Обоснован е извод, че процесните вземания са изключени и от приложното
поле на ДОПК, като се изхожда от съдържанието на правоотношенията, които
кодексът регулира: уредба на производствата по установяване задължения от данъци
и задължителни осигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране на
публични вземания, възложени на органите по приходите и публичните изпълнители.
Съобразено е, че НАП не е натоварена със събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ, нито законът урежда отделна компетентност относно
връщането им, каквато не е предвидена и в полза на друг административен орган,
и от която да произтича задължението му да се произнесе с индивидуален
административен акт, по смисъла на чл. 21 АПК, чийто изричен или мълчалив
отказ за произнасяне по искането за връщане да се обжалва по реда на чл. 197 и сл. АПК. Изложено е, че липсата на специален ред за
събиране на платеното, на основание противоконституционната законова разпоредба
на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, предпоставя допустимост на претендирането му
по общия гражданскоправен ред, доколкото с обявяване противоконституционността
на нормата, вземането се лишава от характеристиката "публично държавно
вземане". Безспорно, вземанията за такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са представлявали публични държавни вземания според
приложимата за тях правна уредба /арг. и от чл. 35б, ал. 4 и чл. 35в ЗЕВИ/. Независимо от наименованието си обаче тези публични
вземания не са такива за държавни такси по смисъла на ЗДТ, тъй като такива са само публични вземания, срещу които
държавата дължи насрещна престация - публична услуга, каквато в случая липсва -
както е разяснено и в решение на КС № 13/31.07.2014г. по к.д. № 1/2014г. Ето
защо, не се касае за държавна такса в приложното поле на ЗДТ, само за които се прилага редът за възстановяване на
недължимо платени такси по чл. 4б ЗДТ.
Същевременно, вземанията по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ не са и от тези по чл. 128 ДОПК, тъй
като не попадат сред предметното изброяване, поради което и този административен
ред е неприложим за възстановяване на недължимо платени суми. По естеството си
вземанията по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са най-близки до визираните в чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК вземания - други вноски, установени по
основание и размер със закон /доколкото именно ЗЕВИ установява и техният размер, а не само основание/. За
недължимо платени суми по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законът не е установил специален ред за тяхното
възстановяване. Ето защо тези частни вземания за неоснователно обогатяване не
са изключени от приложното поле на исковата защита по ГПК, поради което също са подведомствени на гражданските
съдилища. При това положение предявените кондикционни искове са допустими.
Освен това с произнасяне по предявения иск гражданският съд не
навлиза в компетентността на Конституционния съд, тъй като не се произнася
инцидентно по конституционосъобразността на законовите норми, въз основа на
които са заплатени таксите, чиито сбор формира исковата сума, доколкото ищецът
се позовава на вече обявената с решение № 13 от 31.07.2014г. по
конституционно дело № 1 от 2014г. противоконституционност на
разпоредбата. Съдът не иззема и дискреционните правомощия на Народното събрание
по чл. 22, ал. 4 ЗКС, тъй като не създава регулаторен механизъм за
нормативно уреждане на последиците от обявената противоконституционност, а се
произнася по конкретен спор, като действието на постановения по съществото му
акт е ограничено от обективните и субективни предели на силата на пресъдено
нещо, с които е потвърдено или отречено спорното материално право, очертани от
нормата на чл. 298 ГПК.
Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните
доказателства, че ищeцът e производител на електрическа енергия от възобновяеми
източници чрез собствена фотоволтаична електроцентрала, въведена в експлоатация
с разрешение за ползване, като за изкупуването на произведената електрическа
енергия е сключил договор с крайния снабдител "ЕВН България
Електроснабдяване" ЕАД. Не е спорно и че с § 6 от Закона за държавния
бюджет за 2014г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013г.), в сила от 1.01.2014г., е бил
изменен Законът за енергията от възобновяеми източници, като е бил създаден
раздел V в глава 4, включващ чл. 35а - чл. 35в, с който е въведена такса,
дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия
в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася в
държавния бюджет от обществения доставчик или съответните крайни снабдители,
които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане
на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за
което се отнася.
Съгласно разпоредбата на чл. 35а ал.1
от ЗВЕИ за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия
се събира такса. Нормата на чл. 35 б от същия закон предвижда, че таксата се
удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, който
е задължен да удържа и внася таксата по този раздел, както и да подават
тримесечна справка по образец, утвърден от ДКЕВР за дължимата такса за
съответния период. Съгласно ал. 3 на същия текст, справката по ал. 2 се подава
в ДКEВР в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се
отнася.
С решение № 13/31.07.2014г. по конституционно
дело № 1/2014г. на
Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014г.), в сила от 10.08.2014г., са
обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014г. (ДВ, бр. 109 от 2013г.), с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ.
От приетите като доказателство по делото справка за удържана 20%
такса на „Х.п.” ООД съгласно чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, която не е оспорена от
страните, се установява, че за периода от 01.01.2014г.
-09.08.2014г. от ищеца е
удържана такса по чл. 35а от ЗЕВИ в размер на 9848,53 лева. Таксата е удържана
от ищеца от "ЕВН България
Електроснабдяване" ЕАД, след което общественият доставчик/крайният
снабдител от името на ищците e превеждал сумите на тримесечия по сметка на
КЕВР. Така постъпилите такси били прехвърлени от КЕВР към централния бюджет. Горното, преценено в съвкупност с
обстоятелството, че ответникът не е предприел действия по принудителното им
събиране, обосновава извода, че процесните такси са постъпили реално по сметка
на държавния бюджет. Същото се подкрепя и от представеното като
доказателство по делото писмо от "ЕВН
България Електроснабдяване" ЕАД с изх. № 148/29.01.2014г., от което се
установява, че ежемесечно ЕВН ще удържа тксата по глава четвърта, раздел V от ЗЕВИ от дължимата сума за
произведената от “Х.П.” ООД електрическа енергия, като ЕВН е
задължена да внася в държавния бюджет, съгласно Закона за енергията от
възобновяеми източници. Отбелязано е совен това, че удържаните суми не остават
в полза на"ЕВН България Електроснабдяване" ЕАД, а по силата на чл.
35б, ал. 4 от ЗЕВИ се внасят в бюджета на Република България.
При предявен иск за неоснователно обогатяване в тежест на
ответника е да докаже наличието на валидно основание за получаване на
съответната имуществена облага. В случая ответникът твърди, че основание да
получи процесните суми е разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, предвиждаща
публичноправно финансово задължение на производителите на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия да заплащат процесната такса в полза на
държавата. Именно на основание тази законова разпоредба и свързаните с нея
исковите суми са постъпили в патримониума на държавата.
От своя страна ищецът поддържа, че законът, въз основа на който
държавата е получила процесните суми, не представлява валидно основание за
получаването, тъй като: 1) противоречи на Конституцията на РБ, и 2) противоречи на правото на
ЕС.
Съгласно разпоредбата на чл. 22, ал.
2 от Закона за Конституционния съд актовете, обявени за неконституционни, не се
прилагат, като ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че възникналите правни
последици от акта по ал. 2 се уреждат от органа, който го е постановил. По
делото не са наведени твърдения и липсват доказателства държавата да е уредила
чрез приемане на нормативен акт или по друг начин правните последици,
възникнали от обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 35 а от
ЗЕВИ.
С оглед на изложеното основният
правен въпрос, релевантен за правилното решаване на спора по настоящото дело е
какво е действието във времево отношение на решението на Конституционния съд на
Република България, с което се обявява за противоконституционна дадена законова
правна норма, както във времево отношение, така и по отношение на заварени и неприключили
правоотношения и факти.
Отговорът на този въпрос се съдържа в задължителното тълкувание
на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ с решение № 3/28.04.2020г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд. Според
дадените в диспозитива на същото решение отговори: 1) обявените за
противоконституционни ненормативни актове - закони във формален смисъл, решения
на Народното събрание и укази на президента - са невалидни от приемането или
издаването им; 2) по отношение на заварените от решението на КС неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага; Народното събрание урежда правните
последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.
Точното изясняване на така даденото
задължително тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване и с решаващите
мотиви на КС, съдържащи следните ръководни съображения:
- по принцип решението на КС,
обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а
правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила
на Решението на Конституционния съд, от който момент той престава да действа и
да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба /чл. 151, ал. 2,
изр. 3 КРБ/, т.е. законът
губи изцяло регулативния си ефект спрямо неприключените правоотношения от
момента на проявление на правопораждащите им факти, вследствие на което се
отричат изцяло техните правни последици;
- правните последици на приключените правоотношения по принцип
се запазват, но Народното събрание е длъжно /чл. 22, ал. 4 от ЗКС/ да ги
преуреди конституционосъобразно в последващ закон, а ако не го стори и
правоотношенията са предмет на висящи съдебни производства /независимо дали
образувани преди или след решението на КС/, то съдът е длъжен да остави
неприложен противоконституционния закон спрямо тези правоотношения, т.е. да
отрече изцяло техните правни последици от самото проявление на правопораждащите
им факти и по този начин да приложи на практика върховенството на Конституцията.
Това означава, че
веднъж установена от КС противоконституционността на закон задължава съдилищата
да не прилагат този закон по всички настоящи или бъдещи съдебни дела и спрямо
всички правоотношения, които са техен предмет - приключени или неприключени. Действието на решението на КС за обявяване на
закона за противоконституционен е обратно и за правоотношенията, предмет на
съдебните производства, образувани след влизането му в сила, какъвто е
разглеждания случай. Както
е прието в решение № 91 от 26.08.2021г. по гр.д. № 1489/2020г. по описа на ВКС,
Четвърто ГО, разрешенията в което се
споделят от настоящия съдебен състав, когато спорът е основан на закон, обявен
за противоконституционен с решение на Конституционния съд, съдът по иска е
длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените
отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен.
Това важи за неприключените, но и за приключените правоотношения, когато
Народното събрание не е изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие
с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС). Това важи за всяко съдебно производство,
независимо дали е образувано преди или след влизане в сила на решението на
Конституционния съд, а противоконституционният закон не се прилага не само за
правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, но и за всяко преюдициално
правоотношение, факт или въпрос от значение за делото.
Поради обратното действие на
решението на Конституционния съд, съдът по иска за неоснователно обогатяване е
длъжен да приеме, че в никой момент държавата е нямала основание да събере
таксата по чл. 35а от ЗЕВИ.
Именно зачитайки обратното действие
на решение № 13/31.07.2014г. по конст. дело № 1/2014г., с което КС обявява за
противоконституционни чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ /ДВ, бр. 35/2011г., посл. изм.
и доп. Бр. 9 от 2013г., в сила от 01.01.2014г./, настоящият съдебен състав е
длъжен да приеме, че в никой момент от ищеца не е следвало да се удържа таксата
по обявените за противоконституционни чл. 35а – чл. 35 б от ЗЕВИ. Основанието
за осъществяване на плащането - по силата на нормата на чл. 35 а от ЗЕВИ,
обявена за противоконституционна с решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело
№ 1/2014 г. на Конституционния съд на Република България и съобразно
разясненията, дадени в решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на
Конституционния съд за неприлагане на обявената за противоконституционна правна
норма по заварени висящи производства, обосновава извод за извършване на
плащането при първоначална липса на валидно правно ос,нование.
По тези съображения се налага извод,
че предявеният главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД
е основателен. Предвид допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на
материалния закон при определяне на правилната правна квалификация на
предявения главен иск, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо
него да се постанови друго, с което иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД
да бъде уважен в цялост. В полза на ищеца следва да се присъдят сторените в
първоинстанционното производство съдебни разноски в общ размер на 893,94 лева –
за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид
изричното искане в полза на въззивната страна следва да се присъдят сторените
по делото разноски в размер на 196, 97 лв. – за държавна такса пред въззивна
инстанция, съгласно представен списък за разноски по чл. 80 ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 184835 от
06.08.2019г., постановено по гр.дело № 79383/2018г. по описа на СРС, ІІ ГО,
77-ми състав и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с адрес гр. София, ул. „******да заплати на „Х.П.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД сумата от 9848,53 /дешет хиляди осемстотин четиридесет и осем лева и 53 ст./ лева, представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 01.01.2014г. – 09.08.2014г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г. на Конституционния съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.12.2018г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с адрес гр. София, ул. „******да заплати на Х.П.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ЗЗД сумата от 893,94 /осемстотин деветдесет и три лева и 94 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 196, 97 /сто деветдесет и шест лева и 97 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.