РЕШЕНИЕ
№ 1416
гр. Пловдив, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330104027 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А.П.П. срещу „Ай Ти Еф Груп” АД,
с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се
претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 50 лв.,
представляваща недължимо платена сума за неустойка при непредоставяне на
обезпечение, по клаузата на чл. 5. 6 от Договор за потребителски кредит № ******* от
************г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от депозирането на исковата молба в съда /02.03.2021г./ до
окончателното й изплащане.
В срока за отговор на исковата молба, „Ай Ти Еф Груп” АД е предявило срещу
А.П. П. обективно, кумулативно съединени насрещни искове с правно основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, с които се претендира А.П. П. да бъде осъдена заплати на „Ай Ти
Еф Груп” АД сумата от 298, 90 лв. - главница, дължима по Договор за потребителски
кредит № ********* от *********г., сключен между страните, сумата от 17, 26 лв.-
възнаградителна лихва за периода 11.11.2019г.- 11.01.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в
съда /11.05.2021г./ и при условията на евентуалност, осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира П. да бъде осъдена да
заплати на “Ай Ти Еф Груп” АД сумата от 230 лв.- главница, получена от ответника
без основание по недействителен Договор за потребителски кредит №******** от
************г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на насрещната исковата молба в съда /11.05.2021г./ до окончателното й
изплащане.
Ищецът по първоначлно предявения иск поддържа, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № ********* от ***********г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 500 лв. Сочи
1
се, че сумата е усвоена от потребителя. Поддържа се, че в клаузата на чл. 5. 6 от
договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок
обезпечение под формата на две физически лица- поръчители, които следва да
отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии или банкова гаранция.
Неустойката не фигурирала в самия договор за кредит, а в приложение към него. В
погасителния план неустойката била разсрочена за 3 месеца по 52, 01 лв. Изтъква се, че
дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява
сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има
характера на скрито възнаграждение за кредитора. Същият обаче, не го е включил при
формиране на компонентите на ГПР по договора, като по този начин са нарушени
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че на основание чл. 22
ЗПК, този пропуск води до недействителност на договора за кредит. Поддържа се и че
неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение
потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това
си задължение. Предвид изложеното, поддържа се, че договорът за кредит е
недействителен и недължимо платената сума за неустойка следва да бъде възстановена
на потребителя. Моли се така предявеният осъдителен иск да бъде уважен.
Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Ай Ти Еф Груп” АД,
със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и
недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че
законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се
компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил
кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва
да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не
следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно
и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на
длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение
в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така
предявеният иск да бъдат отхвърлен. Претендират се сторените разноски.
Във връзка с предявените обективно, кумулативно съединени осъдителни
искове, кредиторът поддържа, че доколкото договорът за потребителски кредит е
действителен, то следва да му бъдат заплатени дължимите по същия суми. Сочи се, че
длъжникът е усвоил пълната стойност на предоставения му финансов ресурс, но е
извършил плащания по договора в общ размер от 270 лв. Осъществените плащания не
са достатъчни, за да покрият задълженията му да главница и възнаградителна лихва,
поради което се предявяват горепосочените насрещни осъдителни искове. В случай, че
съдът приеме, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен, то при
условията на евентуалност се предявява иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД за връщане на сумата от 230 лв., за която се твърди, че представлява част от
главницата, с която длъжникът се е обогатил. Моли се предявените главни насрещни
искове да бъдат уважени, а при условията на евентуланост да се уважил предявеният
евентуален иск. Претендират се разноски.
Преди да се пристъпи към обсъждане на спора по същество, следва да се
акцентира върху факта, че с протоколно определение от *******г., съдът е прекратил
производството по делото в частта, с която се предявява от „Ай Ти Еф Груп“ АД
против А.П. П. насрещен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, с който се претендира П.
да бъде осъдена да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД сума размер от 104, 02 лв.-
неустойка по договора за кредит № ******** от *********г.
2
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Ай Ти Еф Груп” АД като заемодател и А.П. П. като заемател е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № *********
от **********г., по силата на който на ищеца по първоначално предявения иск е
предоставен паричен заем в размер от 500 / л. **- **/. Отразеният в договора годишен
лихвен процент е 40, 5296%, годишният процент на разходите е 49.00 %, а
задължението следва да се погаси на три месечни вноски. Съобразно чл. 5.1, вр. чл. 5.2,
вр. чл. 5.3 от Договора, до края на следващия ден от сключването му, длъжникът
следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция
в размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 30 дни след крайния
срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители,
всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат
нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20
годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по- малко от 5
години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по
друг договор за кредит, включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или
финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус не по- лош от „редовен“. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка съобразно чл.
5.6 от договора. Съдът счита за нужно да акцентира върху обстоятелството, че
размерът не самата неустойка не е посочен в договора за кредит , а фигурира
единствено в погасителния план към него. В графа „неустойка“ от погасителния план /
л. ** /, към всяка анюитетна вноска се прибавя сумата от 52, 01 лв. / неустойката за
съответния месец /, като за период от три месеца общо дължимата от потребителя
неустойка възлиза на сумата от 156, 03 лв.
От приетото по делото заключение по изготвената СсчЕ / л. ***- *** / се
изяснява, че сумата по процесния договор за кредит в размер от 500 лв. е изцяло
усвоена от потребителя. Отразено е и че общо заплатената от потребителя сума с цел
погасяване на задълженията по договора възлиза на 270 лв.
Съдът кредитира заключението е вещото лице, като счита същото за обективно,
обосновано и пълно.
По правните аспекти на спора:
По първоначално предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1- во ЗЗД:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и А.П. П. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
3
В процесния случай, твърденията за недействителност на Договора за кредит
следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 4.4 от Договора вр. т. 9 от Приложение № * към договора, доколкото са неразривно
свързани. Разпоредбата на чл. 5. 1, вр. чл. 5.2 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица-
поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени
изисквания ) или банкова гаранция в размер на усвоената сума за главница по договора
и дължимата възнаградителна лихва. При неизпълнение на това задължение, съобразно
чл. 5.6 от договора и погасителния план към него, длъжникът дължи на кредитора
неустойка в размер от 156, 03 лв. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5.1, вр.
чл. 5.2 и чл. 5.6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5.1, вр. чл. 5.2 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството,
че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 500 лв.). Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина
явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за
което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители,
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (
така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което
обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
„неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му
е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ( съобразно чл. 4.4 от
договора за кредит, вземането за неустойка не се включва в предвижданията,
формиращи размера на ГПР ). Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната
вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
4
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай, в т. 9 от приложение № * към договора е посочено, че ГПР е 49, 00
%, но същият не съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл.
5.6 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в
неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит, неустойката дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (
стойността на неустойката може да се изведе едва от погасителния план ). Последното
обстоятелство, съдът също окачествява като заблуждаваща търговска практика. Нещо
повече- в погасителния план отново не фигурира „общата“ сума за неустойка, която се
дължи от потребителя, а единствено нейна разбивка по месеци.
За да бъде уважен първоначално предявеният иск с правна квалификация чл. 55,
ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно-
следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна
е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото
разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника
сума в общ размер от 270 лв. ( съобразно заключението по изготвената ССчЕ ).
Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането към ответника е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В рамките на настоящия процес, по първоначално предявения иск
се претендира недължимо платена сума в размер от 50 лв. Предвид изложеното и с
оглед диспозитивното начало в гражданския процес, за размера от 50 лв. искът с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД се явява основателен, доколкото ответната
страна не установи наличието на основание, по силата на което да е настъпило
имущественото разместване. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на ищеца по първоначално предявения иск сума в размер от
50 лв., представляваща предадена от ищеца на ответника сума при начална липса на
основание. Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на
5
подаване на исковата молба в съда ( 02.03.2021г. ) до окончателното й погашение.
По предявените насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД:
Както вече бе посочено, процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същевременно,
съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В процесния случай, от приетата по делото
ССчЕ се изяснява, че А. П. е заплатила на кредитора сума в общ размер от 270 лв.
Безспорно, длъжникът по недействителния договор за кредит дължи чистата стойност
на предоставения финансов ресурс, който в случая възлиза на 500 лв. От заплатената
от длъжника сума в общ размер от 270 лв. следва да се извади сумата от 50лв., която
му бе присъдена по първоначално предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1- во ЗЗД. Предвид това, заплатената от длъжника сума остава 220 лв. Сумата от 220
лв. следва да се приспадне от общия размер на дължимата главница от 500 лв.
Разликата между двете величини възлиза на 280 лв., за която сума и следва да бъде
уважен искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. За разликата от 280 лв. до пълния
претендиран размер от 298, 90 лв. искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва
да бъде отхвърлен като неоснователен. Върху задължението за главница се дължи
законна лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда /
11.05.2021г./ до окончателното й изплащане.
Претенцията с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да бъде отхвърлена
изцяло за сумата от 17, 26 лв. за периода **********г.- ***********г., доколкото както
вече бе посочено, при недействителен договор за кредит, длъжникът дължи връщане
единствено на главницата.
По отношение на предявения при условията на евентуалност насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1-во“ ЗЗД:
Доколкото насрещният иск за главница по договора за кредит бе частично
уважен ( но за сума в по- голям размер от претендираната по евентуалния иск), то не е
настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане и произнасяне по
предявения евентуален иск. Предвид изложеното, то съдът не дължи допълнително
произнасяне по този въпрос.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца по първоначално предявения иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД. В рамките на настоящото производство, на ищцата П. са
предоставени правни услуги от Адвокатско дружество „**********“, като съобразно
Договор за правна защита и съдействие / л. */, е договорено възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № * от * юли ***** г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
Адвокатско дружество „********“ сума в размер от 360 лв. с ДДС ( съдът съобразява,
че Адвокатско дружество „********“ е регистрирано по ДДС, поради което и на
основание § 2а от Наредба № * от ******г., данъкът се начислява върху
възнаграждението ). Възнаграждение за процесуално представителство се дължи на
Адвокатско дружество „******“ и за предявените обективно, кумулативно съединени
насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, съобразно отхвърлената
част от исковете (доколкото по насрещните искове П. е ответник ). Предвид това и на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1, вр. чл. 2, ал. 5 от Наредбата, за насрещните искове се дължи
6
възнаграждение в размер от 382, 76 лева. Съобразно изложеното, общо дължимата
сума за процесуално представителство е в размер от 742, 76 лв. с ДДС.
Доколкото изцяло е уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1-во“
ЗЗД, то следва на П. в лично качество да се присъди и сума в размер от 200 лв.-
сторени разноски ( 150 лв. депозит за изготвяне на ССчЕ и 50 лв. държавна такса).
Съобразно изхода на спора по насрещните искове, в полза на „Ай Ти Еф Груп“
АД се поражда право на разноски, съобразно уважената част от исковете. „Ай Ти Еф
Груп“ АД е сторило разноски за адвокатски хонорар в размер от 500 лв. / л. *** от
делото / и заплатена държавна такса в размер от 150 лв. Съобразно уважената част от
исковете, ответникът по насрещните искове дължи на ищеца по тях сумата от 575, 66
лева.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на А.П. П., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 50 лв.,
представляваща недължимо платена сума за неустойка при непредоставяне на
обезпечение, по клаузата на чл. 5. 6 от Договор за потребителски кредит № *********
от ********г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /02.03.2021г./ до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА А.П. П., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК
********* на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер от 280 лв., представляваща
главница, дължима по Договор за потребителски кредит № *********** от
**********г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на насрещната искова молба в съда /11.05.2021г. / до окончателното й
заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата
от уважения размер от 280 лв. до пълния претендиран размер от 298, 90 лв., както и
иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, с който се претендира А.П. П., ЕГН
********** да бъде осъдена да заплати на „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* сума
в размер от 17, 26 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода *********г.-
**********г.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско
дружество „*********“, БУЛСТАТ ************, сума в размер на 742, 76 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на А.П. П. безплатно
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по
реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на А.П. П., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 200 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство за държавна такса и депозит
за изготвяне на експертно заключение по първоначално предявения иск.
ОСЪЖДА А.П. П., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК
********* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 575, 66 лева лева,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство за държавна
такса и процесуално представителство по насрещните искове.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
7
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
8