Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 22.06.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III въззивен брачен състав, в открито
съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА - МЛАДЕНОВА
при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от
съдия Луканов въззивно гр. дело № 10342 по описа за 2020г. на Софийски градски
съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на Част втора, Дял
втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на ответника К.А.В.,
чрез упълномощения представител адв. Г.Г.К. от САК, с която се обжалва решение №
149426 от 14.07.2020г. по гр. дело № 49313/2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 91 състав, в
частите за прекратяването на гражданския брак, като дълбоко и непоправимо
разстроен, както и относно вината на ответника. В жалбата са развити оплаквания за
неправилност на решението поради нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. С въззивната жалба не са направени доказателствени
искания.
В хода на устните състезания представителят
на въззивника пледира за отмяна на първоинстанционното решение и да бъде
запазен брака, а при условията на евентуалност, бракът да бъде прекратен по
вина на съпруга. Не претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата страна П.Н.В., чрез упълномощения представител - адв. С. Б.С. от
САК, с който оспорва въззивната жалба и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С отговора не са
направени доказателствени искания. Претендира разноски.
Във въззивното производство не са събрани
нови доказателства.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
С решението по гр. дело № 49313/2019 г. на
СРС, ІІІ ГО, 91 състав, съдът е прекратил с развод гражданския брак между П.Н.В. и К.А.В., като дълбоко и непоправимо разстроен по
вина на двамата съпрузи. Осъдил е всяка от страните да заплатят на СРС по 25
лева – окончателна държавна такса за прекратяване на брака.
За да постанови решението си в обжалваната
част, първостепенният съд е приел за установено, че съпрузите са във фактическа
раздяла, както и че съпругът има извънбрачна връзка.
Въззивната жалба е подадена е в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу
подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим
съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена и съдът приема, че въззивната жалба е редовна
и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на
правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй
като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба
с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Софийският
градски съд, в настоящия си състав приема, че във въззивната жалба са наведени конкретни
доводи само за необоснованост на обжалваното решение.
При
постановяване на първоинстанционното решение не се установи да са нарушени
императивни материалноправни норми, а от брака на страните няма ненавършили
пълнолетие деца.
Първостепенният
съд е формирал правните си изводи по спорните в настоящото производство
въпроси, вкл. и за вината, от събраните пред първата инстанция гласни
доказателствени средства. Настоящият въззивен състав частично кредитира
показанията на свидетелите, които са обсъдени подробно от районния съд, като
неоспорени от страните и взаимно допълващи се.
От показанията
на разпитания от първата инстанция свидетел Е.Б.Б.се установява, че страните са
в продължителна съпружеска фактическа раздяла след 2016г., като съпругът живее
и работи в гр. Поморие, а съпругата е в чужбина. От показанията на свидетелката
Н.Й.Н.се установява, че съпругата се връща в България само в летните месеци, а
съпругът няма намерение да се установява да живее при съпругата си в чужбина.
Съдът кредитира обсъдените свидетелски показания, като ги счита за обективни и
взаимно допълващи се, неоспорени от страните.
Трайната фактическа
раздяла на съпрузите е разрушила напълно и необратимо брачните отношения, което
е основание да се обоснове извод, че
гражданският брак между П.Н.В. и К.А.В. е дълбоко и непоправимо разстроен,
респ. следва да се прекрати с развод.
По въпроса за брачната вина.
Настоящият въззивен състав счита, че
наведените от въззивника доводи за неправилност на обжалваното решение в частта
относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, са
неоснователни.
Правната доктрина приема, че брачната вина е
субективното психично отношение на съпруга към неизпълнението на собствените му
брачни задължения и техния обективен резултат - дълбокото и непоправимо
разстройство на брака. Въззивният съд приема за установено по делото, че вина
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи, които
са се дезинтересирали един от друг, проявили са взаимно неразбиране, не са
положили необходимите усилия за да преодолеят противоречията помежду си и да
заздравят брачната връзка, като това закономерно е довело до трайно и дълбоко
разстройство на брачните отношения, намерило своето обективно отражение в
последвалата фактическа раздяла след 2016г. В съдебното производство не бяха
събрани доказателства за наличие на „важни причини“ по смисъла на чл. 15 от СК,
които да налагат съпрузите да живеят разделени.
Неоснователно е възражението на въззивницата,
че изключителната вина за разстройството на брака е на съпруга. От събраните
доказателства от първата инстанция не се установи съпругът да има извънбрачна
връзка с друга жена. В тази част показанията на св. Б.не следва да бъдат кредитирани, тъй
като са противоречиви, а и свидетелят пресъздава научено от неустановени лица,
а не свои лични възприятия (св. заявява пред съда: „…Нямам информация П. да
живее с друга жена…Не съм го виждал с друга жена. Чувал съм, но нямам
информация.“). От показанията на св. Н.се установи, че П.Н.В. ѝ е представял друга жена, но като
гостенка, която е била заедно със сина си. По изложените съображения въззивният
съд приема, че по делото не е доказано съпругът да е установил извънбрачна
връзка с друга жена, респ. единствено неговото отношение към брачната връзка да
е причина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака.
Нито съпругът, нито съпругата са положили
усилия да заздравят брачната си връзка, чрез взаимни компромиси, отстъпки и
разрешаване на противоречията си, включително и чрез предприемане на действия
да живеят съвместно. След раздялата си през 2016г. те не са поддържали общи
домакинство и бюджет. Поради изложеното и доколкото по делото не е установено
някой от съпрузите да е направил адекватни отстъпки и компромиси за
възстановяване на брачната връзка, за разрешаване на проблемите помежду им, за
скрепяване на брака и съхраняване на семейството, то това поведение на страните
през релевантния за делото период обуславя извод за вина и на двамата съпрузи
за разстройството на брака им. Следва, че въззивницата К.А.В. също е допринесла
за разпада на брачната връзка, като не е съобразила изискванията за съвместно
съпружеско съжителство и взаимно разбирателство.
Въззивният съд счита, че с поведението си
двете страни са нарушили нормите на чл. 14 и чл. 15 от СК, поради което вината
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е обща и обжалваното решение в
частта за брачната вина, като правилно, постановено при спазване на материалния
и процесуалния закон, следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното
решение е правилно и като такова следва да се потвърди.
По разноските
съдът приема следното:
Страните нямат право на разноски поради общата им
вина за брачното разстройство (арг. от чл. 329, ал. 1, във вр. с чл. 273 от ГПК). По изложените съображения съдът оставя без уважение искането на
въззиваемата страна за присъждане на разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 149426 от 14.07.2020г. по гр. дело № 49313/2019 г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 91 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П.Н.В., ЕГН **********, за присъждане на разноски по въззивно гр. дело № 10342/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.