Р Е Ш Е Н И Е
№ 4
03.01.2020 год. гр.Перник
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пернишкият окръжен съд, гражданска колегия в
публичното заседание на 5 декември през
две хиляди и деветнадесета година в състав :
Председател: Методи Величков
Членове : Рени
Ковачка
Антон Игнатов
при секретаря Ива
Цветкова като разгледа докладваното от съдия Игнатов гр. дело № 725 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 1189/25.07.2019 г. по гр.д.№11469 по описа за 2019 г. на РС –Перник, е признато за установено на основание чл.415, ал.1,
във вр. с чл.410 от ГПК по отношение на А.Г.В., с ЕГН ********** и адрес: ***,
че дължи на „Топлофикация – Перник“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв.
Мошино, ТЕЦ "Република", представлявано от Л.В.С., сумата от 320,41 лв., представляваща
дължима главница за доставена в периода, от 01.05.2016 г., до 30.04.2018 г., топлинна
енергия в имот, находящ се в ***, както и сумата 39,47лв. - лихва за забава
върху главното вземане, изтекла в периода от 10.07.2016 г.- 07.11.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, смятано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 19.11.2018 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. № 8132/2018 г. на РС- Перник.
Със същото
решение на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъдена А.Г.В., с ЕГН ********** и
адрес: ***, да заплати на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Перник, кв.Мошино, ТЕЦ
"Република", представлявано от Л.В.С., сумата от 135 лв. направени в
исковото производство разноски.
С подадената въззивна жалба от А.Г.В., чрез своя
процесуален представител- адв.Б.В. от САК, решението се обжалва в частта, с която са уважени положителните
установителни искове
за сумите 320,41 лв.- дължима главница за доставена в периода, от 01.05.2016
г., до 30.04.2018 г., топлинна енергия в имот, находящ се в *** и сумата
39,47лв. - лихва за забава върху главното вземане, изтекла в периода от
10.07.2016 г.- 07.11.2018 г. Поддържа се, че
същото е недопустимо, тъй като длъжникът–ответник по делото, е оттеглил
подаденото възражение по чл.414, ал.1 от ГПК с молба вх. № 24442/02.09.2019 г. относно
вземанията в посочения /уважен/ размер, поради което е отпаднал и правния
интерес от установителните искове относно тях. С жалбата се отправя искане
съдът да обезсили решението в обжалваната част и да прекрати производството по
делото, както и да отмени решението в частта за разноските, с което неправилно
са присъдени такива в полза на ищцовото дружество и не е уважено направеното
евентуално възражение за прекомерност на размера на юрисконсултското възнаграждение.
Претендира разноски във въззивното производство.
В срока за
отговор на въззивната жалба „Топлофикация- Перник“ АД не
е депозирало писмен отговор.
Пернишкият окръжен съд намира въззивната жалба, с която е сезиран за допустима - подадена е в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване. При извършената проверка
по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, съдът намери обжалваното решение за валидно,
а с оглед правомощията си, съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, относно
правомощията на въззивната инстанция, прие следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от
„Топлофикация – Перник“ АД против ответницата – длъжник в заповедно
производство, положителни установителни искове с правно основание по чл.422,
ал.1 ГПК, във връзка с чл. 415, ал.1 ГПК, за установяване съществуването на оспорените от нея парични вземания,
предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. №8132/2018
г. на РС- Перник. Видно от приложеното в цялост частно гражданско дело, длъжницата е възразила против издадената заповед с възражение с вх. № 1686/18.01.2019
г. в законовия срок и по реда на чл.414 от ГПК. Във
връзка с дадените с разпореждане от 21.01.2019 г. указания от съда, и в едномесечния преклузивен срок, заявителят е
предявил пред районния съд иск за установяване съществуването на вземанията.
Като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд, а пред настоящата инстанция не са събрани доказателства
по смисъла на чл.266 от ГПК, които да я променят. От книжата по делото е видно,
че след обявяване на обжалваното решение от 25.07.2019 г. и в срока за обжалването му, с молба с вх.№ 24442802.09.2019
г. до първоинстационния съд, ответницата е заявила
оттегляне на възражението си по чл.414, ал.1 от ГПК, в частта, относно вземанията за сумата от 320,41лв., представляваща дължима главница за
доставена в периода, от 01.05.2016 г., до 30.04.2017 г. и сумата 39,47лв. - лихва за забава върху главното вземане, изтекла в
периода от 10.07.2016 г.- 07.11.2018 г., посочени в решението по делото, като е
направено искане за прекратяване на исковото
производство в тази му част. С молбата е предявена и претенция за разноски в
размер, съответен на отхвърлената част от исковете.
При тези данни, въззивният съд прави следните правни
изводи:
Ищецът е предявил настоящия иск за установяване
съществуванията на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение, след
получено съобщение за възможността за предявяване на установителен иск и в
указания едномесечен преклузивен срок по чл.415, ал.1 ГПК, но за него е налице
правен интерес от предявяване на иск за установяване съществуването само на
оспорени от длъжника вземания. Това е така, тъй като за неоспорените вземания
заповедта за изпълнение влиза в законна сила в хипотезата на чл.416, предл.1 от ГПК и заявителят може да се снабди с изпълнителен титул.
Процесуалните предпоставки за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск не са налице в хипотезите, в които
съгласно изричната разпоредба на чл.416 от ГПК, настъпват последиците на влизане в сила заповед за изпълнение.
С влизане в сила на заповедта за изпълнение, за кредитора не е налице, респ.
отпада правният интерес от иск за признаване за установено, че
вземането съществува, защото вече заповедта има и изпълнителна сила.
Този извод се налага и в разглежданата хипотеза, с
оглед разясненията, дадени в т.5а от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 година по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която при предявен иск по чл.422 ГПК, исковият съд на
общо основание следва да прецени всички предпоставки за допустимост на иска,
вкл. наличието на подадено в срок възражение от длъжника, без да е обвързан от
преценката на заповедния съд. Същият извод следва и от разясненията, дадени в
т.10а от същото тълкувателно решение, че оспорване на вземането е налице при
всяка изразена форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за
изпълнение, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на
възражението, както и че при предявен установителен иск по реда на чл.422,
респ.
чл.415, ал.1 ГПК оттеглянето на възражението следва да
се депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ иска, който прилага
последиците по чл.416 ГПК. За настъпването на тези последици е без правно
значение кога е предприето оттегляне на възражението по чл.414, ал.1 ГПК и
доведено ли е до знанието на заявителя /в този см.Определение № 520/20.09.2011
г. по ч.гр.д.№ 468/2011 г. на ВКС, IV г. о, Определение № 72 от 28.01.2013 г.
на ВКС по ч. т. д. № 910/2012 г., II т. о., ТК; Определение № 52 от 21.01.2013
г. на ВКС по ч. т. д. № 967/2012 г., II т. о., ТК/.
Предвид горното, в изпълнение задълженията си по
чл.269 ГПК въззивният съд да извършва
служебна проверка изцяло валидността на обжалваното решение и допустимостта, в
обжалваната му част, настоящият съдебен състав приема, че същото е недопустимо
в обжалваната му част, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по
предявените искове за установяване на съществуването на вземанията в размер на 320,41 лв., представляваща дължима главница за доставена в
периода, от 01.05.2016 г., до 30.04.2018 г., както и сумата 39,47лв. - лихва за забава върху главното вземане,
изтекла в периода от 10.07.2016 г.- 07.11.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, смятано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 19.11.2018 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. № 8132/2018 г. на РС- Перник. Това е така, защото предявените
искове относно вземанията са недопустими поради липсата на правен интерес като
положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Специалният иск за установяване съществуването на
предявени в заповедното производство и оспорени вземания е обусловен от
наличието на правен интерес от него, какъвто е налице ако е издадена заповед за
изпълнение и искът е предявен в преклузивният едномесечен срок от съобщението
на съда по заповедното производство, че има възражение от длъжника срещу заповедта
за изпълнение по чл.410 от ГПК, като предметните предели на иска по чл. 422 от ГПК трябва да съвпадат с тези на издадената заповед за изпълнение. В
съответствие със задължителните разяснения дадени в т.5а от ТР№ 4 от 18.06.2014
г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът приема, че
възражението по чл.414 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за правото на
иск по чл.422, ал.1 ГПК, за наличието на която съдът следи служебно през целия
период на висящността на спора, до приключване на делото във всички инстанции.
Това възражение е оттегляемо съгласно разпоредбата на чл.416 ГПК, а когато
оттеглянето е установен факт, както в конкретния случай, производството по предявения
установителен иск по чл.422 ГПК следва да бъде прекратено, поради липса на правен
интерес.
При преценката на извършените от страните по
заповедното производство правни действия, съдът намира, че подаденото лично от длъжника възражение по чл.414, ал.1 ГПК против
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, е било
надлежно оттеглено от самия него с писмена молба от 02.09.2019 г., отправена до съда, разглеждащ иска. За уважената част
от вземанията, която е предмет на обжалваното пред въззивния съд решение,
длъжникът е оттеглил възражението си, поради което са настъпили и последиците
по чл.416, изр.1, предл.2 от ГПК и не е налице правен интерес от иска. В тази
част заповедта за изпълнение е влязла в сила и възоснова на нея следва да се
издаде изпълнителен лист.
С оглед на това съдът намира, че предявените по делото положителни установителни искове по чл.422 ГПК, в уважената част, са недопустими поради липса на правен интерес от
търсената с предявяването им правна защита. Когато не отговаря на изискванията,
при които делото може да се реши по същество - постановено е въпреки липсата на
право на иск или при ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил
десезиран, при липса на положителна или при наличието на отрицателна
процесуална предпоставка, съдебното решение е недопустимо. В такъв случай,
постановеното по спора решение от първоинстанционният съд следва да бъде
обезсилено, а производството по делото подлежи на прекратяване – аргумент чл. 270, ал.3, пр.1 от ГПК и ППВС №1 от 1985 г.
В този смисъл първоинстанционното съдебно решение, в
обжалваната му част, е недопустимо и на основание чл.270, ал.3 ГПК следва да
бъде обезсилено, а производството по делото да бъде прекратено, поради
установената недопустимост на предявения положителен установителен иск по чл.422,
ал.1 ГПК при липса на правен интерес.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК и указанията в т.11г на Тълкувателно решение №4 на ВКС по тълк. д. № 4/2013
г., ОСГТК, съдът намира, че тъй като ответникът е оттеглил възражението против
вземанията, предмет на решението в обжалваните му части, съответно заповедта за
изпълнение е влязла в сила, то присъдените от районният съд разноски в
заповедното производство, съразмерно с частта, за която заявлението е уважено и
е издадена заповед за изпълнение са дължими от ответника и постановеното в този
смисъл решение е правилно и законосъобразно.
Неоснователна е претенцията на жалбоподателя –
ответник за присъждане в негова полза на разноски, сторени в исковото
производство като последица от прекратяването му. Предприетото от длъжника
оттегляне на възражението пред въззивния съд, не го освобождава от задължението
на общо основание за заплати и разноски в исковото производство, тъй като той е
дал повод за завеждане на делото и е станал причина за това, насрещната страна
да направи разноски за осъществяване на процесуалната си защита, поради което
следва да ги понесе. Прекратяването на производството поради отпадане на
процесуалната предпоставка за неговата допустимост е последица от влизане в
сила на заповедта за изпълнение при условията на чл.416, ал.1 от ГПК и е в
резултат на процесуалните действия на ответната страна, като причината, поради
която те се предприемат по делото, и момента, в който се предприемат, не се
издирва от съда. В този смисъл не е допустима аналогия с разпоредбата на чл.78,
ал.4 от ГПК
и прекратяването на производството в този случай, няма
за последица уважаване на претенцията на ответника за разноски.
С оглед на изложеното, поради това, че процесуалните
действия по оттегляне на възражението са предприети от въззивника едва пред въззивната
инстанция, т.е. той е дал повод за воденото на исковото производство, като
продължение на заповедното, предвиденото в чл.78, ал.2 ГПК изключение от общото
правило за възлагане на разноските, не намира приложение. Това е така, тъй като
първо - не са налице кумулативно изискуемите се предпоставки по цитираната
разпоредба на ал.2, и второ – след като оттеглянето на възражението води до
влизане в сила на заповедта за изпълнение (чл. 416 ГПК), то следва че
оттеглянето на възражението има сходни последици с уважаването на иска (чл.78,
ал.1 ГПК), поради което на ответника не се дължат разноски както по исково
производство във всички инстанции, така и по заповедното производство.
Първоинстанционното решение е правилно и в частта, с
която са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на
ищцовото дружество в исковото производство, при наличие напредпоставките на
чл.78, ал.8 вр. с ал.1 от ГПК и неговият размер правилно е определен от съда,
съобразно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането за правната помощ.
Възражението за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на процесуалния
представител на ищцовото дружество правилно е отчетено от първоинстанционния съд за неоснователно, тъй като същото е в
размер съобразен с разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПрП и
чл.25, ал.1 и чл.26, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Въззиваемото дружество не претендира разноски пред
настоящата инстанция, поради което съдът не следва да се произнася в този смисъл. Предвид горното
съдът намира, че решението в частта за разноските е правилно и законосъобразно
и следва да бъде потвърдено в тази му част.
По изложените съображения и на основание чл. 270,
ал.3, пр. първо ГПК, Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 1189/25.07.2019 г. по гр.д.№11469 по описа за 2019 г. на РС –Перник, В ЧАСТТА, с
която е
признато за установено на основание чл.415, ал.1, във вр. с чл.410 от ГПК, по
отношение на А.Г.В., с ЕГН ********** и адрес: ***, че дължи на „Топлофикация –
Перник“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв.
Мошино, ТЕЦ "Република", представлявано от Л.В.С., сумата от 320,41
лв., представляваща дължима главница за доставена в периода, от 01.05.2016 г.,
до 30.04.2018 г., топлинна енергия в имот, находящ се в ***, както и сумата
39,47лв. - лихва за забава върху главното вземане, изтекла в периода от 10.07.2016
г.- 07.11.2018 г., като ПОСТАНОВЯВА, че заповед за изпълнение за изпълнение по
чл.410 от ГПК по гр.д. № 8132/2018 г. на РС- Перник, е влязла в сила.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта по
предявените
от „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, искове против А.Г.В.,
с ЕГН ********** и адрес: ***, искове по
чл.415, ал.1 от ГПК относно същите
вземания, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1189/25.07.2019 г. по гр.д.№11469
по описа за 2019 г. на РС –Перник, в частта за разноските.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.