Р Е Ш Е Н И Е №
27.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на първи декември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело
№ 2658 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20276256 от 14.12.2020 г. по гр.д. № 18651/2020 г. Софийски
районен съд, 74 състав осъдил „И.К.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати
на Н.В.Д., ЕГН **********, на основание чл. 226, ал. 2 вр. ал. 3 КТ сумата от
200 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка
за периода 20.03.2020 г. – 25.03.2020 г., след като трудовото правоотношение е
прекратено, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
– 18.05.2020 г., до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 400 лева – разноски по
делото, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по сметка на СРС сумата
от 50 лева за държавна такса.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „И.К.“ ЕООД, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. По делото не били доказани предпоставките на чл. 226, ал. 2 КТ,
посочени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 02.12.2019 г. по тълк. д. №
1/2019 г., ОСГК на ВКС, вкл. наличието на претърпени от ищцата вреди в причинна
връзка със задържането на трудовата книжка. Законодателят бил облекчил
служителите от доказване размера на претърпените вреди, като предвидил
нормативно определен такъв, като наред с това установил презумпция (но не
фикция) за наличие на претърпени вреди. Презумпцията била оборима, тъй като
противното щяло да доведе до неоснователно обогатяване на служителя. Първоинстанционният
съд в решението си не правел разлика между нормативно закрепен размер на
вредите и наличие на такива, и не изследвал дали презумпцията е оборена или не
от ответника. При обявено извънредно положение, каквото било в сила по време на
прекратяване на трудовото правоотношение между страните, по силата на решение на
НС от 13.03.2020 г. спирали да текат относимите срокове за регистриране/заявяване
на обезщетение за безработица в бюрата по труда в страната, в който смисъл бил
чл. 3а КСО, а съгласно чл. 54а, ал. 3 КСО заявлението за безработица можело да
бъде подадено и по електронен път с КЕП или персонален идентификационен код в
НОИ, или на хартиен носител в съответната Дирекция „Бюро по труда“. Така за
ищцата не било невъзможно да получи обезщетение за безработица и не били
настъпили евентуални вреди от евентуално неполучено такова парично обезщетение.
Ищцата не била търсила друг работодател в рамките на процесния период и нямала
отказ за сключване на нов трудов договор. Това в своята съвкупност според
въззивника водело до оборване на презумпцията за претърпени вреди по чл. 226,
ал. 2 КТ. Недостатъчно аргументирани били изводите на СРС относно
получаването/предаването на трудовата книжка. Към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение трудовата книжка се намирала у ищцата, а последната не я предала
на надлежно упълномощено от работодателя да обработва трудови документи лице.
Районният съд неправилно приел, че ответникът е направил признание, че ищцата е
предоставила трудовата си книжка на работодателя за оформяне и въвеждане на
съответните данни след прекратяване на трудовото правоотношение. Изрично
ответникът посочил, че трудовата книжка не била предадена на оторизираните от
работодателя служители от отдел „ТРЗ“ в деня на прекратяване на трудовото
правоотношение, а същите служители при получаване на трудовата книжка я върнали
в деня на получаването и без излишно забавяне. Следвало да се има предвид и че
със заповед от 16.03.2020 г., с оглед обявеното извънредно положение,
работодателят възложил на своите служители да полагат труд от разстояние. По
силата на тази заповед служителите от отдел „ТРЗ“ не били физически на територията
на адреса на управление на въззивника, а веднага след получаването на книжката
я оформили и предали без излишно забавяне. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна Н.В.Д. с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване
на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд
намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните доводи в жалбата
е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 226, ал. 2 КТ, работодателят и виновните
длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които
той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като
трудовото правоотношение е било прекратено.
Както е разяснено в мотивите на Тълкувателно решение № 1
от 02.12.2019 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГК на ВКС, при прекратяване на
трудовото правоотношение, съгласно чл. 350 от Кодекса на труда и чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж,
за работодателя възникват две задължения - да впише данните, свързани с
прекратяването, и да предаде трудовата книжка на работника или служителя.
Данните, подлежащи на вписване, са посочени в чл. 6, ал. 1 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж.
След вписването им, работодателят следва да предаде, т.е. фактически да
предостави във владение на работника или служителя трудовата му книжка. Двете
задължения са свързани и обусловени. Те следва да се изпълнят от и при
работодателя, в мястото, където работникът или служителят е престирал работната
си сила. Изпълнението им следва да е „незабавно“, т.е. в деня на прекратяване
на трудовото правоотношение, като срокът е императивно определен. В деня на
прекратяване трудовото правоотношение горепосочените две задължения на
работодателя стават изискуеми и следва да бъдат изпълнени.
Когато работникът или служителят е предал предварително
трудовата си книжка на работодателя и тя е в негово държане, задълженията на
работодателя да я оформи и да я предаде ще станат изискуеми в деня на
прекратяване на трудовото правоотношение. При неизпълнение той изпада в забава
от същия ден; Ако работникът или служителят предаде трудовата си книжка на
работодателя след деня на прекратяване на трудовото правоотношение, задълженията
на работодателя да я оформи и предаде ще станат изискуеми в деня, в който тя му
е предадена. Ако по някаква причина работодателят не изпълни в същия ден
задълженията си, той изпада в забава.
Във всички случаи, за да се освободи работодателят от
последиците на забавата си, той следва да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, като
съобщи на работника или служителя с писмо с обратна разписка кога следва да се
яви, за да получи лично трудовата си книжка. Трудовата книжка не може да бъде
изпратена по пощата или предадена на определено от работника или служителя
лице, освен ако последният не е дал изрично писменото си съгласие за това.
За избягване на спорове между страните по трудовото
правоотношение относно обстоятелството дали работодателят е изпълнил
задължението си за връщане на трудовата книжка, след вписване на необходимите
данни, законодателят е въвел в чл. 6, ал. 2 изр. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж изискването
датата на предаване на трудовата книжка от работодателя на работника или
служителя да се отбележи в дневника за издаване на трудовите книжки по приложение № 1. По този начин работодателят удостоверява
изпълнението на задължението си за незабавно предаване на трудовата книжка на
работника или служителя след прекратяване на трудовото правоотношение.
Изпълнението на задължението на работодателя незабавно да
върне трудовата книжка е от значение за упражняване на трудови и осигурителни
права на работника или служителя, следващи прекратяването на трудовото
правоотношение. Неправомерното задържане на трудовата книжка може да доведе до
ограничаване на конституционното право на труд, защото без нея работникът или
служителят не може да постъпи на друга работа, както и до ограничаване на
негови социалноосигурителни права, с оглед невъзможността да получава обезщетения
за безработица.
Както е разяснено и в мотивите по т. 2 от цитираното
тълкувателно решение, основателността на иска по чл. 226, ал. 2 вр. ал. 3 КТ се
предпоставя от кумулативното наличие на следните предпоставки: прекратен трудов
договор, незаконно задържане на трудова книжка и вреди, които са в
причинно-следствена връзка с незаконното задържане.
Непредаването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя препятства работника да постъпи на
работа при друг работодател, съответно - да реализира трудов доход, поради
което законът презумира настъпилите от незаконното задържане вреди. Съгласно
чл. 226, ал. 3, пр. 2 КТ, обезщетението за незаконно задържане на трудовата
книжка на работника след прекратяване на трудовото правоотношение е в размер на
брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовия договор
до предаване на трудовата книжка, т.е. размерът на обезщетението е нормативно
определен (така решение № 519/09.01.2012
г. по гр.д. № 1741/2010 г. на ВКС, ІV ГО, цитираното в него решение № 606/27.10.2009
г. по гр.д. № 908/2009 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
В случая в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба. С молба от 13.08.2020 г. същият е оспорил иска с
твърдение, че при прекратяване на трудовото правоотношение на 20.03.2020 г.
ищцата предала трудовата си книжка, но не на упълномощено от работодателя за
това лице (без да се сочи лицето, на което е предадена), като същевременно
твърди, че т.нар. „оторизирани служители“ по това време работели дистанционно
по силата на заповед на работодателя и не се намирали физически на работните си
места в седалището на работодателя. При тези твърдения, правилно районният съд
е приел, че е налице признание на ответника за предаване от ищцата на трудовата
й книжка на служител на работодателя, като въведена от работодателя работа от
разстояние предвид извънредното положение в страната не го освобождава от
задължението да осигури лица, които да приемат трудова документация, както и от
задължението му за своевременно оформяне и предаване на трудовата книжка на
работника. Нещо повече – видно от представената заповед на работодателя, същата
е от 24..03.2020 г., а не от 16.03.2020 г., както се твърди от ответника, а
следователно към датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните
служителите от отдел „ТРЗ“ следва да са били на работните си места.
След като ищцата е предала трудовата си книжка на работодателя при
прекратяване на трудовото правоотношение, в тежест на ответника е било да
установи, че е изпълнил задължението си да предаде оформената трудова книжка
незабавно, респ. че е поканил ищцата съгласно чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж
да се яви, за да получи лично трудовата си книжка. Доказателства за това не са
ангажирани, вкл. не е представено извлечение от Дневника за издаване на
трудовите книжки по чл. 6, ал. 2 изр. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж,
от което да е видна датата на предаване на трудовата книжка от работодателя на
работника или служителя.
Както беше посочено по-горе, а и се твърди в жалбата, законът презумира
настъпилите от незаконното задържане вреди. Презумпцията е оборима, като
тежестта за оборването й, и то при условията на пълно доказване, е за ответника
– работодател. За да обори презумпцията, работодателят следва да докаже, че в
периода на задържането на трудовата книжка работникът е реализирал доход и в
какъв размер (така цитираното по-горе решение № 519/09.01.2012 г. по гр.д. № 1741/2010 г. на
ВКС, ІV ГО). Следователно не е в тежест на ищеца да доказва откази на
евентуални работодатели да сключат трудов договор поради непредставяне на
трудова книжка.
В случая такова обратно пълно доказване не е проведено от ответника.
Обстоятелството, че при обявеното извънредно положение по време на прекратяване
на трудовото правоотношение между страните спирали да текат сроковете за
регистриране/заявяване на обезщетение за безработица и имало възможност за
подаване на заявление за безработица по електронен път, не съставляват такова
доказване, съответно законовата презумпция не е оборена.
Ето защо правилно районният съд е приел, че предявеният иск с правно
основание чл. 226, ал. 2 вр. ал. 3 КТ е основателен и го е уважил в предявения
размер, последният признат за безспорен между страните.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата.
Доказано направените такива са в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение,
което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за
правна помощ и процесуално представителство от 12.02.2021 г. (т. 1 на Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС).
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20276256 от 14.12.2020 г., постановено по
гр.д. № 18651/2020 г. на Софийски районен съд, 74 състав.
ОСЪЖДА „И.К.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на Н.В.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ТПК сумата 500.00 лв.
(петстотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.