Решение по дело №15200/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………….

гр. София, 15.04.2019

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

Мл. с-я     ПАВЕЛ ПАНОВ  

       

при секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 15200 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С Решение № 302963 от 28.12.2017 г. по гр.д.№ 70774/2014г. по описа на СРС, 73 с-в, са отхвърлени предявените на основание чл. 422, ал.1 ГПК искове от Т.С.” ЕАД, *** за установяване че ответникът К.И.Я. с EГH **********,адрес ***, ж.к.********дължи на осн. чл.150 ЗЕ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 2489,52 лв., претендирана като цена за доставена топлинна енергия и на услугата дялово разпределение за апартамент в гр.София, ж.к.******** през периода юли 2012 - април 2013 г., ведно със законната лихва, считано от 19.6.2014г. до плащането на главницата; както и на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 316,21 лв., претендирана като обезщетение за забава за плащане на главниците за периода 31.8.2012 - 26.5.2014г.

 

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца. Въззивната жалба е депозирана в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е съобразена с изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че атакуваното решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че СРС е кредитирал единствено заключението на Съдебно-техническата експертиза, а не това на съдебно-счетоводната. Навежда доводи, че съдебно-счетоводната експертиза посочва дължимите суми. Излага подробни съображения за неправилност на първоинстанционното решение и съответно за основателност на иска. Моли съда да отмени решението, да уважи исковете. Претендира разноски.

 

Ответникът по въззивната жалба е депозирал отговор чрез. адв. Д.С., с който оспорва въззивната жалба по подробни съображения. Претендира разноски.

 

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

 

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 от ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

 

По същество, настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи следва да се добави и следното:

 

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Начинът на извършване на дялово разпределение е уреден в чл.139-148 от ЗЕ и подзаконови нормативни актове. Видно от договор за покупко-продажба на жилище от 10.10.1988г. ответникът Я. е придобил собствеността върху процесния имот в гр. ********. От наличните доказателства се установява по безспорен начин, че към процесния период ответникът е бил собственик на топлоснабдения имот. Поради това лицето се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153. (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ, според който всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.

 

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от ищеца на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответника е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения. Съдът следва да отбележи, че възникването на правоотношението между доставчика на топлинна енергия и потребителя е детайлно регламентирано в закона, като всички юридически факти, съставляващи в своята съвкупност фактическия състав по възникване на облигационната връзка са нормативно установени и са се осъществили. В този смисъл настоящият състав счита, че не е обходимо да има изрично сключен писмен договор между страните.

Поради това съдът приема, че е налице първата предпоставка за уважаване на иска, а именно – по делото се установи, че ищецът и ответникът са в облигационно отношение, по силата на което дружеството доставя на ответника топлинна енергия, която последният е длъжен да заплати.

 

Съдът обаче констатира, че не е доказана втората предпоставка за уважаване на иска. По делото не се установява доставяне и реално потребление на топлинна енергия. Съгласно правилата за доказване, уредени в ГПК, както правилно е указал и СРС, ищецът е следвало до докаже и обема на реално доставената топлинна енергия. Настоящият състав счита, че дружеството доставчик не е успяло в условията на пълно и главно доказване да установи тази предпоставка за уважаване на иска.

Съгласно чл. 140. ал.1  дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва чрез средства за търговско измерване на количеството топлинна енергия в абонатната станция. Следва да се има предвид и че чл. 51 ал.1 и ал.2 от Наредбата за топлоснабдяването предвиждат средствата за търговско измерване на количеството топлинна енергия, по показанията на които се извършва продажба на топлинна енергия, се пускат на пазара и/или в действие по реда на Закона за измерванията и на Закона за техническите изисквания към продуктите. Контролът на средствата за измерване се извършва по реда на Закона за измерванията и Наредбата за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол, приета с Постановление № 239 на Министерския съвет от 2003 г.. От своя страна чл. 43 от Закона за измерванията предвижда, че последваща проверка се извършва на средствата за измерване в употреба и се удостоверява със знаци за последваща проверка. Последващата проверка се извършва периодично или след ремонт на средствата за измерване. Последващата проверка се извършва преди изтичането на срока на валидност на първоначалната или периодичната проверка в случай на унищожаване на знака или по желание на лицето, което използва средството за измерване.

            По делото е приета поискана от ищеца съдебно-техническа експертиза, която е отговорила на въпроса дали общият топломер в абонатната станция на топлоснабдената сграда е преминал първоначална и последващи технически проверки. Вещото лице е констатирало, че от приложените доказателства – свидетелства за метрологична проверка и протоколи за монтаж и демонтаж на общ топломер се установява, че за периода 14.01.2013г. до април 2013г., който е част от процесния период, съответно до 21.10.2013г. общият топломер в АС не е бил годно за търговско измерване средство и данните от информационната система на ищеца не могат да се считат за валидни и се нарушава цялата схема за определяне на задължението на ответника за процесния период.  Съдът кредитира заключението като мотивирано и безпристрастно. Същото е неоспорено от страните. Въз основа на така приетото заключение въззивният съд констатира, че ищецът не е изпълнил задължението си да извършва за своя сметка регулярни метрологични проверки на всеки две години на средството за търговско измерване. Поради тази причина вещото лице е заявило, че не може да отговори на останалите зададени въпроси, доколкото данните от информационната система на ищеца не могат да се приемат за точни и обективни.

Съдът счита, че доколкото показанията на нередовното средство за търговски измерване на доставената до сградата топлинна енергия са необективни, отчетени от уред, за който не е доказано, че измерва съгласно действащата нормативна уредба, не може да се направи обоснован извод, че до имота е доставена топлинна енергия, както и в какво количество. Бездействието на ищеца е поставило в невъзможност вещото лице, чиято експертиза следва да докаже потребеното количество ТЕ, да отговори на поставените задачи. Поради факта, че не се доказва в условията на пълно и главно доказване обемът на доставената и потребена от ищеца топлинна енергия, искът се явява неоснователен.

Неоснователно е възражението на въззивника, че доставената топлинна енергия се доказва по безспорен начин от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.  Макар и същата да е обективна и мотивирана, тя не  в състояние самостоятелно да установи обемът на доставената ТЕ. Същата е изготвена, видно и от самото заключение, по счетоводни данни от ищеца и не се базира на самостоятелни проверки. Използването на данни от информационната система на ищеца е определено от вещото лице по изготвената СТЕ като ненадеждно, доколкото данните са снети от уред, който е бил негодно средство за измерване. В този смисъл съдебно-счетоводната експертиза не установява в условията на пълно и главно доказване потребена от ответника топлинна енергия, нейното количество и стойност, съответно кредитирането за заключението не променя преценката на съда за неоснователност на исковете.

            Доколкото не са налице предпоставките за уважаване на иска за главница, неоснователен се явява и искът за присъждане на лихва за забава по чл.86 от ЗЗД.

 

Поради тези съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение – правилно и следва да се потвърди.

 

 По отношение на разноските:

 

Право на разноски в настоящето производство има въззиваемата страна, която претендира 430 лева адвокатско възнаграждение, за уговарянето и плащането на което се представят доказателства. Направено е и възражение за прекомерност от въззивника в молба от 08.04.2019г. на лист 35 по делото. Съдът намира, че възражението е неоснователно, доколкото са разгледани два иска, поради което уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е съобразено с минималното според Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 2004г. Търсената сума следва да се присъди в цялост.

 

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 302963 от 28.12.2017 г. по гр.д.№ 70774/2014г. по описа на СРС, 73 с-в.

 

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.З от ГПК „Т.С.” ЕАД, ***, да плати на К.И.Я., ЕГН **********, адрес: ***, ж.к.*********, сумата от 430,00 лева – разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.