№ 93
гр. С., 11.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Т. Генева
Членове:Георги Ст. Мулешков
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско
дело № 20231800500782 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. П. Б. срещу Решение № 260043 от
11.08.2023 г., постановено по гр. д. № 1582/2020 г. по описа на РС –
Ботевград, с което съдът е отхвърлил предявените от ищеца П. П. Б. искове с
правно основание чл. 222, ал. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като
постановено в противоречие на материалния закон и се иска да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което
предявените от ищеца искове да бъдат изцяло уважени.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – Кооперация Т., с който жалбата се оспорва и се иска
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение потвърдено.
Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства
и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения:
От Разпореждане № ********** от 30.07.2010 г. на ТП на НОИ С. се
установява, че ищецът П. П. Б. на 09.06.2010 година е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст.
1
Не е спорно между страните, че ищецът е работил при ответника по
трудов договор на длъжност „пазач“ в периода от 01.08.2017 г. до 21.11.2017
г., когато трудовото му правоотношение с ответника е било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване обема на работа.
От приложеното извлечение от трудовата книжка на ищеца се
установява, че до 12.09.2005 г. е работил в „Р.. 75“ ЕООД и едва на 01.08.2017
г. е започнал работа при ответника, т.е. към датата на придобиване на пенсия
за осигурителен стаж и възраст не е бил в трудово правни отношения нито с
предходния работодател – „Р.. 75“ ЕООД, нито с ответника - Кооперация Т.,
поради което и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ не му е заплащано.
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи:
При прекратяване на трудовото правоотношение в определени случаи
работодателят дължи обезщетения, които в едни хипотези са свързани с
неупражнени права от работника или служителя, а в други имат
ратификационен характер или осигуряват материално работника или
служителя за известен период след прекратяване на трудовото
правоотношение. Според разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване
на трудовото правоотношение, след като работникът е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за
прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е работил
при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на
обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6
месеца. Това обезщетение може да се изплаща само веднъж при
придобиването на право на пенсия.
Обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, което има ратификационен характер,
съставлява парично изразена благодарност от страна на работодателя за
продължителната служба, като фактическия му състав включва: 1.
прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за
това, 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст и 3. да не е изплащано такова обезщетение.
В настоящия случай не е изпълнен този фактически състав, доколкото
разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ свързва правото на обезщетение с
придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а такова
право ищецът е придобил в един по-ранен момент – на 09.06.2010 г., и към
момента на започване, респективно прекратяване на трудовото му
правоотношение с ответника – 01.08.2017 г. до 21.11.2017 г., той е бил
работещ пенсионер. В тази връзка настоящият състав споделя становището,
че правото на пенсия произтича от факти от обективната действителност и се
придобива само веднъж. Самият принцип на еднократност на обезщетението
по чл. 222, ал. 3 КТ, изрично регламентиран и включен в хипотезата на
нормата произтича от това, че работникът или служителят придобива право
на пенсия веднъж и това право възниква към определен момент. Той може да
го реализира спрямо този работодател и то по това правоотношение, при
2
действието на което е възникнало правото. В този смисъл е пояснението,
което дава проф. Ат. В. в монографията си "Обезщетения по трудовото
правоотношение"/стр. 87, 88/, че когато работникът или служителят след
придобиването на правото по чл. 222, ал. 3 КТ е работил по следващо
правоотношение може да търси ратификацията си от този, при когото
правото е възникнало първоначално, стига да не е погасено по давност.
Без значение е обстоятелството, че по време на придобиване на правото
на пенсия за осигурителен стаж и възраст ищецът не е работил по трудово
правоотношение и обективно не е имал възможност да претендира
обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ от предходния си работодател. За да бъде
дължимо обезщетението по чл. 222, чл. 3 КТ, правото на пенсия трябва да
бъде придобито към момента на прекратяването на трудовото
правоотношение при работодателя, от когото то се претендира. Придобилите
и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст при
прекратяване на последващи трудови правоотношения нямат право на
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
Ето защо настоящата съдебна инстанция намира за неоснователен иска
по чл. 222, ал. 3 КТ. Неоснователен се явява и предявения акцесорен иск по
чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 284 лв., представляваща лихва за забава
за периода от 20.12.2017 г. до 18.11.2020 г. върху сумата – главница от 920
лева, тъй като неговата основателност е обусловена от уважаване на главния
иск.
Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото въззивникът дължи на въззиваемата страна
направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева. Възражението по чл. 75, ал. 5 ГПК е
неоснователно, тъй като минимално дължимото възнаграждение по чл. 7, ал.
2, т. 1 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. възлиза в размер на 400 лв.
за всеки от предявените искове.
Воден от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260043 от 11.08.2023 г., постановено по
гр. д. № 1582/2020 г. по описа на РС – Ботевград.
3
ОСЪЖДА П. П. Б. ЕГН ********** да заплати на „Кооперация Т.“ ЕИК
*** направените за въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4