Р Е
Ш Е Н
И Е № 75
гр. ВРАЦА,16.03.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд,гражданско отделение,в
публичното заседание на 16.02.2018г., в състав:
Председател:Мирослав
Досов
Членове:Пенка Петрова
мл.с.:Светозар Г.
в присъствието на:
прокурора секретар
М.Костадинова,
като разгледа
докладваното от
съдия П.Петрова
в.гр. дело
N` 53 по
описа за 2018 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258
и сл.ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба,подадена от С.П.Ц. и Д.И.Ц.,***,чрез адв.Д.Г. от
ВрАК,против решение на РС гр.Враца от 08.11.2017г.,постановено по гр.д.№ 5437/2016г.,с
което е уважен предявения против тях иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД,и е
обявена недействителността по отношение на въззиваемата на сключен между
въззивниците договор за покупко-продажба на недвижим имот,находящ се в
гр.Враца,обективиран в нот.акт № 15,т.1,н.д.№ 7/2013г.на нотариус В.В.,с район
на действие РС Враца,рег.№ 338.
Поддържа
се във въззивната жалба, че решението е неправилно - постановено при съществени
нарушения на материалния закон и процесуалните правила.Не били обсъдени
поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото.Поддържа се,че
решението било и необосновано,тъй като изводите на съда не се подкрепят от
доказателствата по делото.Иска се отмяна на решението,и вместо него
постановяване на друго,с което бъде отхвърлен изцяло предявения от въззиваемата
иск.Претендират се разноски за двете инстанции.
Противната
страна оспорва въззивната жалба.Моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Врачанският
окръжен съд,като взе предвид изложените във въззивната жалба доводи и
съображения,становището на противната страна,и събраните по делото
доказателства,приема за установено следното:Въззивната жалба е процесуално
допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от страни в
процеса,имащи право и интерес от обжалване,и против акт на съда,подлежащ на
обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана по същество същата се явява
неоснователна.
Пред първоинстанционния съд въззиваемата е
предявила иск против въззивниците за обявяване на недействителност на сделка по
отношение на нея като кредитор,с правно основание чл. 135 ал.1 от ЗЗД,по силата на която сделка първият въззивник
продава на втората/въззивница/ свой недвижим имот,находящ се в гр.Враца.Поддържа
се в исковата молба, че в края на
Въззивниците С.П.Ц.
и Д.И.Ц.,***, в общ писмен отговор по делото, и в съдебно заседание, чрез процесуалния си
представител, оспорват предявения иск като неоснователен. Първият от тях
заявява, че не е имал намерение да не връща заема,и че не е извършвал умишлено
разпоредителни сделки с негови имоти с намерение да уврежда кредитора,
доказателство за което е факта, че е възстановил на въззиваемата близо 25 000
лв. Твърди, че е в затрудненото материално положение и влошено здравословно
състояние, които са довели до забавяне на връщането на сумите по заема.
Поддържа също, че е прехвърлил процесния имот на втората въззивница Д.И., която
е негова приятелка от няколко години преди това, ръководен от чисто житейски и
морални мотиви - да осигури, чрез алеаторния договор, гледането и издръжката си,
тъй като има вяра в нея,той е в напреднала възраст - на 66 години и
здравословно не добре, а тя е с 24 години по-млада, и да подсигури втората
въззивница с жилище за себе си и за тяхното дете, а така също и по финансови
причини - дължи на втората въззивница суми по запис на заповед за 30 000 лв.,
част от които е погасил. Въззивниците признават, че двамата са близки и имат
приятелски отношения, но нямат сключен граждански брак, че не са живели на
съпружески начала, нито пък на един и същ адрес,и че не са живели постоянно
заедно, като всеки е имал свой личен живот, а за един немалък период - от края
на
Установено е, и не е спорно между страните, че с неформален договор за
паричен заем, сключен в края на 2010г. между въззиваемата М. в качеството й на
заемодател и първия въззивник С.Ц., в качеството му на заемател,въззиваемата
предоставила на въззивника сумата 65 000 лева със срок на връщане - 30.12.2011
г.
Поради
невръщане на дължимата сума по посочения договор за паричен заем, на
16.01.2013г. въззиваемата предявила срещу въззивника С.Ц. пред Софийски градски
съд иск с правно основание чл.240 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 50 000
лева, ведно с лихви за забава. С решение от 23.06.2014г., постановено по гр.д.
№ 716/2013г., СГС отхвърлил предявения иск, а с решение от 19.03.2015г.
постановено по гр.д. № 4176/2014г., САС отменил изцяло решението на СГС,и вместо
него постановил друго,с което на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД осъдил С.П.Ц. да
заплати на А.А.М. сумата 50 000 лева, представляваща неизпълнено задължение по
сключения договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 16.02.2013г.
до окончателното плащане,ведно с лихви и разноски. С определение от
24.02.2016г., постановено по гр.д. № 4108/2015г. състав на ВКС, ІV-то отделение
не е допуснал до касационно обжалване решението на САС. На основание съдебните
решения в полза на въззиваемата са издадени два изпълнителни листа срещу
въззивника С.П.Ц. за дължимите суми – главница,лихви и разноски. Установено е
също, че въз основа на изпълнителните листа е образувано изп. дело №
20157900400584 по описа на ЧСИ Р.М., рег. № 790,с район на действие СГС.
Установено е по делото,че с
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 191, том ХII, рег.
№ 131, нот. дело № 1167/2010г. на нотариус В.В., С.Ц. е закупил недвижим имот,
представляващ ПИ с идентификатор 12259.1017.280, находящ се в гр.Враца с адрес
на имота - гр.Враца, ЦГЧ, ул. ***,с площ 229 кв.м., заедно с построената в
същия имот сграда с идентификатор 12259.1017.280.1. със застроена площ 97 кв.м.
на 1 етаж, представляваща жилищна сграда - еднофамилна за сумата 10 624, 10
лева, на каквато стойност е била данъчната оценка на имота.
С договор за
покупко-продажба на недвижим имот и срещу задължение за гледане и издръжка,
обективиран в нотариален акт № 15, том І, рег. № 131, дело № 7 от 11.01.2013г.
на нотариус В.В., първият въззивник С.Ц. продал на втория въззивник Д.И.Ц.
недвижимия имот, предмет на договора за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № 191/2010г. за сумата 6 122,45 лв., която била изплатена в брой
при сключването на този договор по отношение на 1/2 част от имота,и срещу
задължение за гледане и издръжка, за грижите, които ще полага за в бъдеще,
както и при смърт да го погребе съгласно обичая, по отношение на другата 1/2
част от имота, като С.П.Ц. си запазил правото на ползване върху целия имот
докато е жив. Данъчната оценка на имота, предмет на сделката, видно от
нотариалния акт, е била 12 244, 90 лева.
По делото е
назначена и изготвена съдебно-оценителна експертиза,неоспорена от страните и възприета
от съда.В заключението си вещото лице сочи, че пазарната стойност на процесния недвижим
имот, към месец януари 2013г. е била 74 150 лв.Вещото лице е дало заключение и
за пазарната стойност на имота към момента на приключване на устните
състезания.
По делото са
събирани и гласни доказателства.
Свидетелката З.И.
поддържа,че познава въззиваемата А.М. и съпруга й от края на 2009 г. - началото
на 2010 година,и че се е запознала с въззивниците С.Ц. и Д.Ц. посредством
въззиваемата и съпруга й в кабинета на последния. Свидетелката твърди, че се е
срещала с тях в дома на въззиваемата и ,че отношенията между страните били
приятелски,били са приятелски семейства. Свидетелката заявява също, че
отношенията между С.Ц. и Д.Ц. били като между двойка и,че двамата са живеели на
семейни начала, което знаела от проведени разговори с тях. Свидетелката е
виждала въззивниците винаги двамата заедно, двамата си споделяли и се държали
като двойка.
Свидетелят С.М.,
съпруг на въззиваемата, твърди, че със С.Ц. са били състуденти ,и се познават с
него от 1970 година, а с Д.Ц. се запознал през 2003 г., когато С.Ц. му я
представил като бъдещата му съпруга. В показанията си свидетелят заявява, че
двамата въззивници им идвали на гости като двойка в гр.София, отсядали у тях и
пребивавали в самостоятелна стая. През 2010 година Д.Ц. била уволнена от ДФ
„Земеделие” и тогава двамата със С.Ц. отседнали у тях за една седмица, за да си
стабилизират психическата травма. Свидетелят твърди също, че през това време
двамата въззивници живеели самостоятелно като двойка и поискали от тях
съдействие за посещение в клиниката на проф. Щ. за забременяване и раждане на
дете. Според свидетеля връзката между двамата въззивници не е разглеждана от
него и съпругата му по друг начин, освен като семейна,и считали, че отношенията
между въззивниците са сериозни и ще приключат с брак. Свидетелят установява
също, че със съпругата си са решили да помогнат на въззивниците, като от
продажбата на къщата си в Слънчев бряг дали парите от продажбата на тях в заем.
От показанията на свидетеля се установява също, че Д.Ц. винаги е присъствала на
разговорите им за заема, който съпругата му дала на въззивниците, като при тези
разговори същата вадила листа и съобщавала как ще бъдат върнати тези пари и от
къде ще ги вземат.
Свидетелката Н.С.
е приятелка на Д.Ц. и е работила заедно с нея до 2003 година. Въззивницата е
споделяла пред свидетелката, че С.Ц. я ревнува и й е казвала, че в периода
2014-2015 година е живяла при майка си.
Свидетелят М.Т.
познава С.Ц. от 2003-2004 година, а година след това се запознал и с Д.Ц..
Същият заявява,че знае,че преди 7-8 години С.Ц. е закупил къща с двор в
гр.Враца,и че къщата не е била в добро състояние, което е наложило да се правят
много ремонти по нея.
Свидетелят Е.Р.
познава въззивниците като приятели от 2000-2001 година.Със С.Ц. се запознал
чрез свой приятел, а по-късно С. го запознал с Д.Ц.. Свидетелят твърди, че е
близък приятел на С.Ц., но не знае какви са отношенията му с Д.Ц.,и дали
двамата са живели заедно,няма лични впечатления от техния живот. Същият твърди,
че отначало двамата били в добри отношения, но след като Д.Ц. започнала работа
отношенията им се влошили.
При така
изяснената фактическа обстановка и събрани доказателства първоинстанционният
съд приел предявения иск с правно основание чл.135 ал.1 за основателен и
доказан и го уважил,излагайки подробни съображения,към които въззивната инстанция
се присъединява и препраща на основание чл.272 ГПК.
Правилни са изводите на съда,че съгласно чл. 135 ал. 1 от ЗЗД кредиторът
може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които
длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането,и
че искът по чл. 135 от ЗЗД е правен способ за защита на кредитора срещу
разпоредителните действия на длъжника, с които последният намалява или
обременява имуществото си, предназначено, съгл. чл. 133 от ЗЗД, да служи за
удовлетворяване на кредиторите, и по този начин създава опасност за реализиране
вземането на кредитора.
Основните
предпоставки, обуславящи основателността на иска с правно основание чл. 135 ал.1 ЗЗД, са:1/ наличие
на качеството кредитор у ищеца/настояща въззиваема/,2/ увреждане на кредитора,
изразяващо се в намаляване на възможността му да се удовлетвори от имуществото
на длъжника,и 3/субективен елемент - знание
за това увреждане у длъжника. Когато
действието на длъжника е възмездно,
законът изисква и лицето, с което длъжникът е договарял, също да е
знаело за увреждането. Основателността
на иска е обусловена от кумулативното наличие на всички посочени
предпоставки,доказателствената тежест за установяване на които е върху ищеца,и
липсата на която и да е от тях води до неоснователност на предявения иск.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай са установени и са налице
всички предпоставки за уважаване на иска с
правно основание чл. 135 ал.1 от ЗЗД.
Наличието на първата предпоставка, а
именно - качеството на кредитор на въззиваемата/ищец в първата инстанция/ по
отношение на първия въззивник, се установява от представените и приети писмени
доказателства по делото,вкл.решениятта по цитираните по горе дела на СГС,САС и
ВКС и издадените изп.листа.Към момента на сключване на договора за
покупко-продажба на недвижимия имот между въззивниците, вземането на въззиваемата е било възникнало,независимо,че не е било
установено по основание и размер по съдебен ред,тъй като законът не съдържа изрично изискване вземането да е ликвидно и
изискуемо към момента на увреждащото
действие, извършено от длъжник. От
значение е вземането да предшествува
по време увреждащото действие на длъжника,както е в конкретния случай.
Доказана
е и втората
предпоставка,обуславяща основателност на
иска - разпоредителната сделка и нейния увреждащ характер. С договора,
обективиран в нотариалния акт от 11.01.2013г. на нотариус В.В., първият
въззивник, който притежава качеството на длъжник по отношение на въззиваемата,
се разпорежда възмездно в полза на втората въззивница Д.И.Ц. със свой недвижим
имот,което разпореждане с имота е увреждащо
кредитора действие, тъй като
длъжникът намалява своето имущество с недвижим имот на значителна стойност.С извършеното разпореждане с имота длъжникът осуетява
възможността кредиторът да насочи изпълнение върху този имот за
удовлетворяване на вземането си.Увреждането на кредитора като елемент от
фактическия състав на иска по чл. 135 ал.1 ЗЗД е от категорията на обективните
предпоставки,и предполага, че чрез извършеното правно действие се затруднява
възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника.Срещу
продадената 1/2 ид. част от имота продавачът - длъжник по договора за заем, не
е получил еквивалентна престация - действителната й пазарна цена, от която би
могъл да се удовлетвори кредитора - заемодател. Видно от заключението на вещото
лице продажбата е извършена на цена многократно по-ниска от пазарната такава.По
алеаторната част от сделката се дължи единствено престиране на грижи и издръжка
според нуждите,и не е свързана с получаване на насрещна парична престация, от която
кредитора би могъл да се удовлетвори. Неоснователни са доводите на въззивника С.Ц.
за несеквестируемост на имота, предмет на договора от 11.01.2013г., като негово
единствено жилище,тъй като с осъществяване на сделката той сам се е лишил от привилегиите
на несеквестируемостта,и несеквестируемостта на това жилище отпада вследствие
на сделката.Отделен е въпросът,че несеквестируемостта като институт може да се
обсъжда единствено в изпълнителното производство.
Настоящият
състав приема,че е налице е и третата предпоставка за уважаване на предявения
иск по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД - субективният елемент, а именно: знание от страна
на длъжника и на лицето, с което той е договарял,тъй като действието е
възмездно, за увреждането на кредитора.
Необходимо
е знание за увреждането, т.е. длъжникът да е знаел при извършване на
атакуваното правно действие, че с него уврежда кредиторите си. Законът изисква
длъжникът да съзнава увреждането, като увеличава неплатежоспособността си във
вреда на кредиторите. Съобразно чл. 135 ал. 1 ЗЗД във всички случаи, при които
вземането на кредитора е възникнало преди извършването на действието, чието
обявяване за недействително се иска, то длъжникът знае за увреждането, тъй като
с това действие обективно намалява имуществото си, което служи за обезпечение
на неговите кредитори. Увреждането в този случай е обективен факт и не зависи
от субективното отношение на длъжника.Не е нужно намерение /цел/ да се вреди.
Съставът на чл. 135 ал. 1 ЗЗД не включва в себе си намерението за увреждане -
сключената сделка да е с предназначение /цел/ да се увреди кредитора по смисъла
на чл. 135 ал. 3 ЗЗД, респективно не е необходимо неговото доказване. Правилни
са изводите на първоинстанционния съд,че ирелевантни за спора са доводите на
процесуалния представител на въззиваемите, че с атакуваната сделка последните не
са целели увреждане на въззиваемата,с оглед на което настоящият състав
приема,че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е
анализирал представените в подкрепа на тези доводи писмени доказателства,респ.приема,че
неоснователни са доводите в тази насока и във въззивната жалба.
В
настоящия случай вземането на въззиваемата-кредитор за връщане на заетата сума
е възникнало преди разпоредителната сделка, чиято недействителност се иска да
се обяви,и длъжникът С.Ц., като страна по договора за заем лично е получил
заемната сума и се е задължил да я върне, поради което към датата на сключване
на атакуваната сделка, е знаел за съществуването на задължението към
въззиваемата-кредитор,и следва да се приеме, че е съзнавал увреждането на
последната.
Спорен по делото е въпроса за знанието на приобретателя по
увреждащата сделка, отговорът на който е определящ за изхода на спора.
В практиката си ВКС приема, че за да
е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава кредитора
и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е
съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може то да
е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото
лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора.
Тези обстоятелства винаги са известни на по-тесен или по-широк кръг лица от
обкръжението на длъжника, но знанието се предполага до доказване на противното
само за съпруга, низходящите, възходящите и братята и сестрите на длъжника.
Презумпцията по чл. 135 ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително.Знанието
на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждане на кредитора подлежи на
установяване с всички допустими доказателствени средства. При липса на преки
доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от
установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод
за наличието му. В този смисъл е и практиката на ВКС.
За установяване
на субективния елемент у третото лице - въззивницата Д.Ц.,по делото са
разпитани две групи свидетели - ангажираните от въззиваемата - З.К.И. и С.М.М.
и от въззивниците - Н.Н.С., М.Х.Т. и Е.Д.Р..
Съдът е кредитирал
показанията на всички разпитани свидетели, като обективни, логични, безпристрастни
и непротиворечиви.По отношение показанията на свидетелите З.И. и С.М. е
изложил,че им дава вяра,тъй като показанията им са преки и непосредствени,
същите са в резултат на личните и непосредствени техни възприятия, в унисон са помежду
си са и взаимно се допълват и съвпадат,не са в противоречие и с показанията на
останалите свидетели.Подробни съображения първоинстанционният съд е изложил и
относно показанията на св.С.М. и защо дава вяра на показанията му,като е
посочил, че може да се позове на показанията на този свидетел,и същите да бъдат
ценени при постановяването на решението, тъй като кореспондират както с
показанията на свидетелката З.И.,така и с показанията на останалите свидетели,
така и с ангажираните по делото писмени доказателства.Настоящата инстанция споделя
изложените от първоинстанционния съд мотиви в тази насока и също дава вяра на показанията
на изслушаните свидетели,и конкретно на показанията на св.З.И. и С.М..
Установява се
от гласните доказателства по делото, че двамата въззивници са се познавали
няколко години преди сключване на договора за заем - от 2000-2001 г. според
свидетеля Е.Р., като техните отношения към 2009-2010г., т.е. непосредствено
преди сключване на договора за заем, били като между двойка,и двамата са
живеели на семейни начала – св. З.И. и С.М..Отношенията между двамата въззивници
продължават да са близки и след 2010 г., тъй като две години след сключване на
договора за заем сключват помежду си договора
за покупко-продажба. Видът на сключения договор, а именно такъв за
прехвърляне на недвижим имот и срещу задължение за гледане и издръжка, също
доказва наличието на близки отношения между страните по този договор.Сам
въззивникът Ц. заявява,че е сключил алеаторен договор,за да подсигури старините
си,и тъй като е имал доверие на въззивницата.Задължението на приобретателя по
този договор за полагане на грижи за прехвърлителя и даване на издръжка е
такова с продължително изпълнение,а с оглед запазеното право на ползване на
прехвърлителя С.Ц. върху целия имот, се изисква и съвместно живеене на
страните. Наличието на близки отношения между двамата въззивници в периода, в
който е сключен договора за заем, се потвърждава и от изявлението на въззивника
С.Ц. в отговора на исковата молба, че Д.И. е негова приятелка от няколко години
преди това.Косвено доказателство за наличието на такива отношения между
ответниците е и приложената по делото извадка от търговския регистър за
актуално състояние на „Шаноар” ЕООД - Враца към 2012г., от която се установява,
че Д.Ц. е съдружник в това дружество,и че адреса на управление на същото е
адреса, на който се намира имота на С.Ц..Доказателство за близостта между
двамата въззивници е и раждането на общото им дете Ж.-М.С.Ц. на 08.02.2016г.Св.С.М.,на показанията на който настоящата инстанция дава вяра,установява,
че Д.Ц. е присъствала на разговорите им за заема, който съпругата му дала на С.Ц..Сочените доказателства в своята взаимна връзка,логично водят до несъмнен извод, че при извършването на сделката
по нотариален акт № 15, том І, рег. № 131, дело № 7 от 11.01.2013г. въззивницата, с която въззивника
С.Ц. е договарял, е знаела за увреждането, което би могла да понесе въззиваемата А.М. -
кредитор в резултат на сделката.От друга страна с
оглед близките отношения между въззивниците,настоящият състав намира,че в
конкретния случай е приложима и презупцията на чл.135 ал.2 ЗЗД,която не е
оборена,което е било в тежест на въззивниците.Действително нормата на чл.135
ал.2 ЗЗД не следва да се тълкува разширително,и втората въззивница не попада в
кръга на изрично изброените в същата лица,но с оглед основната цел на
относителната недействителност по чл.135 ЗЗД – да се даде приоритет на защитата
на интересите на кредитора пред тези на длъжника и изброените неговите
близки,сключили с длъжника увреждаща сделка,с оглед доказателствата по
делото,настоящата инстанция приема,че в кръга на лицата,по отношение на които
следва да се приложи презумпцията за знание за увреждане в конкретния случай,следва
да се включи и въззивницата Ц.,която макар и да няма сключен граждански брак с
въззивника Ц. ,е в много близки отношения с него,живее с него на съпружески
начала,от съвместното си съжителство имат общо дете.
С оглед
изложеното предявеният иск с правно основание
чл. 135 ал. 1 от ЗЗД се явява основателен ,и като такъв следва да бъде
уважен.Като е стигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение.Въззивната жалба се явява неоснователна.Като такава
следва да се остави без уважение,а първоинстанционното решение – да се
потвърди.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, въззивниците
следва да заплатят на въззиваемата направените от нея разноски пред въззивната
инстанция в размер на 1850 лева -
адвокатско възнаграждение.
Водим от
горното,ВОС
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението на РС Враца от 08.11.2017г.,постановено по гр.д.№ 5437/2016г.
ОСЪЖДА С.П.Ц. и
Д.И.Ц.,*** да заплатят на А.А.М. *** разноски по делото пред въззивна инстанция
в размер на 1850 лева.
Решението може
да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от уведомяване на страните.
Председател:........... Членове:1..........
2..........