Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 08.09.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №3024 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №*********от 24.11.2020г.,
постановено по гр.дело №45947/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 165-ти състав, е отхвърлен предявения от П.А.Л., с ЕГН **********, срещу „С.“ ЕООД, с
ЕИК ********, осъдителен иск общо за сумата от 16786.23 лв., представляваща сбор от задължения
по следните фактури: фактура №**********/06.07.2015г.,
фактура №**********/06.07.2015г., фактура №**********/03.08.2015г., фактура №**********/20.10.2015г., фактура №**********/02.11.2015г. и фактура №**********/02.11.2015г., във връзка с договор от 22.12.2014г. за строително- монтажни работи,
сключен между „Б.Г.Х.“, ЕИК*********, представлявано от С.С.-управител и ответното дружество, като недоказан.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - П.А.Л.,
с ЕГН **********, подадена чрез пълномощник адв.Х.К., с която се обжалва решение №*********от 24.11.2020г.,
постановено по гр.дело №45947/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 165-ти състав, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД общо за сумата от 16786.23 лв., представляваща сбор от вземания
по фактури, индивидуализирани по № и дата в исковата молба, издадени във връзка
с договор от 22.12.2014г. за строително- монтажни работи,
сключен между трето
неучастващо по делото лице - „Б.Г.Х.“, ЕИК*********, представлявано от С.С. - управител и ответното
дружество, които
вземания са предмет на договор за прехвърляне на вземане от 05.01.2017г.. На
първо място се твърди, че обжалваното решение на СРС е нищожно, тъй като е
постановено от незаконен съдебен състав. Поддържа се, че в изготвения протокол
от проведеното открито съдебно заседание не е посочено името на съдията и
съдебния секретар, които са взели участие в проведеното заседание, поради което
не би могло да се прецени дали е спазен принципа за неизменност на състава на
съда, разгледал делото в открито съдебно заседание и постановил обжалваното
решение. Излага се още, че първоинстанционният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение доколкото изготвения от него проекто-доклад с
разпореждане от 15.09.2020г., обявен за окончателен в съдебно заседание, не
отговаря на изискванията на чл.146, ал.1, т.4 и т.5 и ал.2 от ГПК. Инвокирани
са още доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение, като постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния
закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се
още, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че по делото не са
ангажирани доказателства, че ответното дружество-длъжник е уведомен за
извършената цесия. Твърди се, че приложеното уведомление от цедента до
ответното дружество – длъжник по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД е приложено към
исковата молба и ответникът като е получил препис от исковата молба и
приложенията към нея следва да се счита за редовно уведомен за извършената
цесия, която е породила действия спрямо него. Излага се още, че
първоинстанционният съд превратно е тълкувал и неправилно не е приложил нормата
на чл.190, ал.1 от ГПК във вр. с чл.161 от ГПК като не е приел за доказани
факти, които твърди ищеца, независимо че доказателства за тях не са събрани, което се
дължи на недобросъвестното поведение на ответника, предвид на което е обоснован
незаконосъобразен краен извод, че вземанията, предмет на договора за
прехвърляне на вземане от 05.01.2017г., не са доказани по основание и размер и
е отхвърлил предявения иск. По изложените съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение на СРС и да постанови
друго, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна - „С.“ ЕООД, не депозира писмен отговор, и не изразява становище относно
постъпилата въззивна жалба.
Предявен
е от П.А.Л. срещу „С.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД.
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло
постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. От приетите
пред първата инстанция доказателства се установяват релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
На първо място съдът
следва да разгледа релевирания от въззивника довод за нищожност на обжалваното
решение, който счита за неоснователен. Правната теория и съдебна практика приемат, че нищожно
е това решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като
валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на такова
надлежно волеизявление би била налице, ако: решението е постановено от
незаконен състав; произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на
съда; не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е
изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под
съдебния акт, или решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се
извлече дори при тълкуване. В случая въззивникът твърди, че обжалваното решение на СРС е постановено
от незаконен съдебен състав, тъй като в изготвения протокол от проведеното
открито съдебно заседание на 28.10.2020г. не е посочено името на съдията и
съдебния секретар, които са взели участие в проведеното заседание, поради което
не би могло да се прецени дали е спазен принципа за неизменност на състава на
съда, разгледал делото в откритото съдебно заседание и постановил обжалваното
решение. Противно на поддържаното от въззивника настоящият състав констатира,
че в приложения към първоинстанционното дело протокол от съдебно заседание на
28.10.2020г. е посочен както името на съдията, така и на съдебния секретар,
участвали при разглеждане на съдебното заседание, които съответно са подписали
и изготвения протокол. Същият съдия е постановил и обжалвания съдебен акт,
поради което липсва основание да се приеме, че е нарушен принципа за
неизменност на съдебния състав, разгледал делото в откритото съдебно заседание
на 28.10.2020г., когато е даден ход на устните състезания, и постановил
съдебното решение. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, но по същество неправилно, постановено при неправилно тълкуване и
прилагане на закона и при допуснати съществени процесуални нарушения.
За да постанови обжалваното
решение, с което е
отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, първостепенният съд е приел, че
ищецът като универсален правоприемник на цесионера следва
да установи при условията на пълно и главно доказаване размера и основанието,
въз основа на което търси вземането, предмет на иска, което в случая не е сторено. Отделно от
този извод е прието още, че ищецът не се легитимира като кредитор на ответника на основание чл.99 от ЗЗД, тъй като липсват доказателства ответника да е получил уведомлението от цедента
за извършената цесия. Крайният извод на СРС за неоснователност на предявения
иск е обоснован при неправилно тълкуване и прилагане на закона и анализ на
събраните по делото доказателства.
Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи
досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното решение, следва да се добави и
следното:
По отношение на
релевираните във въззивната жалба доводи относно допуснати от първостепенния
съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото и неизпълнение на
задължението си по чл.146,
ал.1, т.4 и т.5 и ал.2 от ГПК, съдът намира за
основателни, но същите са
без значение за законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради
което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Допуснатите от съда процесуални нарушения досежно непълнота при изготвения доклад, поради
неспазване на разпоредбата на чл.146 от ГПК, могат да бъдат само основание за събиране на нови
доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба, подадена от ищеца не
са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите
изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния
съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната
доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за
събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в подадената въззивна жалба на ищеца такова искане не е направено.
По отношение на наведените доводи за
неправилност на атакуваното решение, съдът намира, че същите са основателни.
Настоящият състав споделя изцяло
релевирания във въззивната жалба довод, че първоинстанционният съд превратно е
тълкувал и неправилно не е приложил нормата на чл.190, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.161 от ГПК като не е приел за доказани факти, които твърди ищеца, независимо
че доказателства за тях не са събрани в хода на делото, което се дължи на
недобросъвестното поведение на ответника. Съгласно чл.190, ал. 1 от ГПК всяка
страна може да иска от съда да задължи другата
страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за
спора. В тази хипотеза съдът разпорежда другата страна да представи намиращия
се у нея документ, имащ значение за спора, като следва да я уведоми за
последиците от поведението й, ако тази страна създава пречки за събиране на
съответното доказателство - кои факти, имащи значение за спорното право ще
приеме за доказани. По приложението на разпоредбите на чл.161 и чл.190 от ГПК е
формирана практика с решение №23 от 26.04.2017г.,
постановено по гр.дело
№2732/16г. по описа на ВКС, Г.К., ІV Г.О. и решение №111
от 12.07.2018г., постановено по т.д. № 1892/17 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о. В
първото цитирано решение Върховния касационен съд е приел, че едно от
процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да
представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи
противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства (чл.190, ал.1 от ГПК и чл.161 от ГПК).
Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение само при
условията на чл.161 от ГПК, като съдът
приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала
пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Условие за приложение
разпоредбите на чл.161 от ГПК е
уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в
случай, че страната създава пречки за проверката им. Само след изричното й
уведомяване, в случай, че страната без основателни причини създаде пречки за
събиране и проверка на доказателства, съдът може да приеме за доказани фактите,
относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства. Във
второто цитирано решение Върховния касационен съд е приел, че приложението
на чл.161 от ГПК предпоставя
неоказано съдействие за установяване на определени факти, които страната,
искаща прилагането на нормата, твърди. Разпоредбата на чл.161 от ГПК не
предвижда задължение за съда, във всеки случай на неоказано съдействие за
представяне на документ от значение за спора, да признае за съществуващи
определени факти, а само възможност да ги приеме за осъществили се, с оглед
обстоятелствата. Приложението на чл.161 от ГПК съставлява
санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за
попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл.161 от ГПК съдът
може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната,
направила искането по чл.190 от ГПК е заявила и
от които тя черпи благоприятни последици. В този смисъл решение №90 от 21.01.2020г.,
постановено по т.д. №1919/2018г. по описа на ВКС, Т.К., І Т. О. Настоящият съдебен състав изцяло
споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна
практика. С оглед на така цитираната
практика, в която е разяснено приложението на разпоредбата на чл.190 от ГПК във вр. с чл.161 от ГПК настоящият
състав намира, че следва да приеме за доказани неизгодните факти за ответника,
за които и по изричното искане на противната страна е разпоредил ответника да
ги представи,
съгласно определение от 15.09.2020г., постановено в първоинстанционното
производство. Ответникът е получил препис от
постановеното определение
от 15.09.2020г., видно от приложената по делото
призовка, но както в дадения от съда срок, така и до датата на съдебното
заседание, не е представил документите, които е бил задължен да представи на
основание чл.190 от ГПК. Прилагането
на разпоредбите на чл.190 от ГПК във вр. с чл.161 от ГПК в конкретния случай е обусловено от
твърдение на ищеца, че сочените от него документи - договор от 22.12.2014г. за строително- монтажни работи, сключен между трето неучастващо по делото лице
- „Б.Г.Х.“, ЕИК*********,
представлявано от С. С. - управител и ответното дружество, както и издадените процесни
фактури, индивидуализирани по № и дата, съществуват, същите не могат да се представят от ищеца доколкото той не е
страна по тях, както и сочените доказателства са относими към спора и
същите следва да се намират у противната страна – ответното дружество, като страна по договора от 22.12.2014г.. Ето защо настоящият
състав приема, че от събраните по делото доказателства и процесуалното
поведение на ответника се установява, че между трето неучастващо по делото лице
- „Б.Г.Х.“, ЕИК*********, и ответника е възникнало валидно
облигационно правоотношение въз основа на сключен между тях договор от 22.12.2014г. за строително- монтажни работи,
по отношение на
претендираните вземания, за които са издадени процесните фактури. На следващо място от съвкупния анализ на
събраните по делото доказателства решаващият съд приема, че в конкретната хипотеза вземанията,
които ищецът предявява към ответника, са придобити на основание наследствено
правоприемство /ищецът се явява единствен наследник по закон на цесионера - А. А.Л./
и сключен на 05.01.2017г. договор за цесия, съгласно
който трето неучастващо по делото лице - „Б.Г.Х.“, ЕИК*********, в качеството на цедент,
е прехвърлил на А. А.Л., в качеството на цесионер, вземанията си, произтичащи от процесния договор от 22.12.2014г. за строително- монтажни
работи, за които са
издадени процесните фактури, индивидуализирани по № и дата. Съдът приема, че
договорът за цесия от 05.01.2017г. е валидно сключен и е породил
уговорените в него правни последици, предвид на което ищецът като единствен
наследник по закон на цесионера - А. А.Л., починал на 13.02.2019г., се легитимира като
титуляр на процесните вземания.
На следващо
място противно на приетото в мотивите на обжалваното решение настоящият състав
счита, че от доказателствата по делото се установява надлежно уведомяване на
ответника за извършената цесия. С оглед установената трайна съдебна
практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на длъжника за
извършената цесия да се реализира с връчването на препис от исковата молба –
какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали предходното
уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответникът с
получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за
цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението за
извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. По тези аргументи съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради което следва да се
приеме, че сключеният договор за цесия има действие спрямо цедирания длъжник, респективно осъщественото
прехвърляне на вземането е породило действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно ищецът се легитимира като титуляр досежно претендираното вземане и притежава качеството кредитор по отношение на
ответника. При това положение след като по делото е установено по
несъмнен начин, че ищецът-въззивник на основание наследствено правоприемство и
договор за цесия е
придобил валидно изискуеми вземания, дължими от ответника - въззиваем, то предявеният иск с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД във
вр. с чл.266, ал.1
от ЗЗД във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД се явява основателен и
доказан.
По изложените съображения
настоящият състав намира, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно и като такова
следва да се отмени на основание
чл.271, ал.1 от ГПК, като
вместо него се постанови друго решение, с което предявената искова претенция следва да се уважи така както е предявена.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят
сторените от него разноски за двете съдебни инстанции. На основание чл.81 и
чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият - ответник следва да бъде
осъден да заплати общо на въззивника – ищец сумата от 2007.18 лв., реално
сторени разноски за двете съдебни инстанции /671.45 лв., платена държавна такса
за исковото производство пред СРС, 335.73 лв., платена държавна такса за
въззивното производство пред СГС и 1000 лв., платено адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №*********от
24.11.2020г., постановено по гр.дело №45947/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 165-ти състав, и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД,
с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на П.А.Л., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД сумата от 16786.23 лв. /шестнадесет хиляди седемстотин осемдесет и шест лева и 23 ст./, представляваща вземания по следните фактури: фактура №**********/06.07.2015г., фактура №**********/06.07.2015г., фактура №**********/03.08.2015г., фактура №**********/20.10.2015г., фактура №**********/02.11.2015г. и фактура №**********/02.11.2015г., издадени във връзка с договор
от 22.12.2014г. за строително-монтажни работи, сключен между „Б.Г.Х.“, ЕИК*********, представлявано от С.С. – управител, и ответното дружество - „С.“ ЕООД, с ЕИК ********, които вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземане от 05.01.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 06.08.2019г., до окончателното й
изплащане; както и на основание
чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 2007.18 лв. /две хиляди и седем лева и 18 ст./, сторени разноски за
двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до
страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./