Р Е Ш Е Н И Е
№ 260104
гр. Пловдив, 21.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка Георгиева,
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1298 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа
на въззивна жалба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Хаджи Димитър“ № 52-54, подадена
чрез юрк. В.Ц., против Решение № 695 от 26.02.2020 г. по гр. дело № 17009 /
2019 г. на РС – Пловдив, с което е прогласена недействителността на договор за
потребителски кредит № **********, сключен на 13.04.2017 г. в град Пловдив,
между М.Г.А., ЕГН **********, като потребител, и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК
*********, като кредитодател, на осн. член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с член 19,
ал. 4 от ЗПК. С обжалваното решение жалбоподателят е осъден да заплати на М.Г.А.
сумата от 50 лева разноски за внесена държавна такса по производството, а на
адв. С.Н. възнаграждение в размер на 200 лв.
В жалбата се твърди, че
атакуваното решение е неправилно и постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон. Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на първоинстанционния
съд, че процесния договор за кредит е недействителен поради противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че
уговорения с договора ГПР по кредита не е в размер, надвишаващ допустимия от
закона, и е съобразен с императивните изисквания на ЗПК, като излага
съображения в този смисъл. Твърди, че договора за кредит е валиден, породил е
правни последици и не са налице условия за обявяване на неговата
недействителност. По тези съображения моли решението да бъде отменено.
Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК
е постъпил отговор от въззиваемата страна М.Г.А., чрез пълномощника адв. С.Н.,
с който се оспорва изцяло въззивната жалба и твърденията на жалбоподателя в
нея, като се излагат аргументи в т.н. и в подкрепа на атакуваното решение.
Счита, че със сключването на договора за застраховка се увеличава финансовата
тежест за потребителя и се заобикаля императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентираща максималния размер на ГПР, както и че уговорената
еднократна такса за оценка на риска се дължи за действие по усвояване на
кредита, поради което е в нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Въззиваемата
страна моли решението на бъде потвърдено, както и да ѝ се присъдят
направените по делото разноски.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени. Предметът
на делото пред настоящата въззивна инстанция касае действителността на договор
за потребителски кредит. В т.н. следва да се посочи, че нормите, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са
повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените
разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, според която при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г.,
I т. о., ТК).
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за правилни изводите на първоинстанционния съд относно
фактите по делото, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите от фактическата страна на Районен съд –
Пловдив, като по този начин те стават част от мотивите в настоящия съдебен акт.
За отбелязване е също, че по делото не се спори, а и във въззивната жалба не са
наведени конкретни твърдения за неправилно установени факти от страна на
първостепенния съд, като единствено се излагат съображения по същество
касателно действителността на договора за потребителски кредит.
Въз
основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен
състав прави следните правни изводи:
Районен
съд – Пловдив е бил сезиран с искане за прогласяване недействителността на
сключения между страните договор за потребителски кредит № ********** от
13.04.2017 г. За да постанови своето решение и да уважи предявения иск, съдът е
приел, че договорът е сключен в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че
клаузата за заплащане на застрахователна премия от страна на потребителя цели
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че клаузата
за заплащане на еднократна такса за оценка на риска не е съобразена с
разпоредбата на чл.10а, ал. 2 от ЗПК.
Настоящата
съдебна инстанция не се солидаризира с извода на решаващия съд за противоречие
на процесния договор с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно цитираната
разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В този
смисъл процесният договор за кредит отговаря на тези изискванията, доколкото в
неговото съдържание е отразен годишния процент на разходите – 42,25 %, както и
обща сума, дължима от потребителя, а именно 10 336,49 лв. Налице е изискване за
посочване поотделно на конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит,
което обаче се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 от ЗПК и неспазването на което не
води до недействителност на договора. Следователно не е допуснато нарушение на
разпоредба чл. 11, ал.1, т. 10 от ГПК, доколкото непосочването поотделно на
отделните елементи, включени в годишния процент на разходите и общата дължима
от потребителя сума, не води до недействителност на договора на основание чл.
22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не се констатира също така да са нарушени
изискванията и на някоя от останалите, визирани в чл. 22 от ЗПК, разпоредби.
За
пълнота следва да се посочи, че не е налице противоречие на процесния договор с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК, доколкото противното е
наведено като довод в исковата молба. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът
за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита
от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити (Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от
05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18) в договора за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез вноски, не е необходимо да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване
на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която
договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Посочения
в чл. 11.2. от договора погасителен план съдържа визираната по-горе изискуема
информация. Доколкото в договора не е предвидено заплащане на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми. Следователно не е налице нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
11 от ЗПК. Не е допуснато и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в
чл. 9.1. от договора е посочен размерът на годишния лихвен процент по кредита –
27,09 %, а в чл. 9.2. – начина на начисляване на лихвата.
Неправилен
се явява и изводът на районния съд за противоречие на договора с императивната
норма на
Предвид
гореизложеното основателни се явяват твърденията в жалбата за неправилност на
първоинстанционното решение.
Следва
да се посочи обаче, че съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В т.н. е и
практиката на ВКС (вж. Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5252/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 5.10.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3342/2017 г., IV г. о., ГК), съгласно която решаващият съд следи служебно за
недействителността на сделките, когато последиците на сделката са явно несъвместими
с обществения ред, каквито например са последиците на неравноправна клауза в
договор с потребител. Следователно настоящата инстанция също е длъжна да
извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в процесния
договор за потребителски кредит, респ. за такива противоречащи на императивните
изисквания на ЗПК и ЗЗП.
В този
смисъл след извършена преценка относно недействителността на клаузата за
включване в задълженията на длъжника и на еднократна такса за оценка на риска в
размер на 752,66 лв., въззивният съдът намира същата за нищожна на основание
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, предвид това, че тя цели заобикаляне на изискванията на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но не и такива за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Доколкото извършването на оценка на риска
предхожда и обслужва сключването на потребителския договор, то следва да се
приеме, че тази дейност касае усвояването на кредита. На основание чл. 10а, ал.
2 от ЗПК обаче кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояването на кредита. Следва да се отбележи още, че на основание чл. 16 от ЗПК кредиторът е този,
който е задължен да оцени кредитоспособността на потребителя, т.е. да оцени
риска от неизпълнение на задължението от страна на длъжника. Следователно в
настоящия случай, кредиторът не предоставя допълнителна услуга на длъжника по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, а като изисква заплащане на разглежданата
такса, той реално прехвърля риска от лошото изпълнение на собственото си
задължение по чл. 16 от ЗПК върху длъжника и заобикаля забраната на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК. По тези съображения клаузата на чл. 7.1. от процесния договор за
потребителски кредит в частта относно еднократната такса за оценка на
риска в размер на 752,66 лв. се намира
за нищожна на основание чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Съдът
не счита, че други клаузи от договора са недействителни.
По
отношение на клаузата за възнаградителна лихва следва да се посочи, че
настоящият въззивен състав споделя практиката на ВКС, обективирана в следните
актове – Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО,
Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС –II ГО, Решение №
1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II ГО, Определение №
901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО, съгласно която
максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава) следва да
е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави. Към момента на
сключване на договора за потребителски кредит законната лихва е била малко над
10 %, т.е. трикратният ѝ размер е бил малко над 30 %. Вземането на
кредитора „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД не е обезпечено, а уговорената по договора
възнаградителна лихва е в размер на 27.09 %, т.е. под трикратния размер на
законната лихва. Следователно клаузата за дължимата възнаградителна лихва по
процесния договор за потребителски кредит не се намира за нищожна, в част за
противоречаща на добрите нрави.
Касателно
клаузата за заплащане на застрахователна премия по застраховка „BANK живот агент“ в размер на 772,20 лв.
следва да се отбележи, че включените в размера на задължението по договора за
кредит застрахователни премии са плащания по сключени по волята на самия ищец
застрахователни договори с трети лица - застрахователи, които не са били
условие за сключване на договора за кредит. Последното се извежда от изричния
текст на чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора за потребителски кредит. В този смисъл
те не съставляват такси или комисиони за действия, свързани с усвояване или
управление на кредита и предвиждането им в договора не е в противоречие с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
поради което клаузата, въз основа на която се дължат, не е недействителна.
За пълното на изложеното следа да се посочи,
че съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която към датата на сключване
на договора е около 10%, т.е. максимално допустимия ГПР е около 50 %. Районният
съд е счел, че след като крайната дължима сума по договора е 10 336,49 лв., при
главница 5 500 лв., то реалният ГПР по договора надвишава значително
максималния такъв съгласно закона. Не са отчетени обаче срокът на договора и
начинът на формиране на договорната лихва. Видно от погасителния план по чл.
11.2. от договора, кредитът е предоставен за срок от три години, като
получената от длъжника сума е следвало да бъде възстановена в рамките на 36
погасителни месечни вноски. Допълнително, възнаградителната лихва, съгласно чл.
9.2. от договора, се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
остатъчния размер на главницата по кредита на база на 30 дни в месеца и 360 дни
в годината. Т.е. по-голямата продължителност на договора – три години,
предполага и натрупване на по-голяма възнаградителна лихва като абсолютна
стойност. Последното е оправдано от гледна точка на това, че длъжникът е
разполагал с предоставените му от кредитора средства за по-дълго време.
Следователно не е задължително по-високата възнаградителна лихва (като крайна
стойност, а не като процент) да води до нарушение или заобикаляне изискванията
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случай, че съдът прецени, че други клаузи от
договора водят до надвишаване на максимално допустимия размер на ГПР, то той на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК е следва да прогласи само тези клаузи за
нищожни, а не целият договор. При направена служебна справка от настоящия
състав и след изключването от разходите по кредита на сумата от 752,66 лв.,
дължима въз основа на нищожната клауза за заплащане на еднократна такса за
оценка на риска, съдът установи, че така полученият ГПР не надвишава петкратния
размер на законната лихва. Следователно в процесния договор за потребителски
кредит не са налице нищожни клаузи на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
По изложените
съображения жалба се намира за основателна, а първоинстанционното решение като
неправилно на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК следва да бъде отменено и да се
постанови ново, с което предявеният установителен иск бъде отхвърлен. На
основание чл. 7, ал. 3 от ГПК и чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
клаузата на чл. 7.1. от процесния договор за потребителски кредит следва да
бъде прогласена за нищожна в частта относно еднократната такса за оценка на
риска.
Относно разноските:
С оглед
изхода на спора жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата направените от
нея разноски в хода на двете инстанции съразмерно с уважената част на иска в
размер на 25 лв. държавната такса за първоинстанционното производство.
Въззиваемата страна пък следва да заплати на жалбоподателя направените от него
разноски в хода на двете инстанции съразмерно с отхвърлената част на иска и
съобразно представените списъци по чл. 80 от ГПК в общ размер на 300 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение от по 150 лв. за всяка съдебна
инстанция.
На адв.
С.Н. с обжалваното решение е присъдено адвокатско възнаграждение по член 38,
ал. 1, т. 3 от ЗА в размер на 200 лв., а на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр.
2 от ЗАдв. и чл. 7, ал. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на същия следва да се присъди и възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция в размер на 150 лв., които да бъдат
заплатени от жалбоподателя на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
С оглед
разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 695 от 26.02.2020 г., постановено по гр. дело № 17009 / 2019 г.
на Районен съд – Пловдив, I гр. състав, В ЧАСТТА,
в която е прогласен изцяло за
недействителен договор за потребителски кредит № **********, сключен на
13.04.2017 г. в град Пловдив, между М.Г.А., ЕГН **********, като потребител, и
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, като кредитодател, на основание чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както
и в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА клаузата на член 7.1., само в частта относно еднократната
такса за оценка на риска в размер от 752,66 лв., от сключения на дата
13.04.2017 г. в град Пловдив между М.Г.А., ЕГН **********, с адрес ***, и „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Хаджи Димитър“ №
52-54, договор за потребителски кредит № **********, за НИЩОЖНА на основание чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Г.А., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „ТИ БИ АЙ Банк“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец,
ул. „Хаджи Димитър“ № 52-54, иск за
прогласяване на недействителността на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9,
т. 10 и т. 11 от ЗПК на целия договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 13.04.2017 г. в град П., между М.Г.А., ЕГН **********, като
потребител, и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, като кредитодател.
ОСЪЖДА М.Г.А., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул.
„Хаджи Димитър“ № 52-54, сумата от 300
лв. (триста лева), от които 150 лв. юрисконсултско възнаграждение за
първоистанционното производство и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
ОСЪЖДА на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Хаджи Димитър“ № 52-54 да заплати на М.Г.А.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 25
лв. (двадесет и пет лева), представляваща държавна такса за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Хаджи Димитър“ № 52-54 да заплати на
адв. С.К.Н. ***, със съдебен адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
сумата от 200 лв. (двеста лева)
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство и сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева)
адвокатско възнаграждение за въззивното производство
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./