Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 02.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Габриела Лазарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов
в.гр.дело №5914 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №54128 от 28.02.2019г.,
постановено по гр.дело №13487/2018г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, по предявените
от „Ф.И.”ЕАД с ЕИК******** срещу И.Е.Н. с ЕГН********** искове по реда на
чл.422, ал.1 ГПК е прието за установено, че ответникът дължи на ищеца на
основание чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД вр.чл.99 от ЗЗД следните суми
като задължения по Договор за потребителски кредит №*********/14.02.2014г.,
прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от 21.03.2016г.: 600лв. главница;
217,04лв. договорна лихва за периода от 22.02.2014г. до 12.04.2015г.; 198,83
лв. лихва за забава за периода от 22.02.2014г. до 30.05.2017г. и 438,78лв.
такси за периода от 22.02.2014г. до 12.04.2015г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.д.№45923/2017г.
по описа на СРС, 78 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски в размер на 772,09 лева в исковото производство и 79,09 лева в
заповедното производство.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ответника И.Е.Н. чрез назначения му особен представител адв.И.Т.
от САК. Жалбоподателят поддържа, че ищецът не е активно материално легитимиран
да търси изпълнение на претендираните вземания, тъй като не е доказано
съобщаването на цесията на ответника. Лихвите и таксите по процесния договор за
кредит били формирани без правно основание, а ответникът не се бил задължил да
плаща възнаградителна лихва и такси. Съответните разпоредби в договора били
неравноправни клаузи и не били индивидуално договорени. Не били спазени и
изискванията на чл.11, ал.1, т.7, 9, 10, 11 и 12 от ЗПК, поради което договорът
бил изначално недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. Не било установено и
получаването на сумата по кредита от ответника. Моли решението на СРС да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени.
В подадения
в срок отговор на въззивната жалба ищецът оспорва същата като неоснователна и
излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение. Претендира възнаграждение за защита от
юрисконсулт във въззивната инстанция и разноски за особен представител на
ответника.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивните жалби е
необходимо да се добави и следното:
Възражението относно уведомяването
на ответника за процесната цесия е преклудирано, тъй като е заявено едва с
въззивната жалба и не следва да бъде обсъждано от въззивния съд. Всички претендирани
лихви и такси са индивидуално уговорени в процесния договор, четливо копие от
който е представено и прието във въззивното производство. Възнаградителната лихва
е индивидуално и изрично договорена, като на първа страница на договора са
посочени както лихвения процент и ГПР, така и дължимите и изчислени съобразно
тези проценти суми. Всички посочени във въззивната жалба изисквания на чл.11 от ЗПК са изпълнени- посочен е общият размер на кредита и условията на усвояването
му (600 лева предоставени в брой, при „домашно посещение“); лихвените проценти и
ГПР, както и дължимите такси за услугите оценка на досие, администриране на
кредит и „домашно посещение“; условия и срокове за погасяване на кредита с ясно
определени падежи на погасителните вноски. Подписвайки договора за кредит и
съгласно чл.27 от същия, ответникът е заявил изрично че е получил пълния размер
на кредита. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС– потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
Ответникът по жалбата, който е
представляван от юрисконсулт, има право на юрисконсултско възнаграждение, което
настоящият състав намира за справедливо да определи на 100 лева предвид ниската
фактическа и правна сложност на делото. На
ответника по жалбата следва да се присъдят и разноските за възнаграждение на
особения представител на жалбоподателя за въззивната инстанция в размер на
331,18 лева.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №54128 от 28.02.2019г., постановено
по гр.дело №13487/2018г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в.
ОСЪЖДА И.Е.Н. с ЕГН**********
да заплати на „Ф.И.”ЕАД с ЕИК******** сумата от 431,18лв. (четиристотин
тридесет и един лева и 18 стотинки)- разноски във въззивното производство за възнаграждения
на юрисконсулт и на особен представител.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/