РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ПЛОВДИВ
Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 678
гр. Пловдив, 06.04.2021год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХХVІ състав в открито заседание на единадесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИРА НЕСТОРОВА
ПЕТЪР КАСАБОВ
при
секретаря М.Г. и с участието на прокурора Борис Мендев, като разгледа докладваното от съдията Л. Несторова КАНД № 332 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на Глава
Дванадесета от Административно-процесуалния кодекс във връзка с чл.63, ал.1,
пр. второ от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.
Образувано
е по касационна жалба, предявена от Т.Б., с ЕГН/ЛНЧ **********, с адрес: ***,
депозирана чрез адвокат П., против Решение № 260682 от 10.12.2020г. на Пловдивския
районен съд, постановено по АНД №6466 по описа на същия съд за 2020г., с което
е потвърдено Наказателно постановление № 20-1030-007050 от 22.07.2020г.,
издадено от Началник група сектор „ПП“ при ОД на МВР-Пловдив, с което на Т.Б.,
с ЕГН/ЛНЧ ********** от гр. Пловдив, е наложено на основание чл. 183, ал.4, т.8
от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, административно наказание – глоба в
размер на 50лв. за нарушение на чл. 98, ал.2, т.3 от ЗДвП.
Касационният
жалбоподател излага подробни съображения относно необоснованост на оспорения
съдебен акт. Твърди, че ПРС е решил спора в несъответствие с доказателствата по
делото.
Претендира се отмяната на съдебния акт, респективно на НП и разноските по делото.
Ответникът по касационната жалба не
изразява становище по касационните оплаквания.
Участвалият
по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив, дава
заключение, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.
Касационната жалба е подадена в
предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен
интерес. При това положение същата се явява ДОПУСТИМА.
Съгласно
чл.63 от ЗАНН решението на районния съд подлежи на обжалване пред
административния съд на основанията предвидени в НПК по реда на глава ХII от
АПК. Съгласно чл.218 от АПК съдът обсъжда само посочените в жалбата пороци,
като за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с
материалния закон, следи служебно.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.
Първоинстанционният съд е установил
следната фактическа обстановка: Т.Б. на 25.06.2020г,. около
15.50 часа, в ***, паркирала лек автомобил „Тойота“, модел „Селика“ с рег.
Номер ***-лична собственост и престоявала на автобусна спирка на превозни
средства от редовните линии на обществен превоз
на пътници означена със знак Д-24.
Съставен е АУАН с бл. номер
816120/25.06.2020г. като нарушението било лично установено от актосъставителя
при изпълнение на служебните му задължения. В АУАН са вписани възражения от Т.Б..
В срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН не са депозирани допълнителни писмени възражения
срещу АУАН.
Последвало е издаването на Наказателно
постановление № 20-1030-007050 от 22.07.2020г., издадено от Началник група
сектор „ПП“ при ОД на МВР-Пловдив, с което на Т.Б.,***, е наложено на основание
чл. 183, ал.4, т.8 от ЗДвП, административно наказание – глоба в размер на 50лв.
за нарушение на чл. 98, ал.2, т.3 от ЗДвП.
ПРС е обсъдил събраните писмени и
гласни доказателства и е приел, че доказателствата по
административнонаказателната преписка напълно потвърждават констатациите
отразени в АУАН. Изрично е посочил в мотивите на съдебния акт, че
административнонаказаното лице владее български език, установено от показанията
на актосъставителя и от вписаното възражение в АУАН.
Приел е, че не е нарушено правото
на защита на административнонаказаното лице като действително е извършено
нарушение на чл. 98, ал.2, т.3 от ЗДвП. Изрично е посочено, че Т.Б. е била
санкционирана и за други нарушения по ЗДвП и в случая не са налице условията за
прилагане на чл. 28 от ЗАНН.
Касационният съд намира, че при съставянето
на АУАН и издаването на НП не са нарушени сроковете по чл. 34 ЗАНН, не са
допуснати съществени процесуални нарушения, които да доведат до ограничаване
правото на защита на касационния жалбоподател. Както в АУАН, така и в НП, ясно е
посочена нарушената правна норма, а именно чл. 98, ал.2, т.3 от ЗДвП, съгласно
която, освен в посочените в ал. 1 случаи, паркирането е забранено на спирките
на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на пътници.
Следва да се посочи, че легалните
определения за "престой" и "паркиране" се съдържат
съответно в чл. 93, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Според чл. 93, ал. 1 от ЗДвП, пътно
превозно средство е в престой, когато е спряно за ограничено време, необходимо
за качване и слизане на пътници или за извършване на товарно-разтоварни работи
в присъствието на водача. Разпоредбата на чл. 93, ал. 2 от ЗДвП постановява, че
паркирано е пътно превозно средство, спряно извън обстоятелствата, които го
характеризират като престояващо, както и извън обстоятелствата, свързани с
необходимостта да спре, за да избегне конфликт с друг участник в движението или
сблъскване с някакво препятствие, или в подчинение на правилата за движение. От
тълкуването на цитираните текстове на закона, става ясно, че за да е налице
"престой" – освен, че водачът на автомобила следва да се намира на
място при него, то и целта на спирането следва да е – качване или слизане на
пътници или извършване на товарно-разтоварни работи. В конкретния случай, няма
спор, че жалбоподателката се е намирала в автомобила, когато същият е бил
установен от органите на МВР, но безспорно причината за спирането не е била
сред изброените по-горе. Поради това касационният състав формира извод, че
наказващият орган законосъобразно е приел, че на посочените в НП място, дата и
час МПС-то е било "паркирано", по смисъла на закона на спирка от
редовните линии за обществен превоз на пътници като това изрично е изписано в
НП7 „паркира на спирка от редовните линии за обществен превоз на пътници, с
което виновно е нарушил чл. 98, ал.2, т.3 от ЗДвП.“
Всеки водач, който извършва нарушение
на правилата за движение, би трябвало да съзнава, че задължението му да спазва
тези правила не е самоцелно визирано от закона, а е насочено да осигури
сигурност на участниците в движението. Паркирането е забранено на спирките на
превозните средства от редовните линии за обществен превоз на пътници. Съдът
счита за нужно да акцентира върху обстоятелството, че предимството разписано в
чл. 67 ЗДвП за водачите на МПС от редовните линии на градския транспорт
(съответно задължението за останалите водачи), е от особено значение и е
установено в насока охраняване на обществения интерес. Спирките на публичния
транспорт традиционно са свързани със събиране на множество лица на едно място,
като придвижването им е свързано с качване и слизане от превозните средства.
Допълнително, водачите на автобуси от редовните линии за обществен превоз
транспортират и отговарят за живота и здравето на множество лица, като предвид
това, в насока осигуряване безопасността и комфорта на ползвателите на
услугата, е необходимо установяване на предимство на превозните средства, които
са част от публичния транспорт.
В случая, действително в хода на
съдебното производство, не са опровергани констатациите по АУАН и Т.Б.
законосъобразно е санкционирана на основание чл. 183, ал.4, т.8 от ЗДвП.
Предвид изложените мотиви касационната
инстанция намира решението на районния съд за валидно, допустимо и правилно, поради
което същото следва да се остави в сила.
По
изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд –
Пловдив, ХХVІ състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 260682 от
10.12.2020г. на Пловдивския районен съд, постановено по АНД №6466 по описа на
същия съд за 2020г.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.