№……/…...06.2020 г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на двадесети май през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при
секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 341 по
описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Образувано е по въззивна жалба
вх. №232/03.01.2020г. от М.Л.К., ЕГН ********** *******срещу решение №5372/03.12.2019г. по гр.д.
№6603/2019г. на ВРС в частта, с която са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. чл.430
от ТЗ срещу въззивника като поръчител за сумите, както следва: 19519,71 лева, представляваща
предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за текущо потребление от
17.08.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
подаване на заявлението - 13.12.2018г. до окончателното погасяване на
задължението; 5760,13 лева,
представляваща изискуема договорна лихва по т.8 от договора за периода
01.12.2015г. до 06.08.2018г. вкл.; 399,48
лева, представляваща просрочена наказателна лихва по т.19 от ОУ към
договора за периода 01.01.2016г. до 06.08.2018г. вкл., за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК №
9427/17.12.2018г. по ч.гр.д. № 18886/2018г.
В
жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие на материалния закон. Отправената към съда молба е решението да
бъде отменено по отношение на жалбоподателката в качеството на потребител. В
жалбата не са направени доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна „Банка
ДСК“ ЕАД, е депозирала писмен отговор, в който оспорва
жалбата като неоснователна въз основа на аргументи за законосъобразност и
правилност на постановеното решение.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни
искове с правнo основание чл. 422 ГПК,
предявени от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Московска № 19 срещу А. Л. Т., ЕГН ********** с адрес ***,
като кредитополучател и М.Л.К., ЕГН ********** *************, като поръчител за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
съществува вземане солидарно срещу
ответниците за сумите, както следва: 19519,71лева, представляваща просрочена
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 17.08.2015г., от която
3459,54лева просрочена главница с падежи от 01.01.2016г. до 01.12.2018г. и
16060,17лева предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на подаване на заявлението- 13.12.2018г. до
окончателното погасяване на задължението; 6523,73
лева, представляваща изискуема договорна лихва по т.8 от договора за
периода 01.12.2015г. до 13.12.2018г. вкл.; 517,01
лева, представляваща просрочена наказателна лихва по т.19 от ОУ към договора
за периода 01.01.2016г. до 13.12.2018г.вкл.; 120 лева представляваща разходи при изискуемост по чл.8 ОУ вр.чл.
14 от договора, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК № 9427/17.12.2018г. по ч.гр.д. № 18886/2018г.
по описа на ВРС солидарно срещу ответниците и Г.М.М., ЕГН **********, спрямо
която заповедта за изпълнение е влязла в законна сила, на основание чл. 422,
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК. В евентуалност са съединени искове с правно основание
чл. 430 ТЗ вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане ответниците солидарно
да заплати на ищеца сумите, както следва: 19519,71 лева, представляваща
предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за текущо потребление от
17.08.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
подаване на исковата молба- 30.04.2019г., до окончателното погасяване на
задължението; 6523,73 лева,
представляваща неплатена договорна лихва за периода 01.12.2015г. до
13.12.2018г.вкл; 517,01 лева,
представляваща лихвена надбавка за забава за периода 01.01.2016г. до
13.12.2018г.вкл.; 120 лева,
представляваща дължима такса изискуемост.
Твърди се в исковата молба банката, че на 17.08.2015г.
с ответницата А. Т. е сключен договор за кредит за текущо потребление, в
изпълнение на който банката е предоставила кредит в размер на 20 хил.лева.
Връщането на отпусната сума е следвало да стане в срок до 17.08.2025г. от
датата на усвояване. Усвояването на сумата е извършено на същата дата чрез
банков превод по посочена в чл. 4 от договора разплащателна сметка. Неразделна
част от договора са били и приетите и подписани от ответницата ОУ и приложимата
Тарифа за лихвите, таксите и комисионните в сила към деня на съответното
плащане. На същата дата с ответницата М.К. бил сключен договор за поръчителство
за обезпечаване изпълнението на договорните задължения на кредитополучателя. В
договора за поръчителство било посочено
обезпеченото задължение, а поръчителят бил запознат с ОУ към договора, погасителния
план и другите условия по договора. Договорено било олихвяване с променлив
преференциален лихвен процент в размер на 10,5% годишно, формиран от стойността
на 6-месечен Софибор /от 0,986% към датата на сключване на договора/ и
фиксирана преференциална надбавка от 9,514% при изпълнение на условията по
програма „ДСК Партньори“. При нарушаване на посочените условия за сключване на
договора било предвидено, че кредитополучателят губи преференциите изцяло или
частично, като приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличаване на
надбавката, съгласно условията. Съгласно промоционалните условия по стандартен
кредит за текущо потребление, обезпечен с поръчителство и програма ДСК
партньори, преференциалният лихвен процент се прилагал, когато за времето на
издължаване на кредита кредитополучателят изпълнява изискването да има открита
разплащателна сметка в банката, от която да се издължава кредита и да превежда
трудовото си възнаграждение по разплащателна сметка в банката. При неспазване
на тези изисквания през два последователни месеца, било предвидено отпадане на
преференциалния лихвен процент. Твърди се, че на основание чл.19.1 ОУ при
забава в плащането на месечната вноска частта от вноската, представляваща
главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за
забава от 10 процентни пункта от деня, следващ падежа й. Надбавката не се
прилагала, ако кредитополучателят погаси вноската до седмия ден, следващ
падежната дата. На основание чл. 19.2 ОУ, при допусната забава в плащанията повече
от 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се олихвявал
с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава от 10 процентни
пункта. Твърди се, че след сключване на договора, само първите четири вноски са
били внесени на падежа съобразно погасителния план. Вноската с падеж
01.12.2015г. е била внесена на 15.12.2015г., а след 01.01.2016г. плащането по
договора е било преустановено. Твърди, че към датата на подаване на заявлението
13.12.2018г. е налице забава в плащането на общо 36вноски. На основание чл.19.2
ОУ банката е ползвала правото си да направи цялото вземане по кредита
предсрочно изискуемо. Изявлението й е било получено от кредитополучателя на
08.08.2018г. чрез ЧСИ рег. № 716 по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. С получаване на
изявлението от кредитополучателя се сочи да е настъпил ефектът на предсрочната
изискуемост и по отношение на поръчителите, които се твърди да не е необходимо
да бъдат изрично уведомявани за това. На
основание чл. 8 ОУ вр. чл. 14 от договора и Тарифата за лихвите, таксите и
комисионните прилагани от банката, се сочи ответниците да дължат и 120 лева
такса разходи по изискуем кредит. За събиране на вземането си, банката се
снабдила със заповед по чл. 417 ГПК и изп.лист, срещу която двамата ответници
възразили, което обоснова и правния интерес от заявяване на настоящата искова
молба срещу тях. В евентуалност, ако съдът приеме, че предсрочната изискуемост
не е обявена надлежно предхождащо подаване на заявлението, с исковата молба се
прави такова, поради което и в евентуалност се заявява осъдителна претенция за
същото вземане. Молбата е за уважаване на исковата претенция и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата М.К. е ангажирала
писмен отговор. На първо място, исковете се оспорват като недопустими. В тази
връзка се сочи, че след като в договора е уговорена автоматична предсрочна
изискуемост, то банката е следвало да упражни съдебно правата си в 6-месечния
срок от първото нередовно плащане /15.01.2016г./ или от датата, на която счита,
че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. След като това право не е
упражнено в срока по чл. 147 ЗЗД, то банката е загубила правата си спрямо
ответницата поръчител. На следващо място оспорва исковете като неоснователни.
Твърди, че не е уведомена относно неизпълнението на задълженията на
кредитополучателя и за настъпила предсрочна изискуемост. Възразява относно
размера на дълга. Сочи неравноправност на клаузите за договорната лихва,
допускащи възможност за едностранна корекция на лихвения процент, довела до
завишаването му във вреда на кредитополучателя. По отношение на наказателните
лихви се сочи, че те следва да се начисляват от получаване изявлението за
предсрочната изискуемост. Искането е за прекратяване производството спрямо
ответницата, респ. отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
Настоящият състав намира за
неоснователни изложените във въззивната жалба твърдения за недопустимост поради
липса на предявен иск срещу двамата длъжници по издадената заповед, доколкото
такова изискване за едновременно предявяване на претенцията срещу солидарни
длъжници е лишено от основание. Процесуална предпоставка за предявяване на иск
срещу длъжника е упражнено от него право на възражение, каквото в случая е
отправил един от длъжниците, а именно настоящият жалбоподател, което е
обусловило и дадените от съда указания по смисъла на чл.415 от ГПК само по
отношение на него.
По отношение неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Поради липсата на конкретни оплаквания извън
бланкетното посочване на обжалваното решение като неправилно и
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, в случая
въззивната проверка следва да се ограничи до евентуално нарушение на
императивни законови разпоредби.
Установява
се от представените по делото писмени доказателства наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, въз основа на
който на кредитополучателя е отпусната сума в размер на 20000 лева, при ГПР в
размер на 12,18 %, като връщането на сумата е договорено в рамките на
120-месечен период на вноски съгласно погасителен план.
Твърди се от ищцовата
страна настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, като от
представените по делото общи условия към договора е видно, че съгласно т.19.2 е
договорено при просрочване на месечна вноска с повече от 90 календарни дни автоматично
да настъпи предсрочна изискуемост, а ако законът го изисква - след уведомление
на клиента.
В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
без да уведоми длъжника, става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Така
изложените разрешения съдът намира за безспорно относими и към настоящата хипотеза.
Следва да се има предвид, че вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК,
също както това по чл.417 ГПК следва да бъде изискуемо към момента на
депозиране на заявлението в съда, като началният момент на изискуемостта на
вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за
настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не
настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване
предсрочната изискуемост на кредита, което обстоятелство подлежи на доказване в
хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК /Решение № 123/
09.11.15г. по т.д.№2561/14г. на ВКС/.
Предсрочната
изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са
настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й. В случая са налице данни за непогасяване от длъжника на вноски
по кредита в продължение на посочения в договора 90-дневен период. Съгласно
заключението на вещото лице платени са изцяло само четири вноски, като по
петата с падеж 01.01.2016г. е извършено частично плащане, след което не са
постъпили следващи плащания. Ангажирани са доказателства и за отправена към
длъжника покана-уведомление чрез
ЧСИ Н.Г., рег.№716, връчена на адресата при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Оспорва
се от ответната страна редовността на извършеното връчване. На първо място,
неоснователно е възражението, че уведомяването на кредитополучателя не
произвежда действие спрямо поръчителя. Вземането по кредита следва да се счита за
изискуемо и спрямо поръчителя, дори и последният да не е уведомен, с оглед
акцесорния характер на отговорността на поръчителя. Липсва изискване за
уведомяване и на поръчителя, по отношение на който задължението е станало
предсрочно изискуемо с извършеното уведомяване на кредитополучателя. В подкрепа
на това разбиране е и трайната практика на ВКС относно въпроса за началния
момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съгласно която
отговорността на поръчителя по договор за кредит се погасява, ако към момента
на предявяване на иска е изтекъл 6-месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, чийто начален
момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката за обявяване
на предсрочна изискуемост е достигнало до длъжника - кредитополучател и ако към
този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на
преимуществото на срока. Следователно релевантно за отговорността на поръчителя
е достигането на изявлението на кредитора за упражненото от него потестативно
право до кредитополучателя.
В случая
уведомлението е връчено на кредитополучателя чрез ЧСИ при условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Неоснователно е възражението за нередовно осъществена процедура, тъй като
трикратни посещения са извършени от служителя по призоваване на постоянния и
настоящ адрес на адресата, като и на двете места са залепени уведомления,
адресатът е търсен и по месторабота, отново безуспешно. С оглед на така
удостоверените от служителя по призоваване действия, осъществени в рамките на
делегираните му съгласно ЗЧСИ права, се констатира редовно изпълнена процедура
по връчване по реда на чл.47, ал.5 от ГПК на 08.08.2018г., с изтичане на
предвидения в ГПК двуседмичен срок. С оглед на цитираната по-горе практика от
този момент се счита за осъществен фактическия състав на предсрочната
изискуемост и съответно започва да тече преклузивният срок по чл.147 от ЗЗД. В случая
заявлението по чл.417 от ГПК е подадено на 13.12.2018г., от което следва
извода, че са налице предприети действия за съдебно предявени права на
кредитора срещу поръчителя в 6-месечния срок, с начален момент датата на
настъпване на предсрочна изискуемост, поради което и не е изтекъл преклузивния
срок по чл.147 ЗЗД за ангажиране на неговата отговорност.
Относно
възраженията за нищожност на клаузи от договора, релевирани в отговора на ИМ и
поддържани в депозираната във въззивното производство молба, настоящият състав намира, че процесният
договор попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като
кредитополучателят е физическо лице, по кредит, който не е предназначен за
търговска или професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см.
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна
приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която
националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с
директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril
1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число
потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и
клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за
наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Спецификата на
кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, чрез специалните
разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване
нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на
ЗЗП. В настоящия случай липсва конкретизация на приложима хипотеза от чл.143 от
ЗЗП.
С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП е обявена за
неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните
клаузи по договор отговарят на критериите на закона, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да
е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги
може едностранно да промени цената. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от
търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да
влияе, както и в случаите на договор при общи условия.
В случая оспорените договорни клаузи касаят
предвидените варианти за увеличение на лихвения процент по кредита, в
зависимост от стойността на лихвения индекс СОФИБОР и при отпадане на
преференциалния лихвен процент. В
настоящия случай не са ангажирани твърдения, както и доказателства кредиторът
да се е възползвал от правото си едностранно да увеличи лихвения процент при
приложение на първия вариант, а именно в зависимост от стойността на лихвения
индекс СОФИБОР.
От
заключението по СЧЕ се установява, че размерът на възнаградителната лихва не е
увеличаван от банката при условията на чл. 7.1 и следващите от ОУ, промяната на
това основание е единствено в посока намаление. Увеличение на лихвения процент
е извършено еднократно поради неизпълнение на условията за преференциален
лихвен процент. Освен това, видно от текста на договора, общите условия и
погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със
законовите изисквания, обективиран е и механизма на изменението им в зависимост
от обективни фактори, като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на
изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно
формулировката на чл.143 от ЗЗП.
Видно от клаузата на чл.8 от договора, както и чл.7.6
и следв. от ОУ, изменение на лихвения процент се предвижда при нарушаване
условията на кредита, при което отпада правото за ползване на преференциален
процент. При така установената зависимост между нарушаване условията на
договора и отпадане на преференциалните условия, което от своя страна води до
увеличаване на лихвения процент, се налага извода, че клаузата не може да бъде
определена като позволяваща на търговеца да извърши едностранна промяна. Промяната
е обусловена именно от действията на кредитополучателя, което опровергава
тезата за неравноправния характер на клаузата, поради което се налага извод за
неоснователност на възраженията за нищожност на оспорените договорни клаузи.
При определяне дължимия размер на договорна /възнаградителна/ лихва
следва да се съобрази, че възнаградителната лихва представлява цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства, и
тя е дължима за периода на ползването им. В случаите на отнемане преимуществото
на срока, напр. при обявена предсрочна
изискуемост, възниква задължение за заплащане на лихви със санкционен характер,
но възнаградителна лихва след този момент не се дължи, от което е обусловено и
частичното отхвърляне на претенцията от първоинстанционния съд.
Изложено е в допълнителната молба оплакване, че първоинстанционният съд
не се е произнесъл по релевирано от ответника възражение за погасяване на
претендираните лихви по давност. Видно от депозирания пред ВРС отговор на ИМ,
възражения за погасяване по давност на някое от процесните вземания не са
направени, а евентуалното им релевиране в по-късен момент от развитие на
производството е несвоевременно. Освен това, следва да се отбележи, че падежът
на първата неплатена възнаградителна лихва е 01.01.2016г., а заявлението по
чл.417 от ГПК е депозирано на 13.12.2018г., тоест преди изтичане на 3-годишния
срок.
Съобразно
изложените мотиви и предвид съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, съдът намира, че решението следва да се потвърди изцяло.
С
оглед изхода от спора пред въззивния съд, разноски за въззивното производство
се следват само на въззиваемата страна съобразно отправеното в отговора на
въззивната жалба искане в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение,
определен от съда на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №5372/03.12.2019г. по гр.д. №6603/2019г. на
ВРС, 7 състав.
ОСЪЖДА М.Л.К., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище гр. София сумата 150 лв. /сто и петдесет лева/ юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: