Решение по дело №2054/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. чл. 10, ал. 6 и ал. 7 от Закона за семейните помощи за деца.

Образувано е по подадена жалба от И. Л., срещу Заповед № ЗСПД/Д-А/17771 от 03.10.2024г. на началник отдел СЗ в ДСП Бургас. Жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, развива подробни съображения в насока, че постановеният отказ противоречи на чл. 26, ал. 2 от Конституцията. Сочи, че е изпълнено изискването на чл. 3, т. 5 от ЗСПД с оглед разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ. Излага съображения, че разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, на която се е позовал административният орган, противоречи на международни актове – Конвенцията на ООН за правата на детето и Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004г. С тези доводи моли оспорената заповед да бъде отменена. Претендира възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът - началник отдел СЗ в ДСП Бургас, чрез процесуалния си представител, заема становище за неоснователност на жалбата. Счита, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Обръща внимание, че не са нарушени нито правото на социално подпомагане на жалбоподателката, нито Конвенцията за правата на децата. С тези доводи моли жалбата да бъде отхвърлена. Относно претенцията за разноски на жалбоподателката счита, че следва да се приложи чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, на основание чл. 172а, ал. 2, чл. 168, ал. 1 и чл. 7, ал. 2 от АПК намира, че се установява следното от фактическа страна:

И. Л., гражданка на Украйна, е регистрирана в държавна агенция за бежанците при МС, вкл. като придружаваща деца под 14-година възраст – К. Ю., роден на 14.07.2012г. и И. К., роден на 12.08.2016г., с дата на първоначална регистрация 06.04.2022г. и продължен за момента срок на регистрацията – до 04.03.2025г. (видно регистрационна карта на л. 14 от първоначално образуваното адм. дело № 10614/2024г. по описа на Административен съд – София град).

На 26.09.2024г. жалбоподателката И. Л. подала заявление-декларация (на л. 25 – л. 28 от от първоначално образуваното адм. дело № 10614/2024г. по описа на Административен съд – София град) вх. № ЗСПД/Д-А/17771/26.09.2024г. за отпускане на месечна помощ за дете до завършване на средно образование по чл. 7, ал. 1 от ЗСПД и за двете деца - К. Ю. и И. К.. Декларирала, че е гражданка на Украйна, семейно положение – разведена (посочила, че мъжа й починал), не живее с бащата на Илля, като поискала помощи да бъдат отпуснати във връзка с двете деца и декларирала учебната им заетост. Посочила, че общият размер на брутния доход на семейството й за предходните 12 месеца, считано от месец 09.2023г. до месец 08.2024г. е в размер на 5141,62 лв., като декларирала средномесечен доход на член от семейството от 142,82 лв. Към заявлението приложила удостоверение изх. № 1 от 09.08.2024г. от „Винал“ АД за получения брутен доход за периода от Литвинова в размер на 5141,62 лв., както и удостоверения, от които е видно, че по отношение на двете деца са поставени всички задължителни имунизации съгласно имунизационния календар на Република България и редовно се провеждат профилактични прегледи.

По така подаденото заявление от началник отдел СЗ при ДСП Бургас (оправомощен със заповед № 0201-РД01-0271 от 19.07.2024г. на директора на ДСП Бургас на л. 19 от делото) била издадена Заповед № ЗСПД/Д-А/17771 от 03.10.2024г. на началник отдел СЗ в ДСП Бургас, с която на И. Л. е отказано отпускането на помощи по чл. 7, ал. 1 от ЗСПД – по отношение на децата К. Ю. и И. К.. Отказът е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и фактът, че няма сключена спогодба за изплащане на семейни помощи за деца. Така постановената заповед е обжалвана пред настоящата инстанция и се явява предмет на делото.

При така установеното фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи по смисъла на чл. 172а, ал. 2 от АПК:

Съдът, при извършена проверка, вкл. и служебна такава по смисъла на чл. 168, ал. 1 и ал. 2 от АПК, достигна до извод, че заповедта е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 10, ал. 4 вр. ал. 5 от ЗСПД – от упълномощено от директора на ДСП Бургас лице. Същата е съставена в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, включително и мотивиране на отказа по смисъла на чл. 10, ал. 5 от ЗСПД (с посочване, че същият се основава на липсата на сключена спогодба за изплащане на семейни помощи между Република България и Украйна). С оглед изложеното, съдът приема, че административният акт е и формално законосъобразен. Съдът не намира, че решението противоречи на целите на закона, тъй като преследва именно цели закрепени в ЗСПД. Не се установяват и нарушения във връзка с административнопроизводствените правила, като е спазена процедурата по чл. 10 от ЗСПД.

Настоящият съдебен състав констатира, че заповедта е издадена в противоречие с материалните разпоредби по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК, като съображенията за този извод са следните:

Съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗСПД месечните помощи за дете до завършване на средно образование, но не повече от 20-годишна възраст, се предоставят на семействата, които отговарят на условията по чл. 4а (със средномесечен доход на член от семейството за предходните 12 месеца, по-нисък или равен на дохода, определен за целта в закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, но не по-малък от предходната година) и живеят постоянно в страната, при условие че детето: 1. не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 2. редовно посещава подготвителните групи в детските градини или подготвителните групи в училищата за задължително предучилищно образование на децата, освен ако това е невъзможно поради здравословното му състояние; 3. до завършване на средно образование, но не повече от 20-годишна възраст, редовно посещава училище, освен ако това е невъзможно поради здравословното му състояние; 4. има направени всички задължителни имунизации и профилактични прегледи съобразно възрастта и здравословното му състояние; 5. живее постоянно в страната. Видно от чл. 63, ал. 2 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2024г. средномесечният доход по чл. 4а, ал. 2, т. 1 от Закона за семейни помощи за деца за 2024 г. е 710 лв., а размерът на месечните помощи по чл. 7, ал. 1 от ЗСПД е 110 лв. при семейства с две деца – чл. 63, ал. 4, т. 2 от същия закон.

В случая от жалбоподателката е декларирано, че децата се обучават, декларирано е – с представяне на доказателства, че имат поставени всички имунизации, деклариран е месечен доход на член от семейството под 710 лв., с представяне на доказателства за това. Няма спор, че семейството трайно пребивава на територията на Република България и е регистрирано в държавна агенция за бежанците. Спорен по делото е въпросът дали на И. Л., като трайно пребиваващ чужд гражданин на територията на Република България, се дължат помощите по чл. 7, ал. 1 от ЗСПД, или такава не й се дължат на соченото в заповедта основание – чл. 3, т. 5 от ЗСПД (което е и единствено основание за постановения отказ).

Според чл. 3, т. 5 от Закона за семейните помощи за деца право на семейни помощи имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Действително Република България и Република Украйна са страни по Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване. В чл. 2 от този договор е предвиден неговият обхват, като е възприето, че в Република България се отнася за изрично изброени области на социалното осигуряване, сред които не са паричните обезщетения за семейства с деца (същите са предвидени като относима към договора област, но в Република Украйна). По арг. от чл. 2, ал. 3 от договора неговите разпоредби обаче не изключват задължения на страните, произтичащи от други международни споразумения (впрочем другите международни споразумения също следва да се вземат предвид при преценката по чл. 3, т. 5 от ЗСПД).

Във връзка с горното следва да се отбележи, че Република България и Република Украйна са страни, ратифицирали (видно и от интернет страницата: https://indicators.ohchr.org/) Международен пакт за икономически, социални и културни права. В чл. 9 от пакта е въведено задължение за всички страни по него да признават на всяко лице правото на социална сигурност. Конкретно за децата подобно задължение е предвидено и в чл. 27, пар. 3 от Конвенция на ООН за правата на детето (също ратифицирана и от двете страни), според който текст държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Самият текст на Конвенцията е ясен, поради което не се приемат доводите на административния орган, че същата е неприложима, тъй като помощта се изплаща на родителя, а не на детето. Именно на родителите следва да се осигурят (както е посочено в Конвенцията) необходимите средства за отглеждане на дете.

Настоящият съдебен състав счита, че тези международни актове, попадат в обхвата на чл. 2, ал. 3 от Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване и в тази връзка в обхвата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и от тях произтичат задължения за българските държавни органи да осигурят социални помощи и на семействата на децата – украински граждани, по смисъла на ЗСПД. Съображенията за подобен извод са следните:

Както се посочи всяко лице има право на социална сигурност, а децата – право на подпомагане във връзка с отглеждането им. В случая социалната сигурност на децата би могла да бъде осигурена само при равно третиране с другите деца, учащи на територията на Република България, за обучението на които са осигурени помощи по смисъла на ЗСПД. В същата посока е и практиката на ЕСПЧ – Решение от 28.11.2011г. по жалба № 5335/05, дело „ПОНОМАРЬОВИ срещу БЪЛГАРИЯ“, според което (т. 52) Държавите се ползват с определена свобода на преценка, когато преценяват дали и до каква степен разликите в иначе сходни ситуации оправдават различно третиране, но следва да бъдат представени много сериозни аргументи, за да може да се счете разлика в третирането, основана единствено на гражданство, за съвместима с Конвенцията. От друга страна (т. 54 от решението) образованието е право, което се ползва с пряка защита съгласно Конвенцията. То е изрично закрепено в член 2 от Протокол № 1 към Конвенцията и е много особен вид публична услуга, от която не само се ползват пряко тези, които я използват, но и която обслужва по-широки социални функции. С оглед тези мотиви в съдебното решение е направен извод, че е налице нарушение на чл. 14 от ЕКПЧ в ситуации, при които не е осигурен достъп до безплатно образование на чужденци (вкл. и на такива с нелегален статут – т. 60 от съдебното решение). Постановките на това решение намират в пълна степен приложение и към настоящия случай, тъй като от една страна става въпрос за законно пребиваващи на територията на Република България бежанци (за което са представени доказателства), а от друга страна – макар и да не е препятстван достъпът до безплатно образование, на практика същият е затруднен в известна степен, след като на родителите на останалите учащи, които отговарят на същите условия, се отпускат месечните помощи за дете до завършване на средно образование (очевидно обвързани именно с образованието на детето), а на жалбоподателката – единствено поради гражданството й, такива помощи не се отпускат. По този начин е налице затруднение по отношение на достъпа до образование, тъй като именно улесняването на този достъп (с използване на средствата за закупуване на облекло и необходими материали за децата във връзка с посещаване на училище) е целта на отпускането на тази помощ, която е обвързана с образованието на децата.

Крайният извод е, че отказът да бъдат отпуснати исканите помощи е в противоречие с чл. 9 от Международен пакт за икономически, социални и културни права, чл. 27, пар. 3 от Конвенция на ООН за правата на детето и чл. 14 от ЕКПЧ, по които международни договори Република България и Република Украйна са страни. След като по силата на тези актове подобна помощ следва да бъде отпусната, то същите са с приоритет пред разпоредбите на договора между Република България и Република Украйна, а от своя страна представляват международни актове по смисъла на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, които дават основание за отпускане на помощта в настоящия случай. Такъв извод напълно кореспондира и с чл. 13, пар. 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001г., според който текст държавите-членки следва да осигурят предоставяне на помощи за съществуване на лицата, ползващи се с временна закрила (каквато е жалбоподателката).

При това положение не са били налице предпоставките за постановяване на отказ, основан на чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Преписката следва да бъде върната на административния орган, който да съобрази всички предпоставки на чл. 7, ал. 1, вр. чл. 4а от ЗСПД вр. чл. 63, ал. 2 и ал. 4 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2024г. и да се произнесе с административен акт по заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-А/17771/26.09.2024г. на И. Л.. По арг. от чл. 174 от АПК на административния орган следва да бъде определен 14-дневен срок за издаване на административния акт (с оглед изричната разпоредба на чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД).

При този изход на спора на адвоката, осъществил безплатна адвокатска помощ в полза на жалбоподателката, се дължи възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (съобразно приложен договор на л. 17 – л. 18 от първоначално образуваното адм. дело № 10614/2024г. по описа на Административен съд – София град). В случая присъденото възнаграждение при оказана безплатна адвокатска помощ цели да възмезди положения труд от адвоката, а не да възстанови на спечелилата делото страна изцяло или частично направените от нея разходи за адвокатско възнаграждение. Трайно е разбирането в съдебната практика, че размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя от съда - според защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото. Следователно в случая съдът следва сам да определи възнаграждението на адвоката, ръководейки се от посочените по-горе правила. В рамките на предоставената му преценка, настоящият съдебен състав достигна до извод, че на адвоката следва да бъде определено възнаграждение в размер на 400 лв. От една страна с оглед текста на чл. 63, ал. 4, т. 2 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2024г. – ако се приеме, че по делото има материален интерес (по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. вр. чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК), или ако се приеме, че няма материален интерес (по смисъла на чл. 8, ал. 3 от Наредбата) минималният размер на възнаграждението ще е прекалено висок и няма да отговаря на действителната фактическа и правна сложност. Съобразно трайната практика на ВКС (приложима в настоящото производство с оглед факта, че правилата на ГПК за разноските са приложими на основание чл. 144 АПК) Решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024г. по дело С-438/22, ECLI:EU:C:2024:71, следва да намери приложение при определянето на възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, а посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото – Определение № 2813 от 07.06.2024г. по гр.д. № 2053/2024г. по описа на III гр.о. на ВКС. Следователно при собствена преценка настоящият съдебен състав достига до извод, че възнаграждението от 400 лв. отговаря на фактическата и правна сложност на спора. Самият спор е без фактическа сложност и с известна правна такава, изискваща тълкуване на международни актове, като именно тази правна сложност определя възнаграждението от 400 лв. като адекватно за настоящия случай, съобразно заложените критерии, вкл. в съдебната практика на Съда на Европейския съюз.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на И. Л., гражданка на Украйна, дата на раждане: 16.09.1989г., [ЛНЧ], Заповед № ЗСПД/Д-А/17771 от 03.10.2024г. на началник отдел СЗ в ДСП Бургас, с която й е отказано отпускането на помощи по чл. 7, ал. 1 от ЗСПД по отношение на децата К. Ю. и И. К..

ВРЪЩА преписката на административния орган за издаване на административен акт по подаденото заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-А/17771/26.09.2024г. от И. Л., съобразно указанията, дадени в мотивната част на настоящото решение, като ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 от АПК 14-дневен срок от връщането - за издаване на посочения административен акт.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане [населено място] да заплати на основание чл. 143, ал. 1 АПК вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Я. М. К. от Адвокатска колегия - София, личен № **********, сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ.

Решението не подлежи на обжалване.