Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 10.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесети февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 3680 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С решение № 520284 от 30.10.2018
г. по гр.д. № 20171/2015 г. по описа на СРС, І ГO, 44 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу А.В.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че А.В.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД
съответно сумата от 1 437,53 лв., представляваща неплатена цена на доставена
топлинна енергия за битови нужди през периода от м. 12.2011 г. до м.04.2014 г.
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 09.01.2015 г.
до окончателното плащане, и сумата от 251,22 лв. - мораторна лихва върху
главницата за периода от 31.01.2012 г. до 10.12.2014 г., които вземания са
предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 965/2015 г.
по описа на СРС, 44 с-в.
Недоволен от решението, с което са отхвърлени
установителните искове при квалификацията на чл. 422, ал. 1 ТПК вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ТПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е незаконосъобразно и
необосновано по изложените в жалбата съображения. По-конкретно се поддържа, че
с отговора на исковата молба ответникът признава да е собственик на
топлоснабдения имот. Ищецът счита, че не е нужно да установява собствеността
върху имота, тъй като този факт не бил спорен по делото между страните.
Искането към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното решение и
уважи изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна А.Д.,
чрез адвокат С., оспорва въззивната жалба по съображения развити в депозирания по реда на
чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. По-конкретно твърди, че ответникът не
е потребител на топлинна енергия по смисъла на Закона за енергетиката. Моли
съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.” ЕООД не взема
становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано и следното:
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е
установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на
ответника като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 42 от ДР на ЗЕ (в редакцията релевантна за част от периода),
"потребител на енергия за битови нужди" е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Съгласно
Тълкувателно решение 2/2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2017 г. на ОСГК на
ВКС собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й. Сключването на такъв договор се установява чрез всички
доказателствени средства, предвидени в ГПК, включително чрез молба за откриване
на партида от ползвателя на договорно отношение.
За да постанови решението си
първоинстанционният съд е приел, че събраните по делото писмени доказателства
не установяват, че ответникът е собственик, респ. титуляр на вещно право на
ползване на процесното жилище, въпреки че на ищеца е указано, че носи
доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство.
Въззивният съд споделя извода на СРС, че по
делото не са ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената
тежест, ответникът да е собственик на процесния имот, т. е., че е пасивно материалноправно
легитимиран да отговаря за задълженията за топлоенергия, отдадена в имота през
процесния период. По делото безспорно е установено, че процесният недвижим имот
се намира в сграда в режим на ЕС, присъединена към топлопреносната мрежа, като за
същия при ищцовото дружество е открита партида с аб.№ 100349, но като титуляр
на партидата за имота фигурира лицето Й.Д.. По делото е останало недоказано
ответникът А.Д. да е изключителен собственик на топлоснабдения имот, респ.
съсобственик заедно е Й.Д. или да е придобила с последния имота в условия на
съпружеска имуществена общност. Липсват и доказателства ответницата Д. да е
ползвател на имота през процесния период, нито пък същата да е подала заявление
до ищцовото дружество за откриване партида на нейно име, поради което същата не
попада в кръга от лица - титуляри на право на собственост или вещно право на
ползване, с принадлежността на които права върху топлоснабдения имот законът
свързва качеството потребител на топлинна енергия по договорното правоотношение
с топлопреносното предприятие.
Налага се
извода, че установителните искове за дължимост на цената на доставена топлинна
енергия не са доказани по основание, тъй като не се е осъществила първата
материалноправна предпоставка за това и не е доказано качеството на ответникът
на потребител на топлоенергия, поради което правилно са били отхвърлени от
районния съд.
Доколкото исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД са акцесорни спрямо главните искове, които ще бъдат приети за
неоснователни, неоснователни се явяват и исковете за установяване дължимост на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното задължение.
В упражнение на правомощията си по
чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното
производство. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на адв. С.,
предоставил на въззиваемата страна безплатно процесуално представителство
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 349,23
лв., определен по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 520284 от 30.10.2018 г. по гр.д. № 20171/2015 г. по описа на СРС, І ГO, 44
състав.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на адв. Д.Ц.С. от ВрАК, със
служебен адрес: ***, офис 230, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, сумата от
349,23 лв. - разноски за предоставено безплатно процесуално представителство на
А.В.Д..
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.