Решение по дело №120/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК.

Образувано е по жалба на Н. И. Б. от гр. В. Търново срещу Решение №10/30.01.2025г. на директора на ТД на НАП – В. Търново, с което е оставена без уважение жалбата й срещу Разпореждане с изх. №[рег. номер]-137-0000238/14.01.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново. В подадената жалба се твърди, че задълженията й за вноски към фондовете на ДОО и за здравно осигуряване за периодите от месец 01.2016г. до месец 10.2019г., както и задълженията за вноски за здравно осигуряване за периодите от месец 12.2018г. до месец 11.2019г., по подадени от нея декларации обр. 1 и обр. 6 са недължими, тъй като същите са погасени по давност. Моли съдът да отмени обжалваното решение, като уважи жалбата срещу действията на публичния изпълнител. Претендира за присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП – В. Търново, чрез пълномощника си по делото оспорва подадената жалба и моли съда да я остави без уважение. Претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

С Решение №10/30.01.2025г. на директора на ТД на НАП – В. Търново, постановено в производство по реда на чл. 266 – чл. 267 от ДОПК, решаващият орган е отхвърлил жалбата на Н. Б. срещу Разпореждане с изх. №[рег. номер]-137-0000238/14.01.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново, с което не е уважено нейното възражение да бъдат отписани, като погасени по давност на основание чл. 173 от ДОПК задължения, произтичащи от подадени от жалбоподателката декларации обр. 1 и обр. 6 за вноски към фондовете на ДОО и за вноски за здравно осигуряване като самоосигуряващо се лице.

Решението е връчено на жалбоподателката на 31.01.2025г., видно от намиращата се на стр. 19 от делото разпечатка за извършено електронно връчване. Жалбата срещу него е подадена чрез ТД на НАП – В. Търново на 04.02.2025г., т.е. в срока по чл. 268, ал.1, изр. І от ДОПК и е процесуално допустима.

Межда страните по делото не е спорно и от представените с административната преписка писмени доказателства се установява, че жалбоподателката е депозирала пред ТД на НАП – В. Търново възражение за изтекла погасителна давност по отношение на задълженията за заплащане на осигурителни вноски към фондовете на ДОО и за здравно осигуряване по подадени декларации обр. 1 за периодите от месец 12.2018г. до месец 11.2019г. и обр. 6 за периодите от 01.01.2016г. до 09.10.2019г.;

По така направеното искане се е произнесъл публичен изпълнител при компетентната ТД на НАП, който с обжалваното по административен ред Разпореждане с изх. №[рег. номер]-137-0000238/14.01.2025г. не е уважил направеното възражение.

След обжалване на разпореждането по реда на чл. 266 и сл. от ДОПК ответникът е постановил обжалваното пред АСВТ решение, с което е потвърдил издаденото разпореждане.

Законосъобразността на решението и разпореждането на публичния изпълнител са предмет на спора по делото.

Обжалваното решение е издадено от компетентен орган съгласно чл. 266, ал. 1, изр. първо от ДОПК, в рамките на визирания в срока по чл. 267, ал. 2 от ДОПК. Обжалваното пред административния орган разпореждане е издадено от компетентен орган – публичен изпълнител, в компетентната ТД на НАП – В. Търново, определена съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от ДОПК и в рамките на правомощията му по чл. 225, ал.1 от ДОПК. Поради това както актът на публичния изпълнител, така и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП – В. Търново представляват валидни административни актове. Същите са издадени в писмена форма и съдържат посочване на фактическите и правни основания за постановяването им. Извършената от съда проверка установи, че при постановяването на актовете не са допуснати съществени процесуални нарушения, засягащи тяхната законосъобразност, а процедурата е съобразена с приложимите за случая норми на ДОПК.

За да потвърди разпореждането на публичния изпълнител, ответникът е приел, че за задълженията за осигурителни вноски за тези периоди не е изтекъл визираният в чл. 171, ал. 1 от ДОПК [възраст] давностен срок. Отделно е мотивирал извод ,че след като в хода на образуваното срещу жалбоподателката изпълнително производство №*********/2019г. по описа на ТД на НАП – В. Търново, са извършени действия по налагане на обезпечения – издадени са Постановления за налагане на обезпечителни мерки/ПНОМ/ с №, № [рег. номер]-022-0086892/25.09.2019г. и [рег. номер]-022-0123679/13.12.2024г./ и са издадени три броя разпореждания за присъединяване, с което са обединени за събиране в едно производство и други публични вземания на жалбоподателката, то давността е била спряна и след като не е изтекъл по отношение на посочените задължения визирания в чл. 171, ал. 2 от ДОПК [възраст] срок, задълженията не са погасени по давност.

Основното възражение на жалбоподателката се основава на разбирането, че след като издадените в хода на изпълнителнто производство актове на публичен изпълнител, вкл. разпореждания и постановления за налагане на обезпечителни мерки, не са й били редовно връчени, то тези действия не могат да се разглеждат като такива, които прекъсват давността по смисъла на чл. 172, ал. 2, изр. първо, пр. последно от ДОПК. Следователно липсва прекъсване на давността и тя е изтекла.

Тези възражения не се споделят от настоящия състав, тъй като не водят до извод за изтичане на давностния срок на посоченото основание.

Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, като в ал. 2 на чл. 171 е посочено, че изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, визирани в т., т. 1 – 5.

В разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ДОПК е визирано, че давността спира при наличие на някое от изброените в т., т. 1 – 6 на същата алинея обстоятелства, а съгласно чл. 172, ал. 2, изр. първо от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Съгласно ал. 3 на чл. 172 от ДОПК от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Така дадената правна уредба на спирането и прекъсването на давността разграничава обстоятелствата, водещи съответно до спиране, респ. прекъсване, които са различни по своя характер така, както са различни и правните последици от спирането и прекъсването на давността. За да се определи кое обстоятелство е налице и респ. до какви правни последици по отношение на давността води, следва да се разграничат различните хипотези по чл. 172, ал. 1 и ал. 2, които не се припокриват. Налагането на обезпечения, чрез издаването на постановления за налагане на обезпечителни мерки и съответно извършване на действията по тяхната фактическо налагане са обстоятелства, визирани в чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК и в този случай те водят не до прекъсване, а до спиране на давността. Следователно в хипотезата на наложени обезпечителни мерки давността е спряла, тъй като законът ясно разграничава времево и от гледна точка на различните актове и действия налагането на обезпечението и неговата реализация, която вече е изпълнително действие. С други думи казано издаването на ПНОМ и налагането на запор или възбрана/ чрез вписване и др. действия по фактическото налагане на запора и възбраната/ водят до спиране на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, а изпълнение на запор/напр. парични вземания от трети лица, вкл. и банки/ са действия по принудителното изпълнение и водят до прекъсване на давността – чл. 172, ал. 2 от ДОПК. В разглеждания случай с издаването на ПНОМ не се прекъсва давността, а тя спира със завършване на целия фактически състав по налагането на обезпечителната мярка – не само с издаването на постановлението, но и с предприемането на действия по налагането на запора/възбраната. Ето защо действията по връчването на издадено ПНОМ нямат отношение към спирането на давността – тя спира след ефективното фактическо налагане на обезпечителната мярка. Връчването на акта на длъжника има действие само с оглед предприемането от негова страна на действия по защита посредством обжалване на акта, или отправяне на искане за замяна на обезпечения/чл. 199 от ДОПК/. Повече от ясно е, че обезпечението следва да се наложи/да се предприемат действия по налагането му/ преди да се уведоми длъжника, в противен случай обезпечителната мярка няма да може да изпълни своето предназначение – да попречи на длъжника да се разпорежда с предмета на обезпечението. Тъй като както вече се посочи, налагането на обезпечения не прекъсва давността, то неприложими спрямо конкретиката на казуса са съображенията, досежно уведомяването на длъжника и правните последици от това. В тази връзка съдът намира и за неотносима посочената съдебна практика, касаеща хипотези на прекъсване на давността. Отделно следва да се има предвид, че спирането или прекъсването на давността са правни последици, които настъпват екс леге/по силата на закона/ без да е необходим изричен акт на публичния изпълнител или волеизявления от страна на длъжника.

В разпоредбите на чл. 172 от ДОПК се визира, че след прекъсването на давността ,започва да тече нова давност, но липса изрична разпоредба, досежно определяне на периода на спиране на давността, когато такова настъпи по силата на закона. Правилата на логиката и тълкуването на общите правни принципи сочат, че когато наличието на един факт поражда определени правни последици, с прекратяването на съществуването на този факт, тези правни последици следва да преустановят действието си. Пренесено на плоскостта на изследвания проблем изводът ще бъде, че преустановяването на спирането на давността/продължаването на нейния срок ще започне от отпадане на обстоятелствата, които са довели до спирането. В конкретния случай това ще бъде отмяната на наложените обезпечителни мерки на някое от основанията, посочени в закона/отмяна от решаващ орган или съд, както и от органа, които ги е наложил/. При липсата на тези обстоятелства давността ще бъде спряна дотогава, докато изтече давностния срок, визиран в чл. 171, ал. 2 от ДОПК/10 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение/.

След като са налице наложени обезпечения, които не са отменени, няма действия по принудително изпълнение, насочено към тях, давността по задълженията, които са обезпечение е спряна и към настоящия момент.

Не води до друг извод представената и приета като доказателство по делото в последното съдебно заседание молба от жалбоподателката до публичен изпълнител с вх. №54-04-837/04.03.2025г. по описа на ТД на НАП – В. Търново. С нея отново е направено възражение за изтекла погасителна давност, по което възражение дали ще последва ново произнасяне от страна на публичния изпълнител, по което да се развие ново производство по реда на чл. 266 и сл. от ДОПК, е без значение за изхода на спора по делото. Видно от приетото в последното с.з. по делото Разпореждане изх. №[рег. номер]-137-0001896/12.03.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново по исканията на жалбоподателката е постановен нов отказ. Наличието на отделно административно производство, по което е постановено посоченото разпореждане и неговата законосъобразност, не може да се обсъждат в настоящото производство, където предмет на спора са предходни административни актове.

Следователно обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са законосъобразни и жалбата срещу тях следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото и предвид направеното искане за присъждане на разноски от ответната страна, съдът следва да присъди такива.

Производството по чл. 197, ал., ал. 2 – 4 от ДОПК е особено производство, различно от производството по обжалване на ревизионните актове, поради което специалната разпоредба на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от ДОПК е неприложима, а възнаграждението за юрисконсулт е дължимо на основание субсидиарното приложение на чл. 78, ал. 8, вр. с ал. 3 от ГПК и следва да бъде определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Според последната разпоредба по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева. С оглед фактическата и правна сложност на делото съдът намира, че в случая дължимото възнаграждение за юрисконсулт следва да бъде определено в размер на 100 лева. Претенцията за присъждане на разноски до посочения размер от 500 лв. се явява неоснователна.

Водим от горното и на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-ри състав

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н. И. Б. от гр. В. Търново срещу Решение №10/30.01.2025г. на директора на ТД на НАП – В. Търново, с което е оставена без уважение жалбата й срещу Разпореждане с изх. №[рег. номер]-137-0000238/14.01.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново, като неоснователна в останалата.

ОСЪЖДА Н. И. Б. от гр. В. Търново, [улица], ет. 4, ап. 11, [ЕГН] да заплати на ТД на НАП – В. Търново разноски по делото в размер на 100/сто/ лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.