Решение по дело №2808/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 260741
Дата: 1 юни 2021 г.
Съдия: Светлана Ангелова Станева
Дело: 20205300502808
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 ноември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 260741

 

град Пловдив, 01.06.2021 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

 

 

Пловдивски окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V  граждански състав, в публичното заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана ИЗЕВА

                                          ЧЛЕНОВЕ: Радостина СТЕФАНОВА

                                                                Светлана СТАНЕВА

 

при секретаря Петя ЦОНКОВА, като разгледа докладваното от съдия Станева въззивно гражданско дело №2808 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от С.С.С., ЕГН **********,***, против решение №260337/14.09.2020 г., постановено по гр. д. №1257/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с., с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Карго Ер“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Г. М. Димитров №75, хотел „Вега София“, представлявано от управителя П. Г. Ц., сумата 1419.58 лева, представляваща заплатени от ищеца разходи за повишаване на квалификацията на ответника по сключен между страните в гр. София договор за повишаване на квалификацията от 10.01.2017 г. във връзка с трудов договор №677/26.01.2017 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода 01.01.2019 г. – 23.01.2019 г. в размер на 9.07 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.01.2019 г. до окончателното изплащане; сумата 6270 лева, представляваща неустойка по чл.6 от договора за повишаване на квалификацията за предсрочното му прекратяване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и направените разноски за производството по делото в размер на 1157.58 лева, като иска с правно основание чл.86 от ЗЗД за разликата над уважения до пълния предявен размер от 42.72 лева е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Ищецът „Карго Ер“ ООД е осъден да заплати на С.С.С. разноски по съразмерност за производството по делото в размер на 400 лева. Оставени са без уважение направеното от ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от ответника на пълномощника му адвокатско възнаграждение и от ответника - възражения за недействителност на чл.5 и чл.6 от сключения между страните в гр. София договор за повишаване на квалификацията от 10.01.2017 г., за прекомерност на претендираната от ищеца неустойка и за прекомерност на заплатеното от ищеца на пълномощника му адвокатско възнаграждение.

С въззивната жалба се иска от С.С. решението на първостепенния съд в осъдителната му част да се отмени като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, въззивната инстанция да се произнесе по същество, като отхвърли исковете и се присъдят разноски по делото за двете инстанции. Жалбоподателят не оспорва приетата по делото фактическа обстановка, но изразява несъгласие с правните изводи на съда. Счита, че неправилно е квалифициран предявения иск по чл.230 КТ, вместо по чл.234 КТ. Уговорената неустойка не е определена по размер, неясно е уговорена, като на практика липсва неустоечна клауза, а и не обезпечава извършени от работодателя разходи за обучение. Навеждат се доводи за допуснати процесуални нарушения, недействителност на забраната от работодателя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работника съгласно чл.8, ал.4 от КТ. Счита, че се дължат само направените разходи за обучение, и то в размер, съответен на неизпълнението.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна „Карго Ер“ ООД.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните не се явиха, но изразиха писмени становища.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

                За да уважи предявения иск, съдът, без да изложи мотиви, е приел, че исковете са основателни. Основателно се поддържа от въззивника довода за съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение и неговата необоснованост – нито едно от възраженията не е коментирано от съда. Основателно е и искането, че те следва да се обсъдят от въззивната инстанция. Когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника, въззивният съд не е задължен да следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, а само при направени в тази насока оплаквания във въззивната жалба (определение №712/01.08.2018 г. по гр.д. №793/2018 г. на ВКС, IV г.о.), както е и в настоящия случай.

Основателно е възражението, касаещо правната квалификация. Дадената от съда е по чл.232, ал.3 от КТ във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

Според настоящия състав не се касае за трудов договор за обучение по време на работа, а за договор за повишаване на квалификацията по чл.234 от КТ, както е посочено и в наименованието на сключения между страните договор. Не е налице договор по чл.230 КТ, респективно – чл.232 КТ, доколкото жалбоподателят е имал летателна правоспособност за професионален пилот на самолет /факт, който се твърди и в исковата молба/, но не е имал квалификация за управление на самолетния тип, опериран от авиокомпанията. Именно това е наложило допълнителното му обучение – преминаване през специализирано обучение, което представлява повишаване на квалификацията му. В този смисъл са основателни доводите в жалбата. Коректната правна квалификация на исковете е по чл.234, ал.3, т.2 вр. т.1 КТ във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Районният съд е сезиран с искане за постановяване на решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата 1419.58 лева – главница, представляваща разлика между заплатени от „Карго Ер“ ООД разходи за повишаване на квалификацията на С. по сключени между страните в гр. София договор за повишаване на квалификацията от 10.01.2017 г. във връзка с трудов договор № 677/26.01.2017 г. и възстановените от последния суми; сумата 6 270 лева, представляваща неустойка по чл.6 от договора за повишаване на квалификацията - за предсрочно прекратяване на договора, заедно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2019 г. - 23.01.2019 г. в размер на 42.72 лева, заедно със законната лихва върху главницата и неустойката. В исковата молба се твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си да работи в ищцовото дружество в определения в договора срок, като съгласно същия следва да заплати направените разноски и неустойка за предсрочното прекратяване на договора. С. е възстановил част от средствата, като е останала неплатена сумата от 1419.58 лв. Същевременно не е заплатил и дължимата неустойка.

Ответникът С.С. *** оспорва исковете по основание и по размер и моли съдът да ги отхвърли като неоснователни и недоказани, като излага подробни съображения. Прави възражения за недействителност на чл.5 и чл.6 от договора за повишаване на квалификацията, за прекомерност на претендираната неустойка, както и за прекомерност на заплатеното от ищеца на пълномощника му адвокатско възнаграждение.

               Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че ответникът е работил по трудово правоотношение в ищцовото дружество на основание сключен между страните трудов договор №677/26.01.2017 г. на длъжност „***“ от 26.01.2017 г. до 01.12.2018 г., считано от която дата трудовото правоотношение с ответника е било прекратено въз основа на отправено от С.С. предизвестие от 28.11.2018 г. по чл.326, ал.1 от КТ със заповед №677/30.11.2018 г. на управителя на ищцовото дружество, връчена на ответника на 18.12.2018 г. Тъй като заеманата от ответника длъжност е изисквала притежаването на квалификация за управление на самолети тип Б., между страните на 10.01.2017 г. в гр. София е бил сключен договор за повишаване на квалификацията и С. е преминал обучение за придобиване на изискваната квалификация. Стойността на обучението в размер общо на 33440.13 лева е заплатена от ищцовото дружество.

               В чл.6 от договора за повишаване на квалификацията страните са уговорили, че ако обучаемият прекрати трудовото си правоотношение по реда на чл.326, ал.1 от КТ преди изтичане на 5 години от датата на допускането да извършва полети без пилот-инструктор, дължи връщане на работодателя наведнъж на цялата сума за обучението (като плащането е следвало да бъде извършено по банков път в едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, в противен случай обучаемият дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цялата дължима сума от датата на изпадане в забава до датата на пълно издължаване), както и неустойка, изчислена до момента на погасяване на задължението. С писмо от 01.12.2018 г., връчено на С.С. на 04.12.2018 г., ищцовото дружество го е поканило да му заплати в срок до 31.12.2018 г. дължимите суми за обучението му и за неустойка. На 01.12.2018 г. жалбоподателят е платил 10268.11 лева от заплатените от ищеца разходи за обучението му в размер на 33400.13 лева, а на 29.12.2018 г. – още 21722 лева, или общо 31 990 лева.

Във въззивната жалба не са наведени доводи за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд – напротив, твърди се, че при правилно установени факти съдът е достигнал до неправилни изводи.

Независимо от това, настоящата инстанция не прие за безспорно и категорично доказано какъв е размерът на заплатените от „Карго Ер“ ООД разноски за повишаване квалификацията на жалбоподателя С.С., като за това са изложени съображения по – нататък.

С оглед приетата от въззивния състав правна квалификация, която е различна от дадената от първоинстанционния съд, е необходимо да се има предвид следното:

Уредбата на професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип, като в рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила на труда. С договора за повишаване на квалификацията страните могат да предвидят отговорност при неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да работи при работодателя определен срок. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл.234, ал.3, т.1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. За разлика от договора за ученичество /чл.230 – 232 КТ/, не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора или се дължи цялата сума за разходите за обучение. Този въпрос е предоставен на договорната свобода на съдоговорителите. Във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най – пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността (решение №272/05.10.2011 г. по гр.д. №1637/2010 г. на ВКС, ГО, III г.о.; решение №9/14.02.2012 г. по гр.д. №689/12 г., III г.о.; решение №139/21.05.2019 г. по гр.д. №3109/2018 г., IV г.о.; решение №28/01.07.2011 г. по гр.д. №243/2010 г., IV г.о., определение №339/27.04.2020 г. на ВКС по гр.д. №3679/19 г. на ВКС, III г.о. и др.).

Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Договорът има характер на трудов, но по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците му, са приложими общите правила за договорите и изпълнението, респективно по отношение на отговорността за неизпълнението следва да се приложи гражданския закон.

 Обучението за повишаването на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал.3 дава възможност страните да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението (решение №168/12.04.2010 г. по гр.д. №896/209 г. на ВКС, IV г.о.; решение 160/07.06.2011 г. по гр.д. №617/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение №171/15.10.2020 г. по гр.д. №171/2020 г. на ВКС, IV г.о. и други).

                Безспорно е, че разходите за обучение, направени от работодателя за обучение на работника по договора по чл.235 вр. чл.234 от КТ представляват имуществени вреди и подлежат на връщане, но ако работникът е изпълнил задължението си да работи при работодателя и е работил за определен срок, то връщане се дължи само за неотработения срок, а дължимото се определя на база действително неизпълнение (решение №1150/25.06.2013 г. по в.гр.д. №854/2013 г. на ОС Пловдив, решение №272/05.10.2011 г. по гр.д. №1637/2010 г. на ВКС, III г.о., решение №9/14.02.2012 г. по гр.д. №689/2012 г. на ВКС, III г.о.).

                В настоящия случай е безспорно установено, че между страните е имало сключени договор за повишаване на квалификацията и трудов договор. Работодателят „Карго Ер“ ООД е изправна страна по договора, като е изпълнил задължението си – заплатил е за обучението на С., довело до повишаване на квалификацията му – придобиване на правоспособност за управление на типа самолет, опериран от авиокомпанията. През това време е изтекла валидността на някои от сертификатите му. Съгласно договора, „Карго Ер“ ООД се е задължил да поеме разноските по повишаване квалификацията на жалбоподателя, като в трудовия договор между страните е включена и клауза, задължаваща работодателя да осигури на служителя нормални условия за изпълнение на възложената работа, касаещи и професионалната квалификация, като, видно и от приложеното свидетелство за летателна правоспособност /л.11 от първоинстанционното дело/ е съдействал за осигуряване на възможност за проверка на квалификацията.

                Съгласно чл.4, т.4 от договора, началният момент, от който започва да тече уговорения петгодишен срок, е от датата, на допускане на С. до полет без пилот – инструктор съгласно заповед на директор летателна експлоатация, като според ищеца това е станало на 03.07.2017 г. Ответникът възразява, че придобитата правоспособност е от 28.03.2017 г., като според настоящия състав именно от този момент започва да тече срока по чл.234, ал.3, т.1 от КТ. Липсват критерии, въз основа на които се издава тази заповед, като не е ясно защо е издадена именно на 03.07.2017 г.

                Безспорно е и това, че С. е изпълнявал за определен период задължението си, като е подал молба по чл.326 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение и това е направено със заповед №677/30.11.2018 г. на управителя на ищцовото дружество, считано от 01.12.2018 г. По този начин жалбоподателят не е изпълнил задължението си за работа в продължение на пет години при работодателя си, като се явява неизправна страна по договора. Претенцията за възстановяване на разходите, направени от „Карго Ер“ ООД е основателна.

                Относно размера на направените от въззиваемия разходи за обучение на въззивника –  приложените към исковата молба фактури са оспорени от С.. При доказателствена тежест за ищеца, същият е приложил счетоводни справки, като именно въз основа на тях е изготвена и експертизата. Според въззивният състав ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин стойността на направените от него разходи за обучение на ответника.

                В чл.2, ал.2 от договора за повишаване на квалификацията е изрично отбелязано, че посочените в чл.2, ал.1 от договора суми са ориентировъчни, като след завършване на обучението и придобиване на квалификацията за действителните разходи се съставя анекс. Такъв по делото не е приложен. Нещо повече – в исковата молба се твърди, че анекс не е подписан. Не са представени и документи, изхождащи от неучастващо по делото лице, които да установяват какви средства са вложени за обучението именно на жалбоподателя. По направено възражение на С., че вписаните във фактурите суми касаят и други лица, които са участвали в курсове за повишаване на квалификацията, са представени справки, които действително потвърждават този факт. Не е ясно по какъв начин са формирани сумите за летателен час, за рейсови тренировки, кои са били инструкторите, кога са провеждани рейсовите тренировки, с кого, къде, времетраене, възнаграждение и други.

                Основателно е и възражението, че в периода от 28.03.2017 г. до 03.07.2017 г. жалбоподателят е бил правоспособен, което се установява и от свидетелството за летателна правоспособност /л.11 от първоинстанционното дело/, като не е ясно по какви критерии и за какъв период се използва инструктор.

                По тези съображения не се споделя приетото от състава на районния съд относно размера на извършените от работодателя разходи за обучение на жалбоподателя.

                Тъй като „Карго Ер“ ООД не установи по безспорен и категоричен начин стойността на заплатените разноски за повишаване квалификацията на въззивника, искът за заплащане на сумата от 1419.58 лв. е недоказан и следва да се отхвърли като такъв, ведно с акцесорните искове за присъждане на лихва.

                Относно иска за неустойка:

                Безспорно жалбоподателят не е изпълнил задължението си по чл.4, т.4 от договора – да остане на работа в дружеството „Карго Ер“ ООД за срок от пет години, като съгласно чл.6 дължи неустойка.

                ТР №1/15.06.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. /което е задължително за съдилищата в съответствие с чл.130, ал.2 от ЗСВ/ в т.3 посочва, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителните норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е този на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

                Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа на справедливост в гражданските правоотношения. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

                Уговорената между страните неустойка по чл.6 от договора не може да изпълни която и да е от посочените функции, тъй като те са осъществени въз основа на предвиденото заплащане на разноските, направени за повишаване на квалификацията.

                Както вече се посочи, договорът за повишаване на квалификация по чл.234 КТ има характера на трудов, но по въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, са приложими общите правила на договорите, респективно – гражданският закон относно отговорността за неизпълнение. Съдебната практика е категорична, че във всички случаи е необходимо да се изследва действителната воля на страните. Категорична е обаче, че приложимите разпоредби относно действителността на клаузите от договора, са тези на КТ, а единствено относно неизпълнението приложение намират гражданските закони.

                Според разпоредбата на чл.74, ал.1 КТ, трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е недействителен. Обявяването на недействителността може да стане и в настоящия процес, в какъвто смисъл е направено и искането от жалбоподателя.

                Настоящият състав намира, че клаузата на чл.5 от договора не е недействителна. Предвидена е отговорност на работника/служителя (в конкретния случай – обучаемия), в случай, че не успее да приключи обучението си в предвидения от договора срок, да върне сумата за обучението, ведно с лихва. За разлика от цитираното решение на ПдОС от жалбоподателя, в настоящия случай се иска връщане на сумата, разходвана за обучение, а не – на възнаграждението за положения труд. Такава възможност – за възстановяване на направените разходи - е предвидена и по чл.234, ал.3, т.2, пр.1 от КТ. В случая не се възприема твърдението, че клаузата е недействителна.

                Според чл.6 от договора (в съответствие чл.234, ал.3, т.2, пр.2 вр. т.1 от КТ) е предвидена отговорност за обучаемия при прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя на посочени конкретно основания преди изтичане на пет години от датата на допускане да извършва полети без пилот – инструктор, да върне наведнъж цялата сума за обучението, както и неустойка съгласно приложената таблица. Тази клауза настоящият състав счита за недействителна поради противоречие с императивни норми на Закона – Конституцията на Република България и Кодекса на труда.

                В основния закон на държавата, сред основните права на гражданите е предвидено и право на труд, на свободен избор на професия или дейност, и на възнаграждение, което съответства на извършената от работника работа. Работодателят няма право да налага забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такава възможност е предвидена и по КТ. Нещо повече – страните са се договорили, че при предсрочно прекратяване на договора, обучаемият следва да обезщети работодателя си за причинените му имуществени вреди, като възстанови разходите, направени за повишаване на квалификацията. Тази санкция за работника обезпечава изпълнението на задължението му, като същевременно обезщетява работодателя. Това вземане има характер на неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД. При заплащане на разходите вредите са възстановени, като предвидената в договора неустойка е на практика втората, която обезпечава изпълнението на задължението на работника и в настоящия случай би довела до неоснователно обогатяване на работодателя, като се явява в разрез с цитираното тълкувателно решение. Получава се кумулиране на компенсаторна неустойка – възстановяване на разноските, и мораторна – предвидената в чл.6 съобразно срока на неизпълнение. Както е посочено в определение №803/19.11.2020 г. по гр.д. №2446/20 г. на ВКС, III г.о., действително претърпените имуществени вреди съответстват на действително изразходваните от работодателя средства за обучение на служителя, срещу които не получава очакваната насрещна компенсация от облаги при положен труд с придобита вече квалификация. Разпоредбата на чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД предвижда възможност на изправният кредитор да иска обезщетение и за по – големите вреди от обезпечените с уговорената неустойка, стига да ги докаже, което по делото не е направено.

                По тези съображения доводите за недействителност на неустойката са основателни. Искът за присъждането ѝ е неоснователен и следва да се отхвърли като такъв, ведно с акцесорния иск за лихва. С оглед на това, не се обсъждат доводите, касаещи начина на формиране на неустойката. Не се разглежда и евентуално направеното възражение за прекомерност на неустойката.

                За пълнота следва да се отбележи, че неправилно районния съд се е произнесъл с отделен диспозитив по направените възражения от ответника, както и по тези за прекомерност на разноските. Съдът дължи в този случай произнасяне в мотивите си, но би следвало да се произнесе в диспозитива в случай, че бе сезиран с иск – насрещен, инцидентен установителен или друг, който е приет за съвместно разглеждане.

                Основателно е и възражението относно експертизата - за неправилно поставяне на задача да се изчисли неустойката. Именно съдът, в случай, че приема, че са налице предпоставките за присъждане на неустойка, следва да определи от кой момент да се изчислява, а размерът е въпрос на аритметика и не изисква специални знания.

                Колкото до възраженията, че пред първата инстанция страната е била лишена от възможността да пледира – такова отбелязване липсва в съдебния протокол, а и същите са имали възможност да депозират писмена защита, което не е направено.

Предвид гореизложеното жалбата се явява основателна, атакуваното решение в обжалваната му осъдителна част – неправилно и незаконосъобразно, следва да се отмени, като се отхвърлят уважените от първата инстанция искове.

С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателя се присъждат направените разноски. С. е приложил списък по чл.80 ГПК и доказателства за заплатеното от него адвокатско възнаграждение. По делото са представени доказателства за заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. пред първата инстанция съгласно договора за правна защита и съдействие, приложен на л.53, и 2000 лв. пред настоящата инстанция съгласно отбелязването в договора за правна защита и съдействие. С оглед направеното от въззиваемата страна възражение за прекомерност, следва същото да се намали и да се определи в размер на по 717 лв. за всяка инстанция. Тъй като пред първата инстанция на жалбоподателя са присъдени 400 лв., въззиваемата страна следва да заплати разликата - 317 лв. за производството пред районен съд, както и 717 лв. за настоящата инстанция или 1034 лв. за двете, в съответствие с чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същевременно следва да се присъдят и направените разноски в размер на 100 лв. за експертиза пред първата инстанция и 178.79 лв. държавна такса.

 

 

Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,V  граждански състав,

 

Р             Е             Ш           И:

 

 ОТМЕНЯ  решение №260337/14.09.2020 г., постановено по гр. д. №1257/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с., в частта, в която С.С.С. е осъден да заплати на „Карго Ер“ ООД, ЕИК *********, сумата 1419.58 лева, представляваща заплатени разходи за повишаване на квалификацията по сключен между страните договор за повишаване на квалификацията от 10.01.2017 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода 01.01.2019 г. – 23.01.2019 г. в размер на 9.07 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.01.2019 г. до окончателното изплащане; сумата 6270 лева, представляваща неустойка по чл.6 от договора за повишаване на квалификацията, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.01.2017 г. до окончателното изплащане, направените разноски за производството по делото в размер на 1157.58 лева, както и е оставено без уважение направеното от С. възражение за недействителност на клаузи от сключения между страните в гр. София договор за повишаване на квалификацията от 10.01.2017 г. и за прекомерност на претендираната от ищеца неустойка, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Карго Ер“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Г. М. Димитров № 75 – хотел „Вега София“, представлявано от управителя П. Г. Ц., срещу С.С.С., ЕГН **********,***. ***, за заплащане на сумата 1 419.58 (хиляда четиристотин и деветнадесет лв. петдесет и осем ст.) лева, представляваща заплатени от „Карго Ер“ ООД разходи за повишаване на квалификацията на С. по сключен между страните в гр. София договор за повишаване на квалификацията от 10.01.2017 г. във връзка с трудов договор № 677/26.01.2017 г., ведно с лихва върху тази сума за периода 01.01.2019 г. – 23.01.2019 г. в размер на 9.07 (девет лв. и седем ст.) лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.01.2019 г. до окончателното изплащане, като недоказан.

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Карго Ер“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Г. М. Димитров № 75 – хотел „Вега София“, представлявано от управителя П. Г. Ц., срещу С.С.С., ЕГН **********,***. ***, за заплащане на сумата 6 270 (шест хиляди двеста и седемдесет) лева, представляваща неустойка по чл.6 от договора за повишаване на квалификацията, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.01.2017 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.

ОСЪЖДА „Карго Ер“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Г. М. Димитров №75 – хотел „Вега София“, да заплати на С.С.С., ЕГН **********,***. ***, направените разноски за двете инстанции в размер на 1312.79 /хиляда триста и дванадесет лв. седемдесет и девет ст./ лева.

В необжалваната му част решението е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

 

 

 

 

                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: