Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 23.09.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV- Б състав, в публичното заседание на седми
юни, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Хр.Цветкова, като разгледа докладваното съдия Станимира И. въззивно гр. дело № 7886 по описа за 2020г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
75974/24.04.2020г. поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20270701/08.12.2020г. по гр.д. № 14987 по
описа за 2017г. на Софийски районен съд, 82-ри състав са отхвърлени исковете, предявени с искова молба вх. №
2005158/10.03.2017г. на Р.Х. И., ЕГН
********** срещу „У.Б.“ АД, ЕИК *******,
с правно основание на чл. 55, ал.1, пр.
1 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4677,83 евро, представляваща платена без основание сума за
възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015г.
до 20.02.2017г. по договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007г.,
като Р.Х. И., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ******* на основание на чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 600лв., представляващи разноски по
делото.
Срещу така постановено решение са депозирани въззивна
жалба вх.№ 5060045/26.05.2020г. по регистъра на СРС и въззивна жалба вх. № 25012816/25.01.2021г. по регистъра на
СРС, изпратена по пощата на 22.01.2021г.
от ищеца Р.Х. И., ЕГН **********
със съдебен адрес: адв. К.К.,*** в
частта, в която исковете са отхвърлени.
Изложила е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Посочила е, че
с влезли в сила решения по дело № 32363/2011г. на СРС, 50-ти състав и по дело №
12184/2015г. на СРС, 43-ти състав били уважени исковете й срещу ответника за
връщане на платена по договора договорна лихва без основание за периодите
съответно от 02.02.2009г. до 20.07.2011г. и от 20.08.2011г. до 20.02.2015г. С
тези решения правопораждащите факти за процесното вземане били установени и
спорът не можело да се пререшава. Така по делото било установено как следва да
се изчисли годишния лихвен процент по договора за кредит-едномесечния Юрибор 2
работни дни преди първия работен ден на месеца, за който се начислява лихвата и
надбавката посочена в договора от 2,593%.
Неправилно СРС не съобразил тези решения, неправилно определил дължимата
възнаградителна лихва по договора без да
съобрази клаузите по него. Нямало съглашение между страните лихвата да е
непроменлива в размер на 6,75% . Съглашението било за автоматична промяна на
лихвата съобразно промяната на лихвения
индекс Юрибор . През 2009г. банката
взела решение за замразяване стойността на едномесечния Юрибор, което
подкрепяло твърденията й, че пазарният индекс не е фиксиран, обратното би обезсмислило това решение на
банката. СРС дължал произнасяне по
валидността на целия договор при хипотеза че не е налице ред за изменение на
лихвата, а страните са договорили променлив лихвен процент. Разпоредбата за
възнаградителната лихва не можело да се замести от повелителни норми на закона,
това било цената на ползването на предоставения ресурс. Тълкуване на клаузи в
смисъл че има фиксиран лихвен процент от 6,75% представлявало подмяна на волята
на страните, което било недопустимо. Съдът не можело да допълва неравноправни
клаузи по договора, за да отстрани порока им. СРС не се произнесъл по
направените от ищеца възражения и твърдения, включително и за нищожността на клаузата
по чл. 11.1.3. от договора. Приетите по делото заключения по счетоводните
експертизи установявали, че при така определян лихвен процент ищцата била
платила лихва в размер по-голям от дължимия със сумата, за която бил предявен
иска. Претендирала е разноски. Процесуалният й представител е претендирал
възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.
Въззиваемият-
ответник по исковете - У.Б.“ АД, ЕИК ******* със съдебен адрес: адв. Й.С.,*** и адв. С.Ш.,***
в предоставения срок е оспорило
жалбите. Посочило е, че решенията в обжалваната част са правилни. Посочило е
решенията по дело № 32363/2011г. на СРС, 50-ти състав и по дело № 12184/2015г.
на СРС, 43-ти състав не формирали сила на пресъдено нещо за начина по който се
формира годишния лихвен процент по договора за кредит. Този въпрос не бил
правопораждащ по отношение на вземанията, а е въпрос на тълкуване на договора.
При извод на съда, че клаузата, определяща възможност за промяна на
възнаградителната лихва, е нищожна то съдът е длъжен да издири действителната
воля на страните по договора без да прилага тази клауза. Нямало пречка
съдилищата при тълкуване на волята на страните по договора да достигат до
различни изводи. Съдебната практика познавала случаи, в които един и същ
докладчик по три дела между различни страни достига до различни изводи в
мотивите си, разликата в решенията било
развитие на съдебната практика. Такава била и хипотезата с процесното решение и
тези по дело № 32363/2011г. на СРС, 50-ти състав и по дело № 12184/2015г. на
СРС, 43-ти състав. Мотивите на съдебните решения не подлежали на
обжалване. Правилно СРС приел, че
приложим е договорения между страните лихвен процент, този извод бил направен
без съдът да дописва договора и да въвежда непредвидено в договора основание за
намаляване на лихвата. С договора не било постигнато съглашение УС на банката
автоматично да прилага лихвения индекс. Клаузите по чл. 11.1.1. и чл. 10.3.
сочели, че базисния лихвен процент се определял от УС на банката. Клаузата на
чл. 10.3.2. било само развитие на методиката, по която се определял този
базисен лихвен процент. СРС тълкувал волята на страните по договора към момента
на сключването му, а не в удобен за потребителя момент. Така не били нарушени
правата на потребителя. Въвеждането на променлив базов лихвен процент щяло да
подмени анюитетния характер на договора. Нямало пречка да се назначи служебно
съдебна експертиза, това показвало познаване на казуса от съда, а не
предварително становище по делото на съдебния състав. Претендирало е разноски.
Съдът, след
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№
2005158/10.03.2017г., изменена с молба от 12.11.2019г. на на Р.Х. И., ЕГН **********
срещу „У.Б.“ АД, ЕИК *******, с
която е поискала от съда на основание на
чл. 55, ал.1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД да
осъди ответника да й заплати сумата
от 4677,83 евро, ведно със законната лихва от предявяване на
иска до изплащането й, представляваща платена без основание сума за възнаградителна
лихва за периода от 20.02.2015г. до
20.02.2017г. по договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007г. Първоначално иск е бил предявен за
сумата от 640 евро – частичен иск, целият за 4539,75 евро, като с молба от
12.11.2019г. размерът на иска увеличен за цялото вземане от 4677,83 евро. Навела е твърдения, че с ответника
сключили договор за банков ипотечен
кредит за сумата от 93 000 евро, банката й предоставила сумата и така
ищецът следвало да върне предоставена сума и да заплати уговорена възнаградителна
лихва на ежемесечни анюитетни вноски. Тази възнаградителна лихва била в
определяем размер от базовия лихвен процент и постоянна по размер надбавка от
2,593%, като към сключване на договора бил в размер на 6,75%, през времето плащала възнаградителна
лихва в размери от 5,351% до 7,82%. През 2011г. получила уведомление за
увеличаване на лихвения процент, подала оплакване, защото тогава лихвения
индекс бил намалял, от отговора разбрала че УС на банката без нейно съгласие
била променила методологията за определяне на базовия лихвен процент и реално
въвела нов компонент – „премия”. Предявила искове срещу банката за връщане на
надплатена договора лихва и с влезли в сила решения по дело № 32363/2011г. на
СРС, 50-ти състав и по дело № 12184/2015г. на СРС, 43-ти състав били уважени
исковете й срещу ответника за връщане на платена по договора договорна лихва
без основание за периодите съответно от 02.02.2009г. до 20.07.2011г. и от
20.08.2011г. до 20.02.2015г. Лихвата по договора
страните се съгласили да е променлива, като се определя от лихвения индекс Юрибор
преди съответния месец, увеличен с надбавката, посочена в договора. Надплатила
процесните суми за договорна лихва, нямало основание за същото и следвало да й
се върнат. Не била уговорена твърда лихва от 6,75%, нито минимален размер на
лихва от 6,75%. Обстоятелството, че няма уговорен минимален лихвен процент се
потвърждавало и от поведението на банката, която в определени моменти
начислявала лихва по-ниска от 6,75%. Ако съдът не приемел това тълкуване на волята
на страните, то тогава клаузата по чл.
11.1.3. от раздел ІІ по договора била нищожна като неравноправна и поради противоречие
с морала и добрите нрави Тази клауза не била индивидуално уговорена, лишена от
конкретно съдържание била уговорката в
нея за промяна на лихва „когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаване”, нямало указание кое
изменение би довело до промяна на лихва, създавала неяснота и неравновесие
между страните. Тази клауза противоречала на чл. 11.1.1. и на чл. 10.3.1 от
договора. От февруари 2009г. банката в нарушение на чл. 58 от ЗКИ прилага
понятието „базов лихвен процент”, което не било дефинирано в договора,
въвеждащо нова методология за изчисляване на лихвата, което било недопустима
промяна. Евентуално ако съдът приемел, че клаузата е валидна, то не било
установено да са настъпили условията за промяна на лихвата и на това основание
й се дължало връщане на сумата. Претендирала е разноски, процесуалният й
представител претнедирал възнаграждение
на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.
Ответникът - У.Б.“
АД, ЕИК *******, в предоставения му срок е оспорило иска. Навело е
твърдения, че при сключването на договора ищецът се съгласила банката да
определя базисния лихвен процент , поради което и нямало пречка с решението на
УС да се посочва същия, нямало забрана да се въвеждат нови компоненти в него,
включително и въведената допълнително „премия”. Решението на УС на банката от
2008г. съответствало на чл. 10.3 и на чл. 4 от договора. Разпоредбата на чл.
11.1.3. била валидна, възможностите за упражняването на правото на банката не
били неограничени, поставени били ясни условия за същото. Промяната на
пазарните условия с оглед страните и характера по договора означавало промяна
на финансовите пазари. Договорите за банков
кредит били изключени от приложното поле на чл. 145, ал.2 от ЗЗП, цената на
възнаграждението било договорната лихва и то било индивидуално уговорено, ясно
и разбираемо формулирано. Приложение намирала и чл. 144, ал. 4 т ЗЗП защото
начина на промяна бил посочен в чл.4 от
договора. Възможността за промяна на лихвата била уговорена на конкретно основание
при настъпване на обстоятелства, които са извън контрол на банката, критерий за
промяната бил обективен. Клаузите по договора били уговорени индивидуално,
договорът не бил сключен при Общи условия, решението за сключването му било
след преценка на имуществото на ищец. Претендирало е разноски.
По делото са приети неоспорен от страните договор за
банков ипотечен кредит № TR70769425/12.11.2007г, съгласно който на 12.11.2007г.
ответникът се е съгласил да предостави на ищеца банков кредит за закупуване на
жилище в размер на 93 000 евро срещу задължение на ищеца да върне сумата и
да заплати възнаградителна лихва на ежемесечни
анюитетни вноски с падеж 20-то число на месеца за срок до 20.11.2042г. ,
като за обезпечение на задълженията на ищеца ще се сключи договор за ипотека върху недвижим имот – апартамент №
50,ул. „********№**, гр.София. Съгласно чл. 1 от договора той се сключва
при Условията за кредит на физически
лица-ипотечни кредити /ОУ/, с които ищецът е заявил, че е запознат и приема
изцяло в редакциите им към всеки един момент от действието на договора.
Съгласно чл. 4, ал.1.а. от договора годишния лихвен процент по договора се формира като сбор от надбавката от 2,593%
и от базисния лихвен процент по т.10.3 и 10.4. от Условията за кредити на
ФЛ-ипотечни кредити /ОУ/, определен по чл.11.1.1. от Условията за усвояване ,
обслужване и изпълнение на задълженията по договора от 12.11.2007г. /Условията/,
който базов лихвен процент към сключване на договора е 4,157% и така към
сключване на договора годишния лихвен процент е 6,75%. Съгласно чл. 11.1.1. от
раздел ІІ на Условията базовият лихвен
процент се определя от УС на банката въз основа на посочения в чл. 10 от Общите
условия лихвен индекс, като съгласно чл. 11.1.2. от Условията с промяната на
базисния лихвен процент с променя автоматично
лихвата по договора. Съгласно чл. 11.1.3. от Условията при дговорите с анюиетни
вноски годишния лихвен процент не се променя годишният лихвен процент се
фиксира на посочения в чл. 4.1.а и не се променя, освен ако пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с
поне 1 пункт, като кредитополучателят дава съгласие банката да го променя
едностранно. Съгласно чл. 10.3 от Условия за кредит на физически лица-ипотечни
кредити /ОУ/ за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се
прилага утвърдения от УС на банката лихвен процент за кредити в съответната
валута, който за кредити в евро е
едномесечния Юрибор , публикуван 2
работни дни преди първия работен ден на съответния месец за олихвяване.
По делото е приет лихвен план от 19.09.2011г. ,
съгласно който възнаградителна лихва е формирана като сбор от базовия лихвен
процент и надбавка от 2,593% към момента на сключването на договора , като
лихвата по договора, начислявана от банката е била в рамките от 5,351% до 7,823%.
Приети са писма съгласно които ищцата е възразила за
начислената и й през май 2011г. възнаградителна лихва, сочейки че не дължи
т.нар. „премия”, а само лихва в размер на лихвения индекс и надбавката,
ответникът не се е съгласил с твърденията й, като е посочил, че може да
въвежда промени в базисния лихвен
процент при промяна на пазарните условия, повишили разходите на банката, такава
промяна настъпила и променил базисния лихвен процент.
Приети са писма, разменени по електронна поща,
съгласно които банката е уведомила ищеца, че е увеличила лихва, като е
определена премия от УС на банката, отказала е да предостави копие от решението
на УС, защото било вътрешно-банкови документи, по искане на ищеца е представила
справка за движение на годишния лихвен процент, съгласно която от 02.02.2009г.
базисния лихвен процент включва два компонента.
С приетото по делото заключение по съдебно-техническата
експертиза вещото лице след запознаване с документи по делото и проверки в електронна поща на ищеца е посочило, че кореспонденцията по ел. поща
от ищеца до ответника, представена с исковата молба напълно съвпада с кореспонденцията
по ел.поща от ответника до ищеца.
По делото е прието неоспорени от страните извлечения
от протокол от заседания на УС на банката от 14.10.2008г. съгласно които на 14.10.2008г. УС на банката е
взела решение цената на всеки банков кредит да се е сбор от базовия лихвен
процент и надбавка, като базовия лихвен
процент се определя от съответния лихвен индекс и премия,
последната се определя с оглед на стойността на кредитния ресурс на кредитните
пазари.
По делото е прието неоспорени от страните извлечения
от протокол от заседания на УС на банката от 22.10.2008г. , 26.02.2009г.,
05.06.2009г., , 01.04.2009г., съгласно които на 22.10.2008г. УС на
банката е взел решение за увеличение със 100 базисни пункта на прилаганите
лихвени проценти, на 26.02.2009г. е взел решение за повишаване на надбавка с
2%, на 05.06.2009г. е взел решение за
повишаване на компонент „премия” със 100 базисни пункта; на 01.04.2009г. е взел
решение за повишаване на премия с 1,
като се замразят индексите на ниво към 01.04.2009г.
Приети са влезли в сила решения по дело № 32363/2011г.
на СРС, 50-ти състав, Решение на СГС по дело № 12280/2014г., Определение
на ВКС по дело № 1757/2015г., съгласно които „УниКердит Б.”АД е осъдено
да заплати на Р.Х. И. 7375,45 евро платена без основание възнаградителна лихва
по договора от 12.11.2007г. за периода от 01.02.2009г. до 20.07.2011г. В
мотивите е посочено, че условията по договора не са индивидуално уговорени,
възможността банката да променя едностранно условията е неравноправна, клаузата
по т.11.1.3. за едностранна промяна на лихвата от банката също е такава и така
платено над уговорено е недължимо, няма установен минимален размер на лихвата,
а е уговорено тя е твърдата надбавка и месечния индекс Юрибор.
Прието е
Решение по дело 3598/2017г. на СГС, с
което е потвърдено Решение по дело № 12184/2015г. на СРС, 43-ти състав , с
коетоУ.К.Б.”АД е осъдено да заплати на Р.Х. И. 9135,40 евро платена без
основание възнаградителна лихва по договора от 12.11.2007г. за периода от
20.08.2011г. до 20.02.2015г-частичен иск, целият за 9344,91 евро. В мотивите е посочено, че възнаградителната
лихва посочена в договора е първоначална, по правило тя се определя като сбор от надбавката от 2,593% и лихвения
индекс Юрибор към съответния месец съобразно чл. 10 от условията , клаузата по
чл. 11.1.3. не е индивидуално уговорена и е неравноправна.
С приетото по делото заключение съдебно счетоводната
експертиза вещото лице след запознаване с документите по делото и проверка при
ответника е посочило, че към дата на сключване на договора Юрибор е бил 4,157% и така при уговорена надбавка от 2,593% лихвата
към сключване на договора била 6,75%. Посочило е, че през целя период на
договора надбавката от 2,593% не била променяна. Месечния лихвен индекс Юрибор започнал да
намалява считано от 01.12.2008г. и ако
се приеме, че възнаградителната лихва е стойността на Юрибор и надбавката от
2,593% то тогава за процесния период дължимата лихва била 2561,37 евро а платената от ищеца за този период била 7239,20 евро при лихва от 6,75% /базов
лихвен процент от 4,157% + надбавка от 2,5935/ , тоест с 4677,83 евро в повече. Посочило е, че банката с решение от
14.10.2008г. въвела нов компонент при определяне на базовия лихвен процент –
т.нар „премия”.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е
валидно и в обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с правно чл. 55, ал.1 пр.
1 и чл. 86 от ЗЗД – за връщане на платени без
основание суми.
За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца по делото е да установи, че платил процесните суми и към момента на извършване
на плащането.
При така депозирания отговор в тежест на ответника е
да докаже, че основанието на което е
извършено плащането, е съществувало към момента на престацията.
По делото не се спори, а и от приетите по делото
неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че 12.11.2007г. между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за банков кредит за закупуване на жилище,
обезпечен с ипотека, ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на
общо 93 000 евро при годишна лихва
в размер на базовия лихвен процент, който базов лихвен процент към сключване на
договора е 4, 157%. и надбавка от 2,593%, като кредита е следвало да се погаси на ежемесечни
анюитетни вноски за период до 20.11.2042г.
Съдът приема, че договорения размер на лихвения
процент по договора е в зависимост от едномесечния лихвен индекс Юрибор,
публикуван два работни дни преди първия работен ден на месеца, за който се
прилага и единствената променлива величина във възнаградителната лихва е този
лихвен индекс. В тази насока са изричните клаузи на чл. 10.3. от Условия за
кредити на физически лица /ОУ/, както и чл. 4.1.а. от договора, препращащ към
тях. Така страните са уговорили плаващ
лихвен процент без ограничения в размерите му, като размерът му е поставен само
в зависимост от лихвения индекс Юрибор към съответния лихвен процент. Промяната
при така постигнато съглашение настъпва извън волята на страните по делото и
без да е нужно изявление на някоя от тях. Същото е предопределено от
спецификата на плаващия елемент – лихвен индекс. Препращането към чл. 11.1.1. от
Условията за усвояване , обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по
договор за банков кредит от 12.11.2007г.
/Условията/, не обосновава друг извод, защото тази клауза не съдържа различна
уредба – тя също препраща към чл. 10.3 от ОУ. При така възприето съдът приема,
че със сключване на договора страните са се съгласили договорната лихва да е
променлива, да е сбор от съответния за лихвения период месечен лихвен индекс
Юрибор + надбавка от 2,593%, като промените в лихвата настъпват автоматично с промяната на месечния
Юрибор. При уговорена компонента лихвен
индекс, не е нужно някоя от страните по делото да направи изявление до другата,
за да се приложи променения лихвен индекс. Това е така, защото начина за
определянето на лихвения процент страните са се съгласили да е съобразно
действащия към съответния момент лихвен индекс. В подкрепа на извода на съда ,
че базисния лихвен процент с договора от 12.11.2007г. страните са се съгласили
да се определя от съответния за месеца лихвен индекс Юрибор е установеното по делото от прието по делото
заключение по счетоводната експертиза обстоятелство, че към момента на
сключването на договора месечния индекс Юрибор е бил 4,157% и точно толкова е
посочения в договора от 12.11.2007г. базов лихвен процент по чл. 4.1.а. от
договора. Съдът кредитира заключението по съдебно-счетоводната експертиза като
вярно и задълбочено, неопровергано от останалите събрани по делото
доказателства, неоспорено от страните.
Спорен въпрос по делото е дали банката е имала право
да променя едностранно лихвата по начин, различен от съобразяването на
съответния месечен лихвен индекс Юрибор.
Съгласно разпоредбата на чл.11.1.3. от Условията за
усвояване , обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит от 12.11.2007г.
/Условията/ банката годишния лихвен
процент се фиксира на посочения при сключването на договора, като банката може да променя едностранно възнаградителната
лихва , ако пазарните условия налагат увеличаването му с поне 1 пункт.
Кредитополучателите-физически лица
по договор за банков кредит, които не придобиват средствата за осъществяване на
търговска дейност, са потребители на банкова услуга и за тях разпоредбите на
Закона за защита на потребителите (ЗЗП) намират приложение – аргумент от §
13,т.1 от ДР на ЗЗП. В случая кредитът е
предоставен на ищеца за закупуване на жилище и за ремонт, поради което и
разпоредбите на ЗЗП са приложими.
Съдът следи служебно за нищожността
на клаузи в договор за банков кредит поради тяхната неравноправност. При
констатирано наличие на обстоятелства по делото, обуславящи такава
неравноправност съдът – както първа, така и втора инстанция, дължат с оглед
принципа на състезателност уведомяване на страните че ще се произнесе по
неравноправния характер на тези клаузи, като им даде възможност за изразят
становище и да ангажират доказателства . Само ако потребителят при тази
хипотеза изрично посочи, че не желае съдът да се произнася по неравноправния
характер на клаузата, то съдът е освободен от задължението да го направи. (В
този смисъл Решение № 232/05.01.2017г. по т.д.№ 2416/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.;
Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на ВКС, І-во Т.О., постановени
по реда на чл. 290 от ГПК и задължителни за настоящия състав).
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП), неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Законодателят е посочил
и че клауза, която е индивидуално уговорена , дори и да е неравноправна по
смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна. Останалите неравноправни
клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Съдът приема, че в случая клаузата
на чл. 11.1.3 от Условията, не е индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не е заявил, че
не желае съдът да провери валидността им, а напротив – изрично е оспорил
същата, поради което и няма пречка съдът да се произнесе по валидността им.
Разпоредбите на чл. 11.1.3. от Условията
е част от самия договор за кредит. Това, обаче, не означава автоматично,
че са индивидуално уговорени. Законодателят в разпоредбата на чл. 146, ал.2 от ЗЗП е посочил изрично, че не са индивидуално
уговорени клаузи от „общи условия”. В
същата разпоредба, обаче, законодателят
е дал и определение на клауза,
която не е индивидуално уговорена, а именно: клауза от индивидуален договор, която е била
изготвена предварително от търговеца/доставчика и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието й.
При такава законодателна уредба, съдът приема, че посочването в чл. 146,
ал. 2 от ЗЗП на общите условия като клауза, която не е индивидуално уговорена,
е само изрично квалифициране на общите условия като такава, но не е ограничение
на възможността клаузи, които не са част от „общи условия”, също да се приемат
като такива, които не са индивидуално уговорени. Доколкото в конкретния случай
ищецът изрично е навел твърдения, че
клаузите не са индивидуално уговорени,
то съдът приема, че при съобразяване с разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП,
то в тежест на ответника е било да ангажира доказателства по делото, че те не са
били предварително подготвени или дори и да са били, то ищецът е имал
възможност да ги обсъди с ответника и да влияе върху съдържанието им. Това е така, защото чл. 146, ал. 4 от ЗЗП
сочи, че когато търговец/доставчик твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, то негова е тежестта за доказването на същото. В
конкретния случай ответникът не е установил индивидуално уговаряне на клаузата,
тоест че не е била предварително подготвено, съответно, че ищецът е имал
възможност да не я приема в този й вид, а негова е била доказателствената
тежест за това обстоятелство. С оглед на гореизложеното съдът приема, че по
делото е установено, че както клаузата
по чл. 11.1.3. от Условията не е
индивидуално уговорена.
С оглед на гореизложеното съдът
приема, че в случая няма пречка да се обсъжда дали тази клауза е неравноправна и оттам – нищожна по смисъла на
чл. 146 вр. с чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите.
Съдът приема, че дали една клауза от договора
е неравноправна следва да се преценява към момента на сключване на договора без
оглед на проявлението на тази клауза в
хода на развитие на правоотношението. Неравноправността на клаузата води до нейната
нищожност, като същото е предмет на изследване винаги към момента на сключване
на договора. (В този смисъл е и т.3 от Тр №1/15.06.2010г. по тълк.дело №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, в частта за момента на преценяване на нищожността на
клауза за неустойка).
За да бъде една уговорка в договор
неравноправна, тя трябва, от една страна, значително да злепоставя интереса на
потребителя, като това злепоставяне следва да е резултат на недобросъвестното
поведение на насрещната страна. Кога неравновесието между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя е значително, е въпрос,
който се установява от съда с оглед на фактите по делото.
Договора за банков кредит е финансова услуга по смисъла на чл. 144 от ЗЗП
вр. с § 13,т.12 , буква „б” от ДР на ЗЗП, съгласно който "финансова услуга" е всяка услуга, свързана с
дейността на кредитни институции, застрахователни компании и инвестиционни
фирми, като отпускане на кредит, в т.ч.
потребителски кредит или кредит, обезпечен с ипотека. Съществен елемент от договора
за кредит е размера на възнаградителната
лихвата по този кредит. Същата представлява цената на услугата,
предоставена от банката.
Неравноправна е уговорка в договор
за банков кредит, предвиждаща банката едностранно да променя лихвата въз основа на непредвидено в самия договор основание или дори и да е
уговорено, то да не е свързано с
обективни обстоятелства, или дори и да са посочени методът на изчисление на съответния лихвен процент не съдържа конкретна
и ясно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти-пазарни
индекси и индикатори. Следва да има постигнато съглашение за конкретна формула за определянето на
възнаграждението за кредитодателя, доколкото това е съществен елемент от
съдържанието на договора за кредит, в противен случай едностранната промяна на
лихвата от банката ще е въз основа на неравноправна клауза. Клауза която не сочи ясно кога и как ще се
променя възнаградителната лихва не може
да обоснове добросъвестност на кредитодателя по смисъла на чр. 144, ал. 3, т.1
от ЗЗП. Методологията на банката за определяне на тази лихва не е част от
условията по договора . (В този смисъл Решение № 236/20.12.2016г. по т.д.№
3082/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 165/02.12.2016г. по т.д.№ 1777/2015г.
на ВКС, І-во Т.О.; Решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№ 240/2015г. на ВКС, ІІ-ро
Т.О.; Решение № 51/04.04.2016г. по т.д.№ 504/2015г. на ВКС, Решение №
77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение №
424/02.12.2015г. по гр.д.№ 1899/2015г. , всички постановени по реда на чл. 290
от ГПК).
Съдът приема, че по делото е
установено че клаузата по чл. 11.1.3. от Условията е неравноправна, като създаваща значително
неравновесие между страните по договора.
Това е така, защото договора не предвижда основание за увеличение на
тази лихва, което е ясно и конкретно посочено, не е посочена и процедурата и
формулата, по които ще се определи тази възнаградителна лихва, не се сочи и
причина за отклонение от общото правило лихвата да е формирана само от месечния
лихвен индекс и надбавката, а същевременно се създава значително неравновесие
между страните. Ползваното условие „промяна на пазарни условия” е прекалено
широко понятие, което не позволява извод за конкретност, яснота и разбираемост.
Тази клауза предвижда възможности, които са само в полза на банката. Това е
така, защото независимо от намаляването на месечния лихвен индекс, същата не
предоставя възможност за намаляване на лихвения процент, същевременно предвижда
възможност само за увеличаване на лихвения процент и то при неясни условия, оставени на преценка на
банката.
Съдът приема, че в случая
изключенията на чл. 144, ал.2 и чл. 144, ал. 3 от ЗЗП не намират приложение.
Тези разпоредби уреждат изключение от общото правило, поради което и съдът
приема, че са императивни, не могат да се тълкуват разширително, а само
стриктно и посочените в тях основания са изчерпателно изброени. Тези изключения
ще намерят приложение само в хипотезата
на добросъвестност на банката. Такава ще е налице само тогава, когато поведението
на банката не е довела до значително неравновесие между правата на банката и
потребителя. Равновесие в правата ще е налице само тогава, когато за повишаване
на лихвата има основателна причина извън контрола на банката(ясно и
недвусмислено да посочат обективните обстоятелства, обосноваващи промяната на
разходите по кредита, вкл. и на възнаградителната лихва) , обезпечено право на
потребителя да изрази несъгласие чрез едностранно прекратяване на договора.
В случая по делото не е установено
наличието на специалните изисквания на разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП, а
именно договора да е безсрочен или да е предвидена
възможност за прекратяване на договора от страна на кредитополучателя.
Представения договор за кредит не е безсрочен, а и не предвижда възможност на
кредитополучателят да прекрати едностранно договора в случай на промяна на
лихвения процент по кредита.
Възможността за предсрочно погасяване на кредита е основание за
прекратяване на договора, което е различно от това посочено в разпоредбата на
чл. 144, ал.2 от ЗЗП. Предсрочното погасяване е самостоятелно основание за
прекратяване на договора, което съществува независимо от поведението на
банката. При логическо, систематично и граматическо тълкуване на разпоредбата
на чл. 144, ал.2 от ЗЗП съдът приема, че същата визира нарочно предоставена
възможност на потребителя да преустанови действието на договора с
търговеца/доставчика при наличие на предпоставките на чл. 143, т. 10 вр. с чл.
144, ал.2 от ЗЗП. В подкрепа на тези
доводи на съда е и това, че при
предсрочното погасяване не отпадат задължения на кредитополучател да се съобрази с новия лихвен процент, тоест
ще се дължи новоопределения лихвен процент до погасяване на кредита изцяло,
отделно при тази хипотеза не отпадат задължения за такси и наказателни лихви
при предсрочно погасяване на кредита. С
оглед на гореизложеното и като съобрази обстоятелството, че в случая договора
за кредит не предвижда специално основание за прекратяване на същия от кредитополучателя
при увеличаване на базисния лихвен процент от банката, без това да му носи
неблагоприятни последици, то съдът приема, че разпоредбата на чл. 144, ал.2 от
ЗЗП е неприложима.
Съдът приема, че в случая не намира
приложение и разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, изискваща уговаряне и осъществяване
на обстоятелства, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги. Договора и ОУ не сочат
конкретни обстоятелства, при настъпването на които лихвата да може да се увеличи. Страните не са
уговорили и формулата, по която се определя възнаградителната лихва, което е
допълнително основание да се приеме, че клаузите, сочещи възможност банката едностранно да увеличава
лихвата създават неяснота и значително неравновесие между страните по договора
до степен, която да обоснове извод за нищожността им като неравноправни.
Неприложима
в случая е и разпоредбата на чл. 145, ал.2 от ЗЗП. Това е така, защото проверката за валидността на клаузата на чл.
11.1.3. от Условията не се отразява на основания предмет на договора, нито представлява
проверка за съответствието между цената на услугата и услугата. Цената на
услугата е уговорена с валидните клаузи по договора , а чл. 11.1.3. от ОУ касае
само възможността за промяна на същата. Отделно , чл. 145, ал.2 от ЗЗП не е
приложима и защото клаузата за промяната
на лихвата в случая не е ясна и разбираема и съображения за същото съдът изложи
по-горе.
Нищожността
на клаузата на чл. 11.1.3. от Условията не води до нищожност на целия договор.
Това е така, защото тази клауза касае само
промени в лихвения процент в
отклонение на правилото по чл. 4.1.а. от договора във връзка с чл. 10.3. от
ОУ, тоест липсата на тази клауза не лишава договора от съществен негов елемент,
защото остава да действа чл.4.1.а. от договора.
При така възприето съдът приема, че
банката не е имала право да начислява
възнаградителна лихва над определения с чл. 4.1.а. от договора лихвен процент,
тоест над съответния за периода едномесечен лихвен индекс Юрибор, увеличен с
надбавка от 2,593%. Въвеждането считано
от 01.11.2008г. на допълнителния елемент „премия” при формирането на базовия
лихвен процент , както и замразяването на лихвения индекс на стойностите му към
01.04.2009г. съгласно решението на УС на банката от 01.04.2009г. е било без
основание.
В този смисъл са и постановени между
страните решения по дело № 32363/2011г. на СРС, 50-ти състав и по дело №
12184/2015г. на СРС, 43-ти състав предмет на които са искове по чл. 55, ал.1
пр. 1 от ЗЗД за връщане на надплатена договорна лихва по договора но за
предходни периоди. Доколкото крайните
изводи за начин на определяне на дължимата възнаградителна лихва на въззивния състав съвпадат с тези на
съдебните състави, постановили горепосочените решения, то без значение по
делото е дали тези решения обвързват страните със сила на пресъдено нещо в частта за размер на дължима възнаградителна
лихва. Следва да се посочи, че силата на пресъдено нещо обхваща
правопораждащите субективното материално право факти, но само с оглед на
осъществените към края на съдебното дирене по конкретното дело факти.
С оглед гореизложеното и като
съобрази заключението на вещото лице по счетоводната експертиза, съдът приема,
че ищецът е платил на ответника за процесния период без основание като
възнаградителна лихва в размер на 4677,83
евро. Вещото лице е било категорично в извода си, че сумата е платена и
това е сума, която е начислена от ответника и платена от ищеца като
възнаградителна лихва от 6,75% без да се съобрази дължима лихва, формирана като
сбор от съответния месечен лихвен индекс Юрибор и надбавката от 2,593%. Съдът
изцяло кредитира заключението на вещото лице като задълбочено, обосновано,
неопровергано от другите доказателства по делото и неоспорено от страните.
При така установеното съдът приема,
че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, а решението на
районния съд следва да бъде отменено.
На ищеца следва да се присъди лихва
от предявяване на исковете, но при съобразяване на обстоятелството, че
първоначално иск е предявен за 640 евро – частичен и едва на 12.11.2019г. е
поискано увеличението му до 4677,83 евро, тоест законна лихва следва да се
присъди върху 640 евро считано от 10.03.2017г., а за горницата до 4677,83 евро
– считано от 12.11.2019г.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва
да се постави в
тежест на въззиваемия и ответник по исковете и той следва да бъде осъден да
заплати на ищеца съдебни разноски за производство пред СРС от 365,89лв. за
държавна такса и 750лв. разноски за вещи лица, за производство пред СГС
182,95лв. разноски за държавна такса.
На адв. К.
представлявала ищеца безплатно в производство пред СРС и СГС следва да се
присъди възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. възнаграждение от
по 787,45лв. за всяка инстанция.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 75974/24.04.2020г. поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20270701/08.12.2020г. по гр.д. № 14987 по
описа за 2017г. на Софийски
районен съд, 82-ри състав с които са
отхвърлени исковете, предявени с искова молба вх. № 2005158/10.03.2017г. на
Р.Х. И., ЕГН ********** срещу „У.Б.“ АД, ЕИК *******, с правно
основание на чл. 55, ал.1, пр. 1 и чл. 86
от ЗЗД за заплащане на сумата от 4677,83
евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва за
периода от 20.02.2015г. до 20.02.2017г.
по договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007г., като Р.Х. И., ЕГН **********
е осъдена да заплати на „У.Б.“ АД,
ЕИК ******* на основание на чл. 78, ал.3
от ГПК сумата от 600лв.,
представляващи разноски по делото и вместо
това постановява:
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, пл. „********със съдебен адрес: адв. Й.С.,***
и адв. С.Ш.,*** да заплати на Р.Х.
И., ЕГН ********** със съдебен
адрес: адв. К.К.,*** сумите в размери и на основание, както
следва: сумата от 640
евро, ведно със законната лихва от
предявяване на иска-10.03.2017г., до изплащането й, както и сумата от 4037,83 евро, ведно със законната лихва
от предявяването на иска - 12.11.2019г.,
до изплащането й, представляващи платена
без основание сума за възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015г. до 20.02.2017г. по договор за банков кредит № ******/12.11.2007г.; на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от общо 1298,84лв. /хиляда двеста деветдесет и осем лева и 0,84лв/
представляващи разноски по делото пред Софийски районен съд и Софийски градски
съд.
ОСЪЖДА У.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, пл.
„********със съдебен адрес: адв. Й.С.,*** и адв. С.Ш.,*** да заплати на адвокат К.П.К., адвокат от АК-Шумен с
личен номер********, с адрес: гр. София, ул. „********№ ********на основание на
чл. 78, ал.1 от ГПК вр. с чл. 38, ал.2
от ЗАдв. сумата от общо 1574,90лв.
/хиляда петстотин седемдесет и четири лева и 0,90лв/ представляващи
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Р.Х. И., ЕГН ********** в производство пред СРС и СГС.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен
съд при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.