№ 36480
гр. с, 01.09.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на
първи септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20251110112523 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Образувано е по искова молба вх. № 78374/05.03.2025 г. на Д. А. Ч., ЕГН: **********,
гр.с, кв. ******, чрез адвокат П. Х. със съдебен адрес: гр. с, ж.к. л, б 44, вх. А, против „ФБ“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. с, ж.к. М, бул. АМ № 51, вх. А, ет.
9, ап. Офис 20, представлявано от управителите ********.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника и
насрещна искова молба.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на насрещната искова молба.
След извършена надлежна проверка на редовността и допустимостта на исковата
молба, съдът счита, че същата е редовна и допустима, поради което и на основание което и
на основание чл.140 ГПК,
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 18.11.2025 г. в
10.30 часа, за когато да се призоват страните.
ИЗГОТВЯ СЛЕДНИЯ ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО:
Предявени са евентуално съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл.
26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване за нищожността на
клаузите на договор за кредит № 1417441/29.12.2024 г., като сключен при нарушение на
разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 1 във
връзка с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 21 и чл. 22 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, а при
условията на евентуалност: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във
връзка с на чл. 11, т. 9 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 1 във връзка с
чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 21 и чл. 22 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП за установяване
недействителност на клаузи от Договора за кредит, а именно: чл. 3, член 4 и член 5, като
противоречащи на посочените по-горе законови разпоредби.
В исковата молба се твърди, че на 29.12.2024 г. между страните бил сключен
Договор за потребителски кредит № 1417441 (Договора), който е потребителски по своя
характер, сключен от разстояние чрез средство за комуникация по смисъла на ЗПФУР. Сочи,
че сумата предмет на договора в размер на 5000 лв. е предоставена и усвоена от ищеца. В
1
Договора за потребителски кредит № 1417441 бил уговорен годишен лихвен процент (ГЛП)
в размер на 23,33 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,66 %. Съгласно
чл. 5 от договора за кредит, последният се обезпечава с Поръчителство предоставено от МБ
в полза на Дружеството. Твърди, че към Договора за потребителски кредит на същата дата
(29.12.2024 г.) е сключен и Договор за гаранция (поръчителство) между ищеца и МБ p.l.c.,
със седалище и адрес на управление в М, СТ БЦ, Странд №120, Гзира ГЗР 1027В, по силата
на който Гарантът (МБ) предоставя гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнение на
задълженията, произтичащи от Договора за Потребителски кредит № 1417441 от 29.12.2024
г. Таксата за предоставяне на гаранцията (поръчителство) е в общ размер от 5300.00 лв.,
дължима от ищеца за предоставената гаранция. Дружеството (МБ) се задължило да отговаря
при условията на солидарност с потребителя за изпълнението на всички задължения,
произтичащи от процесния договор за кредит, като потребителят се задължил да заплати
такса за предоставяне на поръчителството в размер на 5300 лв., която следва да бъде
заплатена на месечни вноски в размерите, условията и на падежите съгласно погасителен
план към съглашението.
Ищецът счита, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22
ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент на разходите по кредита. В договора е визиран годишен процент на
разходите, като абсолютна процентна стойност - 49,66 %. Не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК). Неясното определяне
на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.
Също така не е посочен действителният размер на ГПР, като ако беше, то той бил
многократно над допустимия такъв за конкретния договор праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Електронната система на ответника „ФБ“
ЕООД за кандидатстване за отпускане на паричен заем не допуска подаване на заявка, ако
потребителят не посочи поръчител (в случая МБ) или физическо лице, което обаче следва да
бъде одобрено от кредитора. Електронната система за кандидатстване за отпускане на
паричен заем не съдържа информация относно продължителността на т.нар. проверка на
„платежоспособността“ на физическото лице, посочено за поръчител, нито конкретните
параметри на т.нар. „платежоспособност“. В тази връзка, избор на т. нар. „гарант“ МБ се
извършва именно чрез платформата за кандидатстване за отпускане на паричен заем на
ответника „ФБ“ ЕООД. Задължението на кредитополучателя по сключения договор за
поръчителство е в размер на 5300 лева, като същото е дължимо на месечни вноски съгласно
погасителен план, които потребителят заплаща както по сключения договор за кредит, така и
по договора за поръчителство с МБ, в полза само на ответника - „ФБ“ ЕООД. Счита, че
възнаграждението дължимо на поръчителя (МБ) е следвало да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. X от ДРЗПК за общ
разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
2
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Ищецът сочи, че следва да се вземе предвид и характера на процесния кредит, а
именно същият е от категорията на т.н. „бързи кредити,,, при които кредитоискателят
разчита да получи паричните средства, които е заявил в сравнително кратък срок, какъвто не
му се предоставя, дори ако избере да предостави личен гарант поръчител, тъй като на първо
място следва да сключи договор за поръчителство с това лице, а на второ, избраното от него
физическо лице, следва да бъде одобрено от ответното дружество. Т.е. в случая,
единствената възможност за кредитоискателя да получи заявения от него кредит в
сравнително кратък срок е да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с
юридическо лице - поръчител, посочено от кредитодателя. В последния случай, сключването
на договора за гаранция (поръчителство) се явява очевидно задължително условие за
сключването на договора за предоставяне на потребителски кредит с посочено от ответното
дружество юридическо лице и то при условия, които потребителят не може да предоговори и
измени. Ако пък обаче потребителят се откаже да сключи договора за поръчителство и е в
невъзможност да посочи личен гарант, заявката му за предоставяне на потребителски кредит
ще бъде анулирана. Обстоятелството, че кредиторът е знаел за наличието на допълнителните
такси по договора за гаранция (поръчителство) още към момента на сключването на
договора, поради което е следвало да включи същите в ГПР се извежда от чл. 5 от Договора
за кредит, според който обезпечението представено от гарант, следва да бъде във формата на
договор за поръчителство, т.е. сключването на последния следва да предхожда сключването
на договора за кредит. От изложеното категорично следва да се направи извод, че договорът
за предоставяне на поръчителство представлява допълнителна услуга за кредитополучателя,
която услуга е пряко свързана с договора за кредит и за която кредитополучателя дължи
възнаграждение, и то независимо от обстоятелството дали ще бъде редовен платец, което е
известно на кредитодателя, който е следвало да го включи в ГПР.
От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния
договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При включване на
задължението по договора за поръчителство ГПР би възлизал на в пъти повече от посочения
в договора процент на ГПР. Действителният ГПР по кредита нарушава императивната
забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. В ГПР следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са
пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за
поръчителство в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
потребителя, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и
годишният процент на разходите, са нищожни. Посредством сключването на договор за
поръчителство се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на
разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора за кредит
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума (5300 лева, която е повече и от отпуснатата в заем сума от 5000
лева), те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на
3
договора на основание чл. 22 от ЗПК. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Уговорката за обезпечаване на кредита с поръчителство / гаранция на МБ и сключения с
този поръчител/гарант договор излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема и има
за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита (скрита
възнаградителна лихва), които разходи не са включени в посочения ГПР.
Поръчителят/гарантът е лице, което е посочено от кредитодателя, и на доверителната ми е
начислена такса, равняваща се на повече от размера на отпуснатия кредит, която такса се
претендира и е включена в размера на месечната погасителна вноска, без да е налице
неизпълнение на задълженията по договора за кредит от нейна страна. Уговорката за
обезпечаване на кредита с поръчителство/гаранция на точно определено лице, за което се
заплаща и възнаграждение, противоречи на изискването на чл. 16 от ЗПК за извършване на
проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора. Клаузата е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като не е формулирана по ясен и
недвусмислен начин, както изисква чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици. Според ищеца, единствената цел на кредиторът е
заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че
незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „гарант“. Въпреки това,
впоследствие тези такси се начисляват, претендират и подлежат на плащане на заемодателя,
а не на поръчителя. Счита, че не му е предоставена възможност да посочи избран от него
поръчител, а поръчителството/гаранцията на избрано от заемодателя лице е абсолютна
предпоставка за одобряване на договора за кредит. Не само това, както изяснихме по-горе
тази допълнителна такса не е включена в общия размер на разходите по кредита (ГПР), като
грешно посоченият размер на ГПР в Договора за кредит води и до неправилно посочване на
общата сума, дължима от потребителя по кредита - като общо дължима сума е посочена
сумата от 6750 лв., а в действителност, имайки предвид и договора с МБ дължимата сума
възлиза на над 11 000 лв. Посочването в договора на размер на ГПР, който няма да се
прилага реално в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Нищожността на договора за заем води до нищожност и на договора за гаранция
(поръчителство), защото има акцесорен характер спрямо договора за заем и не може да
съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на задълженията по договора за
заем. В този смисъл разпоредбата на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че поръчителство може
да съществува само за действително задължение. В случая липсват задължения, които да
бъдат обезпечени поради недействителност на договора за заем, което прави и договорът за
поръчителство нищожен.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен и на друго
основание: Посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 23,33 % не
отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорката за такса за
предоставеното обезпечение представлява добавък към договорната лихва (скрита
възнаградителна лихва). Тоест, за потребителя остава неясно какъв е реалният размер на
ГЛП в правоотношението между страните. Относно клаузата, уреждаща размера на ГЛП
важи изложеното по-горе за ГПР. Не е изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в
договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил
заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал, 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК
да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за
потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по
заемното правоотношение. Аргумент за недействителност на договора на това основание
може да се почерпи и от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към
4
договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. Нищожността на
клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит -
лихвения процент, представляваща част от същественото съдържание на договора, прави
цялото заемно съглашение нищожно. В текста на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е посочено, че в
Договора трябва да се посочи лихвения процент по кредита, условията за прилагането му,
както и условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В процесния Договор
лихвеният процент е посочен общо на годишна база, като процентна величина. Това обаче не
е достатъчно, за да се приеме, че уговорката за лихвения процент съответства на закона. В
Договора не е посочен текущия (месечния) лихвен процент, с който ще се олихвява кредита.
Не са посочени условията за прилагането на лихвения процент по кредита, което означава да
се посочат показателите, по които се формира ГЛП, като основен лихвен процент, който
кредитора прилага в случая и съответните надбавки над него. Не са посочени също така
условията и процедурите за промяната на лихвения процент по кредита. С оглед
изложеното, считам, че уговорката относно лихвения процент по кредита също е нищожна,
поради противоречие със закона на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ад. 1 т. 9 от ЗПК
и чл. 10а ал. 4 от ЗПК. Отделно от това, уговорката за заплащането на договорна
(възнаградителна) лихва е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща
на добрите нрави. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с
добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички обстоятелства, относими към нея.
Позовава се на съдебната практиката, като сочи, че е прието, че противоречи на
добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение -
надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Договорената възнаградителна лихва,
възложена в тежест на кредитополучателя, е 23,33 % (съгласно Договора за кредит)
(неотговарящ на действителния такъв) на годишна база, което очевидно надвишава
двукратния размер на законната такава, т.к. кредитът е обезпечен. Като се съобразят тези
обстоятелства, както и че ответното дружество е икономически по-силна страна, която
извършва дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, считам, че
уговореното задължение за заплащане на възнаградителна лихва излиза извън присъщата
функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение за кредитора
за това, че е предоставил паричен заем. По този начин се стига до неоснователно
обогатяване на последния за сметка на кредитополучателя. С оглед на това се налага извод,
че клаузите от договора за заем, предвиждащи задължение за заплащане на възнаградителна
лихва при годишния лихвен процент от 23,33 % са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
като накърняващи добрите нрави, по-конкретно общоприетите принципи за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и еквивалентност на
насрещните престации. Договорът за потребителски кредит е нищожен, според ищеца, на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
поради това, че клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) противоречи на добрите нрави, тъй
като размерът й надвишава двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.
Възнаградителната лихва е цената за предоставеното ползване на заетата сума, само
че в случая общата възнаградителна лихва считам, че фактически е формирана от два
показателя - явна възнаградителна лихва с параметрите посочени в договора за
потребителски кредит и скритата възнаградителна лихва, фомирана от твърда сума,
съставляваща такса за банкова гаранция (поръчителство), при което цената /печалбата/, за
кредитора е в следното съотношение: 1750 лв, (възн. лихва) + 5300 лв. (такса за банк.
гаранция) = 7050 лв., което представлява близо 150 % от размера на отпускания кредит и то
само в рамките на година и половина, което е абсолютно недопустимо и представлява
5
съществено нарушаване на добрите нрави и води до нищожност на целия Договор за
потребителски креди. В конкретния случай, договорна лихва е по-голяма от предвидената в
договора от 23,33 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез
включването на такса за банкова гаранция (в размер на 5300 лв.), която такса се заплащат на
равни вноски заедно с всяка вноска по кредита. Моли съда да уважи исковата претенция и
да му присъди разноски.
Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва твърденията в исковата
молба, че потребителя няма възможност да избира способа на обезпечаване на
задължението. Сочи, че МБ е самостоятелно юридическо лице, банкова институция,
лицензирана в М, която предоставя услуги на територията на Република България по силата
на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт и била вписана в нарочния регистър на БНБ. Сочи, че договорът за
гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е
страна. Сочи, че прогласяването на договора за гаранция за нищожен, съответно
унищожаването му по настоящото производство няма да произведе сила на пресъдено нещо
по отношение на МБ и няма да настъпи промяна в патримониума на ищеца. Счита, че
предявените искове са насочени срещу ненадлежна страна. Оспорва да е налице
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. Оспорва и останалите
доводи на ищеца. Моли съда да отхвърли исковата претенция и да му присъди разноски.
Предявява насрещен иск.
С насрещния иск, насрещният ищец претендира ответника по него да бъде осъден да
му заплати сумата 5000 лв., представляваща главница по заема, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на завеждането на насрещната искова молба до окончателното
изплащане, както и разноски. Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от ЗЗД за
дължима главница по договор за кредит № 1417441/29.12.2024 г., поради неизпълнение от
страна на кредитополучателя.
В срока за отговор на насрещната искова молба, ответникът по нея е депозирал такъв,
в който оспорва исковата претенция. Счита, че ищецът по насрещния иск следва да докаже
наличие на валиден договор между страните, по който ответникът да се е задължил валидно
да върне получената сума. Счита, че насрещният ищец не може да упражни валидно правото
си на предсрочна изискуемост на цялото вземане, доколкото се касае за недействителен
договор, според ищеца, който не поражда действие и в тази част, касаеща възможността за
обявяване на предсрочна изискуемост на цялото вземане, поради неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Моли иска да бъде отхвърлен, а при евентуалност, ако уважи исковата
претенция по насрещния иск, да разсрочи изпълнението на решението му в тази част,
поради затрудненото материално положение на ищеца.
ПРИЕМА за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията
между страните, че между страните е бил сключен валиден договор за кредит
№ 1417441/29.12.2024 г. г., като ищецът е получил сумата по договора в размер на 5000 лв.,
на основание чл. 146 от ГПК.
УКАЗВА на ищцовата страна, че по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД в нейна тежест е да докаже по делото следните обстоятелства: наличието в процесния
договор на атакуваните договорни клаузи, които противоречат на или заобикалят закона,
уговорени са в негова вреда, не отговарят на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и заемополучателя.
УКАЗВА на ответника, че в негова доказателствена тежест е да докаже фактите, на
които основава своите искания или възражения, включително, че наличието на
правопогасяващи или правоизключващи обстоятелства.
6
УКАЗВА на ищеца по насрещния иск, че в негова тежест е и следва да докаже
наличието на валидно сключен договор за потребителски кредит между страните, който да
поражда задължение на ответника по иска да заплати претендираната сума, както и наличие
на основание да се претендира цялата сума по кредита предсрочно с оглед срока на
договора.
УКАЗВА на страните, че в тежест на всяка от тях е да докажат всички положителни
факти и твърдения, от които черпят изгода за себе си, както и наведените от тях възражения.
По доказателствата:
ДОПУСКА представените писмени документи с исковата молба и с отговора на
същата.
ДОПУСКА съдебно-счетоводна експертиза със задачи, посочени в исковата
молба, при депозит от 350 лв., платими от бюджетната сметка на СРС.
НАЗНАЧАВА за вещо лице ВДП.
ДА СЕ УВЕДОМИ вещото лице.
ПРИКАНВА страните към сключване на съдебна спогодба, към медиация или
извънсъдебно доброволно уреждане на спора.
РАЗЯСНЯВА на страните, че при постигане на съдебна спогодба дължимата
държавна такса е в половин размер и спорът ще се разреши в по-кратки срокове.
УКАЗВА на страните, че за постигане на съдебно спогодба страните или техни
законни представители следва да се явят лично в съдебно заседание или да упълномощят
свой процесуален представител, който от тяхно име да постигне спогодба, за което следва да
представят по делото изрично пълномощно.
РАЗЯСНЯВА на страните, че при желание да използват медиация, могат да се
обърнат към Център по медиация или медиатор от Единния регистър на медиаторите към
Министерство на правосъдието http://www.justice.government.bg/MPPublicWeb/default като
медиацията е платена услуга.
УКАЗВА на страните, че към Софийски районен съд действа Програма «Спогодби»,
която за момента се предлага безплатно, като при желание, страните могат да получат
информация от 9.00 до 17.00 ч. от координатор на Програма ”Спогодби”, тел. 02/8955423,
на електронната страница на СРС, както и в Центъра за спогодби и медиация на адрес: гр. с,
бул. Цар Борис ІІІ № 54, ет. 2, стая 204.
ПРЕПИС от определението да се изпрати на страните, а на ищцовата страна - и
преписи от отговора на ответника.
Определението не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7