СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на първи февруари през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 3430 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ II-55-311118 от 11.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 46986/2016 г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, са отхвърлени
предявените от Й.И.Т. срещу г.ф. кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ /отм./ за заплащане на сумата от
20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в
резултат на ПТП на 06.09.2011г. в гр. София, причинено виновно от водач на л.а.
„Пежо 306“ с рег. № *******– В.Б.Т., ведно със законната лихва от 06.09.2011г.
до окончателното плащане и за заплащане на сумата от 320,80 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 06.09.2011г. в
гр. София, причинено виновно от водач на л.а. „Пежо 306“ с рег. № *******– В.Б.Т.,
като неоснователни.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач В.Б.Т..
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищцата Й.И.Т.. Във въззивната
жалба се излагат доводи, че от направена справка в Електронния регистър на
Гаранционния фонд е видно, че застраховката Гражданска отговорност е прекратена
на 29.08.2011 г. – преди настъпване на процесното ПТП, поради което ищцата е
завела претенцията си срещу Гаранционния фонд. Аргументира се, че съдът прилага
новия КЗ и Тълкувателно решение от 2015 г. за казус от 2011 г. Твърди се
колизия между закон и право.
В
законоустановения срок ответникът по
жалбата г.ф. е
депозирал отговор, с който оспорва въззивната жалба.
Третото лице-помагач В.Б.Т. не изразява
становище по въззивните жалби.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ /отм./. В исковата молба ищцата твърди,
че на 06.09.2011 г. в гр. София е настъпило ПТП, причинено виновно от водач на
л.а. „Пежо 306“ с рег. № *******– В.Б.Т., който ударил пресичащата на светофара
ищца. Заявява, че в следствие на удара получила множество травматични
увреждания – пукнат череп, мозъчно сътресение, хематом, счупена лява ръка в
областта на китката, счупване на долна челюст, натъртвания и охлузвания. Сочи,
че към момента на ПТП застраховка „Гражданска отговорност“ на увреждащото МПС е
била прекратена от дружеството застраховател, поради неплащане на
застрахователната премия. Поради изложеното счита, че Гаранционния фонд следва
да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000.00 лева,
изразяващи се в болки и страдания от причинените телесни увреждания, настъпили
в резултата на процесното ПТП, ведно със законната лихва от датата на деликта
до окончателното плащане, както и сумата от 320.80 лева – обезщетение за
имуществени вреди, резултат от процесното ПТП.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от Гаранционния фонд, която я оспорва изцяло.
Твърди, че за увреждащото МПС е била сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ с „Е.“ АД с период на действие 13.05.2011 г. – 12.05.2012 г., за
прекратяването на която било подадено уведомление от застрахователното
дружество до Информационния център на г.ф. едва на 18.10.2011 г., т.е. след
настъпване на процесното ПТП и след изтичане на срока, определен по чл. 294,
ал. 1 КЗ /отм/ Аргументира, че поради изложеното отговорността за обезщетяване
на вредите на ищцата е изцяло на застрахователя. [фирма]. Прави възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, изразяващо се
в пресичане на пътното платно извън очертанията на пешеходната пътека при
ограничена видимост с оглед интензивността на движение и лоши атмосферни
условия - дъжд. Оспорва размерът за неимуществени вреди като прекомерен.
Оспорва причинно-следствената връзка между някои от нараняванията и процесното ПТП. Възразява, че не дължи лихва
за забава.
Не се спори по делото и се установява от
влязла в сила присъда от 10.12.2013г., постановена от Софийския районен съд,
102 състав, по н.о.х.д.№ 5488/2012 г., потвърдена с решение на СГС по в.н.о.х.д.№
5037/2015г. на VI въззивен състав, че третото лице-помагач В.Б.Т. е признат за
виновен в това, че на 06.09.2011г., около 17.15ч., в гр. София, при управление
на л.а. „Пежо 306“ нарушил правилата за движение по пътищата и реализирал ПТП с
пресичащия пътното платно отляво надясно по посока на движение на автомобила
пешеходец - ищцата, като й причинил по непредпазливост средни телесни повреди –
контузия на главния мозък, линейно счупване на тилната кост вдясно, както и
счупване на лявата лъчева кост.
От приетите като писмени доказателства по
делото епикризи и болнични листове се установява, че ищцата е претърпяла
болнично лечение и е била временно нетрудоспособна.
Видно от приложените разходни документи
ищцата е направила разноски в общ размер от 320.80 лева за импланти и болничен
престой.
Видно от приетото по делото писмо от „Е.“
АД застрахователят е отказал да заплати обезщетение на ищцата, тъй като договорът
за застраховка „Гражданска отговорност“ за увреждащото МПС е бил развален,
поради неплащане на разсрочена вноска преди настъпване на процесното ПТП.
От представеното по делото писмо на г.ф.
от 28.12.2011 г., се установява, че ответникът е отказал да заплати обезщетение
на ищцата по щета № 210216/24.10.2011г., поради непълнота на представените
доказателства, а именно влязла в сила осъдителна присъда и издаденото на водача
на увреждащото МПС наказателно постановление, като се посочва, че претенцията
ще бъде преразгледана при представяне на описаните документи.
По делото е представено извлечение от
Информационната система на г.ф., от което се установява, че за процесното МПС е бил сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с „Е.“ АД по полица
№ 071110057251 за периода от 13.05.2011 г. до 12.05.2012 г., като договорът е
прекратен от застрахователя на 29.08.2011 г., поради невнесена от застрахования
вноска, за което „Е.“ АД е подал уведомление до Гаранционния фонд на 18.10.2011
г.
От приетата по делото съдебно
авто-техническа експертиза се установява, че пътно-транспортното произшествие е
настъпило в участък от път, който не е обозначен за пресичане от пешеходци.
Ударът е произтекъл между процесния автомобил и ищцата, като автомобилът се е
движел със скорост около 13 км/ч., а ищцата като пешеходец е предприела
пресичане на пътното платно при интензивно движение на превозни средства в двете
посоки. Вещото лице дава заключение, че пострадалата е имала възможност да
възприеме приближаващия автомобил и да го пропусне или дори да предприеме
пресичане на обозначено за това място, за да избегне удара.
От приетата по делото съдебно-медицинска
експертиза се установява, че получените от ищцата травматични увреждания се
изразяват в контузия на главния мозък; линейно счупване на тилната кост вдясно
на черепа, причинили разстройство на здравето временно опасно за живота;
контузия и подкожен кръвоизлив в дясната слепоочно-тилна част на главата;
счупване на лява лъчева кост в долен край, причинило трайно затруднение на
движението на този крайник за срок по-дълъг от 30 дни, като всички те са в
пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Вещото лице дава заключение,
че търпените болки и страдания са били интензивни непосредствено след травмата,
след оперативната интервенция на лявата ръка, както и в началото на
рехабилитирането й, като общият възстановителен период е продължил до три месеца.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
За уважаване на иск с правно основание чл. 288, ал. 1,
т. 2, б. „а“ от КЗ /отм./ ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи следните юридически факти: 1. противоправно поведение 2. претърпени
неимуществени и имуществени вреди и техните размери 3. причинно – следствена
връзка между противоправното деяние и вредите 4. вредите да са настъпили в
резултат на противоправно поведение на водач на МПС, за което не е налице
валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Вината се предполага
на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД и е в доказателсвтена тежест на ответника да обори
презумпцията, както и при условията на пълно и главно доказване да установи съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на ищцата.
Съгласно чл. 300 ГПК влязлата
в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. При така
установените факти, въззивният съд намира, че правилно СРС е приел, че
противоправното поведение и виновността на водача на лекия автомобил „Пежо 306”
са установени по делото от влязлата в сила присъда. СГС споделя изводите на
пурвоинстанционния съд относно наличието на съпричиняване, тъй като от
заключението на съдебно автотехническата експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно дадено, се установява, че пострадалата е пресичала
платното на необозначено място, при интензивно движение на автомобили в двете
посоки на движение.
Въззивният съд споделя правния извод на
СРС, че от фактите, установени от приетите по делото писмени доказателства и
заключенията на вещите лица, на които съдът дава вяра като компетентни и
обосновани, следва правния извод, че е налице причинно-следствена връзка между
настъпилото ПТП и уврежданията на ищцата, изразяващи се в контузия на мозъка и
счупване на лява ръка. Правилно съдът е стигнал до извода, че са настъпили
имуществени и неимуществени вреди за ищцата, които подлежат на обезщетяване.
Спорен по делото е въпросът кой следва
да заплати обезщетение на ищцата за претърпените имуществени и неимуществени
вреди. Исковете по настоящото дело са насочени срещу Гаранционния фонд. Безспорно
по делото е и се установява от доказателствата, че към момента на настъпване на
процесното ПТП застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите на
процесното МПС е била прекратена от застрахователното дружество „Е.” АД поради
неплащане на вноска на основание чл. 260 КЗ /отм./. С разпоредбата на чл. 294 КЗ /отм./ в тежест на застрахователя изрично е вменено административно
задължение за предоставяне информация в Информационния център към Гаранционния
фонд, за вписване в регистъра, поддържан по силата на чл. 292 КЗ /отм./, наред
с другите подлежащи на регистрация обстоятелства и прекратените застрахователни
договори по задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на
автомобилистите. За неспазване на това задължение за известяване е предвидена
административна санкция спрямо задълженото лице, която е конкретизирана в чл.
317а КЗ /отм./, но от която материалноправни последици за самото договорно
правоотношение не произтичат. Следователно, макар и вписването в разглежданата
хипотеза да е правно значимо, както с оглед извършваното при условията на чл.
288, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ плащане, така и предвид интереса на трети лица от
удостоверяване на конкретното застрахователно правоотношение по договор за
задължителна застраховка “Гражданска отговорност”, съобразно чл. 261, ал. 1 КЗ
/отм./ и общественото доверие в предоставяната от Гаранционния фонд информация,
само по себе си то не е задължителен елемент от фактическия състав на чл. 202,
ал. 2, във вр. чл. 260, ал. 2 КЗ /отм./ за прекратяване на застрахователния
договор. Важна последица от неизпълнението на това задължение, обаче е, че с
оглед създадената чрез удостоверяването по реда чл. 261 КЗ /отм./, абстрактна
легитимация на застрахования, като титуляр на валидна задължителна застраховка
“Гражданска отговорност” на автомобилистите, чиято действителност и действие не
са обусловени от точното изпълнение на задължението му за плащане на
разсрочените вноски от застрахователната премия за целия срок на определеното в
нея покритие, застрахователят, който към датата на инцидента не я е прекратил
по указания от законодателя ред, не може успешно да се освободи от отговорност
по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ спрямо третите увредени лица, позовавайки се на
предсрочното прекратяване на договора. При неспазено изискване на чл. 294 КЗ
/отм./ възражението на застрахователя за прекратяване на застрахователното
правоотношение при условията на чл. 260, ал. 2 , във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ
/отм./, е противопоставимо единствено на заявена от застрахования претенция за
плащане на застрахователното обезщетение. В този смисъл е т. 3 от ТР № 1/2015 г. по т.д. №
1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
По
изложените съображения, въззивният съд споделя изводуте на първоинстанционния
такъв, че доколкото по делото е установено, че „Е.” АД е уведомил Гаранционния
фонд за прекратяване на застрахователния договор „Гражданск отговорност” на
автомобилистите на процесното МПС след настъпване на застрахователното събитие,
то прекратяването не е противопоставимо на ищцата и задължен за заплащане на
обезщетението ще е застрахователят. Съдът не споделя доводът на въззивницата,
че с писмото Гаранционния фонд е признал извънсъдебно задължението да заплати
обезщетение на ищцата, тъй като в писмото се съдържа отказ и се посочва, че не
се установява дължимост по основание и размер и че при представяне на описаните
документи претенцията ще бъде преразгледана. Съдът не може да извлече от
описаното в писмото извънсъдебно признание за дължимост на претендираното
обезщетение. Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд се е
позовал в решението си на новия КЗ. Видно от съдебния акт съдът правилно е
приложил КЗ /отм./, който е действащия нормативен акт при настъпване на
процесното ПТП. Тълкувателното решение, на което съдът се е позовал също касае
правни разпоредби от отменения КЗ и доколкото е въпрос по тълкуване на закона,
а не приемане на нови разпоредби съдът правилно го е приложил за казус от 2011
г. Следователно е неоснователно възражението в тази насока, съдържащо се във
въззивната жалба. Относно възражението, че в справката в Информационния
регистър към Гаранционния фонд се съдържаинформация, че застрахователния догвор
е прекратен преди настъпване на процесното ПТП. От приетото като писмено
доказателство по делото пред първоинстанционния съд извлечение е видно кога
застрахователят е уведомил Гаранционния фонд за прекратяване. Видно от
доказателствата по делото ищцата е претендирала обезщетение първо от
застрахователя и след като той й е отказал е насочила претенцията си към
Гаранционния фонд, поради което съдът намира, че не сеустановява въззивницата
да е била в обективна невъзможност да се осведоми, че застрахователят е
задължен да й заплати обезщетение, поради информацията, съдържаща се в
Инфромационния регистър към Гаранционния фонд, както се твърди в жалбата.
Ищцата е имала правна възможност да обжалва отказът на застрахователното
дружество. Тя е избрала да насочи претенцията си към Гаранционния фонд и съдът
няма как да поправи този неин пропуск и изтичането на давността.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивните жалби –
оставени без уважение.
По
разноските
При този изход на правния спор, право на
разноски за въззивното производство има въззиваемата страна в размер на 100
лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-311118 от 11.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 46986/2016 г. по описа на СРС, ГО, 55 състав.
ОСЪЖДА Й.И.Т., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на г.ф. сумата от 100 лв., представляваща разноски
за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от
Гаранционния фонд трето лице-помагач В.Б.Т..
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване с касационна жалба по правилата на 280 ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.