№ 143
гр. София, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001001083 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Въззивното производство е по реда на чл.258 и сл ГПК.
С Решение № 261180/27.07.2021 г., постановено по т.д. № 2088/2018 г., СГС е
отхвърлил, предявените от “Агрокомплект“ЕАД /н/, ЕИК *********, чрез синдикът Т. Н.
против „Стандарт лизинг“ООД, ЕИК ********* искове, както следва: 1/ иск с
правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД вр. чл. 342 ал. 3 от ТЗ за обявяване за окончателен
лизинговия договор № OS 208/28.03.2008 г. в частта му относно задължението на „Стандарт
лизинг“ ООД да прехвърли в полза на „А.“ ЕАД /в несъстоятелност/ собствеността върху
всяка една от движимите вещи, предмет на лизинговия договор, а именно: 1 бр.
специализирана машина - Булдозер, марка/модел DRESTTA TD 25 MextraR; 4 бр.
специализирани машини - Челен товарач, марка/модел DRESTTA 534 Extra; 3 бр.
специализирани машини - Грейдер, марка/модел DRESTTA RD 165; 1 бр. специализирана
машина - Булдозер, марка/модел DRESTTA TD 20 М; 1 бр. специализирана машина -
Автобагер, марка/модел HIDROMEK 200W; 1 бр. специализирана машина - Комбиниран
багер с товарач, марка/модел TEREX 820; 2/ иск за осъждане на „Стандарт лизинг“ ООД да
предаде на „Агрокомплект“ЕАД /н/ владението на всяка една от движимите вещи, предмет
на лизинговия договор № OS 208/28.03.2008 г., посочен по-горе; 3/ иск с правно основание
чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на „Стандарт лизинг“ ООД да заплати на „Агрокомплект“
ЕАД /н/ равностойността на всяка една от движимите вещи, предмет на лизинговия договор
№ OS 208/28.03.2008 г., в случай, че същите липсват или са унищожени, или отчуждени,
изчислена към момента на подаване на исковата молба в съда, ведно със законната лихва,
считано от деня на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
съответната равностойна сума; 4/ иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД вр. чл. 342 ал. 3
от ТЗ за обявяване за окончателен лизинговия договор № OS 223/15.05.2008 г. в частта му
относно задължението на „Стандарт лизинг“ ООД да прехвърли в полза на „Агрокомплект“
ЕАД /н/ собствеността върху всяка една от движимите вещи, предмет на лизинговия
1
договор, а именно: 1 бр. специализирана машина - Булдозер, марка/модел DRESTTA TD 20
М; 3 бр. специализирани машини — Валяк, марка/модел LEBRERO RAHILE Х6; 1 бр.
специализирана машина - Верижен багер, марка/модел HIDROMEK; 5/ иск за осъждане на
„Стандарт лизинг ЕАД да предаде на „Агрокомплект“ ЕАД /н/ владението на всяка една от
движимите вещи, предмет на лизинговия договор № OS 223/15.05.2008 г.; 6/ иск с правно
основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на „Стандарт лизинг“ ООД да заплати на
„Агрокомплект“ ЕАД /н/ равностойността на всяка една от движимите вещи, предмет на
лизинговия договор № OS 223/15.05.2008 г., в случай, че същите липсват или са унищожени,
или отчуждени, изчислена към момента на подаване на исковата молба в съда, ведно със
законната лихва, считано от деня на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изпращане на съответната равностойна сума.
Със същото решение са отхвърлени и предявените от „Светлина 2005“ЕООД, ЕИК
********* иск против „Агрокомплект“ЕАД искове за установяване по отношение на
ответника, че ищецът е титуляр на правото да получи от „Стандарт лизинг“ ООД сумата от
1 250 лв., като част от общо вземане в размер на 2 077 319,54 евро, сума, представляваща
стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор № SO
208/28.03.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до окончателното й
изплащане, както и за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че
ищцовото такова е титуляр на правото да получи от „Стандарт лизинг“ ООД сумата от 1 250
лв., като част от общо вземане в размер на 838 382,84 евро, сума, представляваща
стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор №
SO223/15.05.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до окончателното й
изплащане.
С решението са отхвърлени и предявените от „Светлина 2005“ЕООД против
„Стандарт лизинг“ООД искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл.57, ал. 2 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 1 250 лв., част от общо вземане в размер на 2 077 319,54 евро, сума,
представляваща стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор
№ SO208/28.03.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до окончателното й
изплащане и 2/ иск с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 250
лв, част от общо вземане в размер на 838 382,84 евро, сума, представляваща стойността на
отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор № SO223/15.05.2008 г., ведно
със законната лихва от подаване на иска до окончателното й изплащане.
Срещу първоинстанционното решение са подадени две въззивни жалби - съответно
на “Агрокомплект“ЕАД /н/, ЕИК *********, чрез синдикът Т. Н. и на „Светлина
2005“ЕООД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт Румен Хинов.
Независимо, че първият въззивник е посочил в жалбата си, че обжалва решението в
неговата цялост, решаващият състав приема, че жалбата му е насочена единствено против
частите от това решение, с които предявените от „Агрокомплект“ЕАД /н/ конститутивни
искове с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД и осъдителни искове с правно основание чл.108
ЗС и чл.57, ал.2 ЗЗД са отхвърлени.
Горният извод следва от изрично посоченото в жалбата, че в частта му, с която
предявените от главно встъпилото лице „Светлина 2005“ЕООД искове са отхвърлени, като
диспозитив първоинстанционното решение е правилно и единствено мотивите за тези
крайни изводи били несъответни на данните по делото.
Съобразно задължителните мотиви на т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д.
№ 1/2000 г., ОСГК, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на
спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото, обявени в диспозитива на съдебното решение, които представлява източника на
силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението не са част от него и не подлежат на
самостоятелно обжалване.
На отделно и самостоятелно основание в частите от обжалваното решение, с които
предявените от главно встъпилото лице искове са отхвърлени, има позитивен за
първоначални ищец характер, поради което и за същия не е налице правен интерес от
обжалването му, т.к. крайният резултат за обжалващия е благоприятен.
По отношение на отхвърлителната част, с която СГС се е произнесъл по предявените
2
от „Агрокомплект“ЕАД /н/, се поддържа неправилност на решението му, поради
постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
изразяващо се в едностранчива е превратна преценка на приобщените по делото
доказателства, в резултат на което релевантните за предмета на производството факти са
неточно установени.
Въведени са и оплаквания, че решението е постановено в противоречие с
материалния закон в нормите му на чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.57, ал.2 ЗЗД, а като правен резултат
от тях се иска отмяната в посочените му части и по съществото на спора уважаване на
предявените от този въззивник искове.
Във въззивната жалба на „Светлина 2005“ЕООД също е посочено, че с нея се обжалва
първоинстанционното решение в неговата цялост, поради необосноваността му – крайните
правни изводи не кореспондирали с установените по делото факти; постановяването му при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в игнориране и
пълно необсъждане на ангажираните от главновстъпилото лице доказателства и нарушение
на материалния закон – ЗЗД.
Във връзка с изложените конкретни доводи в подкрепа на всяко едно от посочените
оплаквания е поискано от въззивната инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и
като реши спора по същество, да уважи изцяло предявените от този въззивник, като главно
встъпило лице искове.
Настоящата инстанция приема, че посочената въззивна жалба има за предмет
единствено обжалваното решение в частите му, с които СГС се е произнесъл по предявените
от „Светлина 2005“ЕООД искове.
Това е така, защото в останалата му част решението има позитивен по отношение на
този въззивник характер – исковете на първоначалния ищец са отхвърлени, а като главно
встъпило в процеса лице той има качеството на ищец по предявените от него искове и
помагач на ответника по първоначалните искове, т.к. има интерес от отхвърлянето им.
Няма спор в доктрината и съдебната практика, че правен интерес от обжалване
съществува само тогава, когато постановеният с решението правен резултат е неизгоден за
страната.
В случая в отхвърлителните му части, касателно първоначално предявените
конститутивни и осъдителни искове от „Агрокомплект“ЕАД /н/, постановеното
първоинстанционно решение има благоприятен резултат за главно встъпилото лице и
същото няма правен интерес от обжалването му.
По неговата въззивна жалба становище е взел единствено другия въззивник, чрез
процесуалния си представител, оспорвайки наведените в същата оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с искова молба от „Агрокомплект“ЕАД /н/, чрез синдикът Т. Н. Н.
насочена против „Стандарт лизинг“ООД, в чиято обстоятелствена част е поддържано /след
уточнения/, че страните по делото са били обвързани от два договора за финансов лизинг –
съответно № OS 208, сключен на 28.03.2008 г. и № OS 223, сключен на 15.05.2008 г., имащи
за предмет следните движими вещи: Булдозер, марка/модел DRESTTA TD 25 MextraR; 4 бр.
специализирани машини - Челен товарач, марка/модел DRESTTA 534 Extra; 3 бр.
специализирани машини - Грейдер, марка/модел DRESTTA RD 165; 1 бр. специализирана
машина - Булдозер, марка/модел DRESTTA TD 20 М; 1 бр. специализирана машина -
Автобагер, марка/модел HIDROMEK 200W; 1 бр. специализирана машина - Комбиниран
багер с товарач, марка/модел TEREX 820 и Булдозер, марка/модел DRESTTA TD 20 М; 3 бр.
специализирани машини - Валяк, марка/модел LEBRERO RAHILE Х6; 1 бр. специализирана
машина - Верижен багер, марка/модел HIDROMEK.
Твърдяло се е, че лизингополучателят ищец платил изцяло лизинговите вноски и по
двата договора, чийто срок бил определен на 36 месеца, считано от предаване на машините.
Твърдяло се е, че машините не били предавани, поради което и определеният в
3
договорите 36-месечен срок не е започнал да тече.
Поддържано е и че според уговорка в договора от 28.03.2008 г. след изтичане на
срока му и изпълнение на задълженията по него от страна на лизингополучателя
лизингодателят следва да му прехвърли собствеността върху машините, а според уговорка в
договора от 15.05.2008 г. - до изтичане на срока му и преди връщане на машините
лизингополучателят има право да придобие собствеността на машина, ако е изпълнил
всички свои задължения по договора.
Поради съдържанието на тези уговорки обвързващите страните договори имали
характер на предварителни такива за продажба на посочените в тях вещи - машини, поради
което и в полза на ищеца възникнало както право тези предварителни договори да бъдат
обявяване за окончателни от съда, така и да получи владението върху машините в
качеството на техен собственик.
При условието на евентуалност и в случай, че машините са отчуждени или
унищожени, на лизингополучателя се следвало заплащане на тяхната равностойност, която
към момента на подаване на исковата молба се претендира да възлиза на сумата 1 511 930,00
евро по първия и 607 350,00 евро по втория договор.
Въз основа на тези обстоятелства и твърдения е поискано от съда да постанови
решение, с което: 1/ на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД вр. чл. 342 ал. 3 от ТЗ да се обяви за
окончателни и двата лизингови договора - № OS 208/28.03.2008 г. и № OS 223/15.05.2008 г.
в частта им относно задължението на „Стандарт Лизинг“ ООД да прехвърли в полза на
„Агрокомплект“ ЕАД /н/ собствеността върху всяка една от движимите вещи, предмет на
тези договори; 2/ да се осъди „Стандарт Лизинг“ ЕАД да предаде на „Агрокомплект“ ЕАД
/н/ владението на всяка една от движимите вещи, предмет на същите лизингови договори; 3/
евентуално на основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД да се осъди „Стандарт Лизинг“ ООД да
заплати на „Агрокомплект“ЕАД /н/ равностойността на всяка една от движимите вещи,
предмет на лизингов договор № OS 208/28.03.2008 г. и лизинговия договор № OS
223/15.05.2008 г., в случай, че същите липсват или са унищожени, или отчуждени, изчислена
към момента на подаване на исковата молба в съда, ведно със законната лихва, считано от
деня на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на съответната
равностойна сума.
В отговора по исковата молба ответното дружество на първо място е навело доводи
за недопустимост на предявените искове, поради депозиране на исковата молба в съда след
изтичане на едногодишния срок по чл. 649, ал.1 ТЗ.
Отделно от това е навело доводи за тяхната неоснователност.
Не е оспорило фактическите твърдения на ищец, че страните са били обвързани от
двата договора за лизинг така, както са конкретизирани в исковата молба.
Оспорило е обаче твърденията за пълно изпълнение на задълженията за плащане на
лизинговите вноски по тях от страна на лизингополучателя, както и твърденията му, че
вещите, предмет на договора, не са били предадени на същия.
Поддържа от своя страна, че с нарочно изготвени общо девет броя приемо-
предавателни протоколи специализираните машини, предмет на договорите, са били
предадени на лизингополучателя ищец. Последният обаче не изпълнил точно задълженията
си по двата договора за заплащане на лизинговите вноски, като извършените частични
плащания от негова страна не отговаряли на реално дължимите суми по погасителните
планове, изчислени с договорните лихви за забава върху общата стойност на просрочените
плащания.
Според счетоводните записвания при ответното дружество след приспадане на
извършените от лизингополучателя плащания остатъчните му задължения по договор № OS
208/28.03.2009 г. са в размер на 6 430 110,89 лв., а по договор № OS 223/15.05.2008 г. – 2 307
033,01 лева.
Затова и той не бил материално легитимиран да претендира нито собствеността върху
вещите, предмет на лизинговите договори, нито тяхната парична равностойност.
Твърди, че след като лизингодателят изпълнил изцяло задължението си да предаде
4
същите вещи на лизингополучателя, на 28.07.2015 г. в с.Ябълково, с нови приемо-
предавателни протоколи, всички машини били върнати от „Агрокомплект“ЕАД /н/, при това
с явни недостатъци, описани в самите протоколи, които били придружени с декларация от
ищеца за липса на имуществени претенции във връзка с двата процесни договора спрямо
ответника.
Ето защо и евентуално съединения иск по чл.57, ал.2 ЗЗД бил неоснователен, като на
отделно основание фактическото им състояние след връщането на лизингодателя следвало
да бъде взето предвид при изчисляване на равностойността им към момента на подаване на
исковата молба.
На самостоятелно основание е въвел правопогасяващо възражение за погасяване на
предявените искове по давност, предвид че в уговорените в двата договора срокове
лизингополучателят не заплатил всички уговорени вноски, нито е изразил желание да
придобие собствеността върху вещите. Затова правото за обявяване на двата предварителни
договора за окончателни, ако изобщо е налице такава хипотеза, се погасило най-късно през
2016 г.
В отговор на становището на ответника в допълнителната искова молба ищецът е
поддържал отново, че е изплатил всички уговорени по двата лизингови договора вноски в
пълния им размер, вкл. и всички договорени лихви. Извършените от ответника счетоводни
записвания не отразявали точно тези плащания, вкл. поредността на погасяване на
задължения на лизингополучателя по главници и лихви, което следвало да се извършва по
реда на чл.76, ал.1 ЗЗД, а не по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД.
Оспорило е възражението за погасяване на субективното му преобразуващо право да
иска от ответника да му прехвърли собствеността върху всяка една от движимите вещи,
предмет на договорите за лизинг и поддържа от своя страна, че началният момент на
погасителната давност в случая е 10.10.2013 г. – датата на последното извършено от
лизингополучателя плащане в изпълнение на задълженията по двата договора. Т.к. исковата
молба, инициирала настоящия спор е подадена в съда на 08.10.2018 г. – т.е. преди
изтичането на петгодишния срок по чл.110 ЗЗД.
В допълнителния отговор ответното дружество е въвело и правопогасяващо
възражение за извънсъдебно разваляне на процесните два договора за лизинг, чрез
едностранно изявление на лизингодателя, поради неточното изпълнение на
лизингополучателя на задължението му за плащане в срок на дължимите се лизингови
вноски, извършено с две уведомления от 13.07.2015 г., надлежно съобщени на насрещната
страна.
В хода на първоинстанционното производство като главно встъпило лице е
конституирано „Светлина 2005“ЕООД.
Същото е твърдяло в депозираните от негова страна няколко уточняващи молби, че въз
основа на договор за цесия от 01.04.2011 г., сключен с ищеца „Агрокомплект“ЕАД /н/, е
придобило субективното облигационно право да получи собствеността върху движимите
вещи, предмет на двата договора за лизинг.
Цедентът по договора не изпълнил задължението си да уведоми длъжника – „Стандарт
лизинг“ООД, относно сключването на договора за цесия, което било сторено от цесионера с
нарочна нот.покана, получена от адресата на 27.06.2019 г., като с последващо уведомление
изразил становище, че оспорва договора за цесия.
Т.к. след сключването на този договор ответникът „Стандарт лизинг“ООД е
прехвърлило на различни трети за спора лице собствеността върху същите движими вещи, е
поискано на осн.чл.57, ал.2 ЗЗД това дружество да бъде осъдено да заплати на „Светлина
2005“ЕООД сумата от 1 250 лева, част от общо вземане в размер на 2 077 319,54 евро,
представляваща стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор
№S O208/28.03.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до окончателното й
изплащане, както и сумата от 1 250 лева, част от общо вземане в размер на 838 382,84 евро,
представляваща стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор
№ SO223/15.05.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до окончателното й
изплащане.
5
Поискано е също така да се признае за установено по отношение на
„Агрокомплект“ЕАД /н/, че „Светлина 2005“ ЕООД е титуляр на правото да получи от
„Стандарт лизинг“ ООД сумата от 1 250 лв., представляваща част от общо вземане в размер
на 2 077 319,54 евро - стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия
договор № SO208/28.03.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до
окончателното й изплащане, както и че е титуляр на правото да получи от „Стандарт
лизинг“ ООД сумата от 1 250,00 лева, част от общо вземане в размер на 838 382,84 евро,
представляваща стойността на отчуждените движими вещи, предмет на лизинговия договор
№ SO 223/15.05.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на иска до окончателното й
изплащане.
„Агрокомплект“ЕАД /н/ е оспорило предявените искове, като неоснователни.
Оспорило е твърденията, че е прехвърлило на главно встъпилото лице с договора за
цесия от 01.04.2011 г. правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателни на
предварителните договори за прехвърляне на правото на собственост върху вещите, предмет
на двата договора за лизинг от 28.03.2008 г. и 15.05.2008 г.
Оспорило е и твърденията относно съществуването на договор за търговско
представителство, за погасяване на задължения по който бил сключен договорът за цесия от
01.04.2011 г.
Възразил е и че цесията не е породила действие, защото длъжникът не е уведомен от
цедента за сключване на договора.
„Стандарт лизинг“ ООД също е оспорило предявените от главно встъпилото лице
против него искове с твърдения, че договорът за цесия не може да легитимира ищецът по
тези искове като носител на твърдяното материално право. Въвело е правоизключващи
възражения, от договорът за цесия е антидатиран; сключен при липса на представителна
власт на страната на цедента, както и че е несъответстващ на действителното фактическо
положение.
Софийският апелативен съд в решаващият състав, в изпълнение на правомощията си
по чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
атакуваното решение и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивните жалби, приема
следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от
процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – въззивниците, имащи
процесуалното качество на ищец и главно встъпило в процеса лице в първоинстанционното
производство, са останали недоволни от атакуваното решение в отделните негови части, с
които исковете им са отхвърлени.
Постановеното решение е валидно и допустимо – същото е постановено от местно и
родово компетентния съд, по редовно предявени искове, в съответната форма. Разгледани
по същество в по-голямата си част оплакванията за неговата неправилност са
неоснователни, а основателните не променят крайния извод за правилност на
първоинстанционното решение, по следните съображения:
С Решение № 1290/05.08.2015 г. по т.д. № 6036/2014 г. по описа на СГС, ТО, което не
е било обжалвано и е влязло в сила, на осн.чл.630 ТЗ е обявена неплатежоспособността на
„Агрокомплект“ЕАД и за нейна начална дата е определена 31.12.2010 г.
С последващо Решение № 1620/14.08.2017 г. по реда на чл.710 ТЗ е обявена
несъстоятелността на същото дружество и е постановено прекратяване на дейността му,
както и общ запор и възбрана върху имуществото му, вкл. са прекратени правомощията на
органите му и дружеството е лишено от правото да се разпорежда с имуществото, включено
в масата на несъстоятелността и е постановено започване на осребряване на това
имущество.
С Определение № 362/21.01.2016 г. на съда по несъстоятелността Т. Н. Н. е назначен
за служебен синдик на дружеството.
6
Следователно и по арг. ог чл.658, ал.1, т.6 ТЗ същият е надлежно легитимиран да
предяви от името на „Агрокомплект“ЕАД /н/ процесните искове.
Приема се в съдебната практика, че при липсата на легална дефиниция и изчерпателно
законово посочване на исковете за попълване на масата на несъстоятелност, такъв е искът,
който би довел до увеличаване на масата на несъстоятелност и до удовлетворяване в по-
голяма степен на кредиторите на несъстоятелния търговец /Определение № 479/29.12.2008 г.
по ч. т. д. № 339/2008 г. на II т. о. на ВКС, Определение № 618/07.12.2017 г. по ч. т. д. №
2958/2017 г. на I т. о. на ВКС, Определение № 92/16.02.2017 г. по ч. т. д. № 2413/2016 г. на I
т. о. на ВКС/. Приема се още, че общият критерий при определяне на исковете като такива за
попълване на масата на несъстоятелност е те да са насочени към увеличение на масата на
несъстоятелност и към възможността за удовлетворяване на кредиторите, независимо дали
резултатът настъпва чрез установителен или осъдителен иск за събиране на претендирано
вземане /Определение № 266/10.03.2011 г. по ч. т. д. № 123/2011 г. на II т. о. на ВКС/.
При изложеното и след като всички действия, които имат за цел възстановяване и
съхраняване на масата несъстоятелността, се приемат за имащи характера на действия за
попълването на тази маса следва, че и предявените в настоящето производство от синдика
на несъстоятелното дружество обективно съединени искове – съответно конситутивни и
осъдителни, имат характера на такива искове, предвид че при позитивен изход от спора в
масата на несъстоятелността ще бъдат включени или движимите вещи, предмет на двата
договора за лизинг, или тяхната равностойност.
Това е така, защото уважаването на конститутивния иск по чл.19, ал.3 ЗЗД поражда
направо правните последици на обещания окончателен договор и има вещнопрехвърлителен
ефект по отношение на вещите, предмет на предварителния договор, от момента на
влизането му в сила. Съответно – принадлежността на правото на собственост по отношение
на процесните вещи е една от положителните предпоставки за уважаване на
ревандикационния иск за предаване/връщане на същите на действителния им собственик, а
когато натуралната реституция е невъзможна, поради отчуждаването на вещите,
задължението за предаване/връщане се свежда до стойностно възстановяване на недължимо
полученото – чл. 57, ал. 2 ЗЗД.
Страните не спорят по установения и от ангажираните писмени доказателства факт, че
дружествата първоначални ищец и ответник, съответно в качеството на лизингополучател и
на лизингодател, са били обвързани от два договора за финансов лизинг с клауза за
прехвърляне на собствеността, съответно №№ OS 208/28.03.2008 г. и OS 223/15.05.2008 г.
С тях са се съгласили лизингодателят да придобие от доставчика, посочен от
лизингополучателя, специализирани машини, съгласно параметрите на техническата
спецификация /приложение към договора/ и да ги представи за ползване на
лизингополучателя, срещу заплащане на възнаграждение, определено по размер и в
срокове, съгласно погасителен план/приложение към всеки един от договорите/,
представляващ неразделна част от него.
Първият от договорите е бил сключен за срок от 36 месеца, считано от датата на
предаване на специализираната машина, а втория – за 37, считано пак от датата на предаване
на машините.
Страните не спорят, че представените като писмени доказателства по делото два
договора са именно обвързалите ги, при съдържащите се в тях клаузи.
Независимо от първоначално посоченото в исковата молба, с допълнителната такава
„Агрокомплект“ЕАД /н/ не е оспорило твърдението на лизингодателя, установимо и от
ангажираните писмени доказателства, че всяка една от специализираните машини, предмет
на двата договора, е била придобита от „Стандарт лизинг“ООД /договор за финансов лизинг
с клауза за изкупуване от 28.03.2008 г. и два договора от 21.05.2008 г./ и му е била
предадена с нарочен приемо-предавателен протокол /9 броя протоколи – л.194 – л.202 от
първоинстанционното дело, от които пет броя са с дата 28.03.2008 г., един - с дата
31.03.2008 г. и три с дата 21.05.2008 г./.
Всеки един от протоколите съдържа подпис на представляващите „Стандарт
лизинг“ООД, „Агрокомплект“ЕАД и „Алианц Лизинг едн Сървисиз“АД лица в
7
удостоверяване на изявлението им за извършването на предаването от лизингодателя и
приемането от лизингополучателя на машините, а за всяка една е отбелязано, че е нова, в
изправно състояние и със съответното посочено оборудване.
Анализът на тези доказателства предпоставя и че лизингодателят по двата договора е
изпълнил своите задължения за придобиване на специализираните машини и предаването
им на лизингополучателя, съобразно уговореното.
В тази връзка не се твърди от насрещната страна /след подаване на допълнителната
искова молба/, нито се ангажират доказателства, да е налице неизпълнение на задълженията
по договора от страна на лизингодателя.
Относно спорния по делото въпрос дали лизингополучателят е изпълнил точно своето
задължение за заплащане на дължимите се лизингови вноски по тези договори, пред
първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства е допусната и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, която не се е оспорила от страните и следва да се кредитира
като компетентна и безпристрастна.
Същата е докладвала, че при извършената справка в счетоводствата и на двете
дружества, страни по договорите за лизинг, се е установило счетоводно отразяване както
при ищеца, така и при ответника, на направените плащания във връзка с договорите.
Вещото лице е представило в табличен вид всяка сума и датата на плащането й, като от
същите се установява, че общо плащанията по договора с № OS 208/28.03.2008 г., извършени
в периода 28.03.2008 г. – 10.10.2013 г., са в размер на 4 640 649,03 лв., а по договор № OS
223/15.05.2008 г. за периода 15.05.2010 г. – 10.10.2013 г. – в размер на 1 954 742,45 лв.
Експертизата е дала заключение и за начина, по който извършваните плащания са
отнасяни счетоводно от лизингодателя, както за погасяване на дължимите по договора
главници, така и за начислените неустойки за забава на изпълнение на задължението за
плащане от страна на лизингополучателя. Според този начин на счетоводно записване към
последната дата на извършено плащане – 10.10.2013 г. изчисленото непогасено задължение
по първия от договорите от страна на лизингополучателя е в размер на 6 430 110,89 лв., а по
втория договор – в размер на 2 307 033,01 лв.
Следва да се посочи, че в хода на цялото производство ищецът е поддържал, че е
погасил задълженията си за плащане на лизинговите вноски по двата договора както по
отношение на дължимите главници, така и на договорните лихви, посочени в погасителните
планове за всяка една от машините, неразделна част от договорите.
Същият обаче не е оспорил твърденията на ответника, установени и от обсъдените
писмени доказателства и заключението на счетоводната експертиза, че част от дължимите
плащания са били изпълнени със забава, поради което и на осн.чл.10 от първия договор и
чл.11 от втория, лизингополучателят е останал задължен и за договорените като дължими в
такива случаи обезщетения за забава, в размер на 0,5 процента на ден върху общата
стойност на просрочените задължения.
Съдържанието на двете посочени клаузи, според решаващият състав, им придава
качеството на неустоечни такива /договорна лихва/, защото с тях отнапред страните са
уговорили, че определената сума от 0,5 % на ден, изчислена върху стойността на
просрочените парични задължения, ще служи като обезпечение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Доколкото възражението на ищеца-въззивник в процеса е, че лизингодателят
неправилно, в нарушение на правилата на чл.76, ал.1 и ал.2 ЗЗД е отразявал счетоводно
поредността на погасяване от негова страна на главниците и договорните лихви, то същият
не е ангажирал доказателства, които да установят това негово възражение, от една страна, а
от друга – не е оспорил и заключението на изслушаната експертиза, касателно този въпрос.
При така установеното въззивната инстанция приема, че като не е изпълнил точно във
времево отношение и по размер задължението си за заплащане на лизинговите вноски и
договорните лихви, въззивникът-лизингополучател не е изпълнил всички условия на
договорите за лизинг, поради което и същият не е материално легитимиран за претендира
прехвърляне на собствеността върху машините, предмет на тези договори.
8
Горният извод следва от уговореното между страните в чл.21 от първия, респ. – чл.23
от втория договор, че прехвърлянето на собствеността върху вещите ще бъде извършено
при наличието на следните предпоставки: 1/ изразено желание от лизингополучателя за
придобиване на собствеността; 2/ изпълнение от страна на лизингополучателя на всички
условия на договорите и приложимите към тях общи условия /последните не са представени
по делото и съдът съобразява само съдържанието на конкретните договори/.
Дори да се приеме в случая, че желанието за прехвърляне на собствеността е изразено
от лизингополучателя с предявяването на исковата молба, то решаващият състав намира за
безспорно, че въззивникът-ищец, чиято е доказателствената тежест да стори това, не е
установил при условието на пълно и главно доказване твърденията си, че е изпълнил всички
условия на договорите, в т.ч. и най-вече заплащането на дължимите се лизингови вноски и
други уговорени плащания, поради което и предявените от него конститутивни искове по
чл.19, ал.3 ЗЗД се явяват неоснователни.
Допълнителен аргумент в подкрепа на формирания краен извод може да се извлече и
от установеното от ангажираните общо 16 броя приемо-предавателни протоколи /л.203 –
л.218 от първоинстанционното дело/, че на 28.07.2015 г. в с.Ябълково, общ.Димитровград,
„Агрокомплект“ЕАД, чрез изпълнителния си директор е предало обратно на „Стандарт
лизинг“ООД, чрез управителя му, всичките общо 16 бр. специализирани машини, предмет
на процесните договори за лизинг, като протоколите съдържат и констатации относно
установеното техническо състояние на вещите и щетите по тях към момента на предаването
им.
Според декларация от същата дата на изп.директор на „Агрокомплект“ЕАД /л.219 от
първоинстанционното дело/ предадените вещи са във връзка с двата процесни лизингови
договора, и дружеството лизингополучател няма и няма да има за в бъдеще имуществени
претенции към лизингодателя във връзка с вещите и двата договора.
Горните действия предпоставят, че към посочения времеви момент – м.юли 2017 г.,
лизингополучателят изрично и недвусмислено е изразил волята си да не придобива
собствеността върху лизинговите вещи.
Друг допълнителен и самостоятелен аргумент за неоснователност на така предявените
по чл.19, ал.3 ЗЗД искове е и безсъмнената установеност на релевантния факт, че към
момента на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд вещите,
предмет на двата договора, вече не са били в патримониума на лизингодателя.
По арг. от чл.363 ГПК в производство като настоящето съдът има служебно задължение
да провери дали материалното право на собственост на процесните вещи принадлежи на
ответника.
Събраните в изпълнение на това задължение пред СГС писмени доказателства /справка
от Министерство на земеделието и храните/ категорично установяват, че машините, предмет
и на двата договора за лизинг /без верижен багер модел HIDROMEK/, са били отчуждени от
лизингодателя още към 13.08.2015 г. – т.е. преди предявяване на исковете, респ. – преди
приключване на устните състезания по делото. По отношение на верижния багер
HIDROMEK е установено от писмените доказателства, че същият е бил отчужден от
лизингодателя на 13.09.2019 г. /така представения договор с нот.заверка на подписите/ и
следователно тази машина също не се е намирала в патримониума му към датата на
приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд – 09.02.2021 г.
Гореустановеното, според въззивната инстанция, препятства възможността за
успешното провеждане в случая на исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предвид че тя е
предпоставена както от установяване на факта на принадлежност на правото на собственост
върху вещите, предмет на предварителния договор, в полза на продавача по този договор
към момента на приключване на съдебното дирене в производството по предявен иск с
посоченото правно основание, но и от осъществяването на другите предпоставки за това –
установяване на възникване, съществуването и изискуемостта на правото за сключване на
окончателен договор.
В случая се установи отсъствие и на двете посочени предпоставки.
В нарушение на императивните съдопроизводствени правила, установени от чл.12 и
9
чл.235 ГПК първоинстанционният съд не се е произнесъл в мотивите на обжалвания акт по
основателността на правопогасяващото възражение на ответника за неоснователност на
предявените искове, поради разваляне на процесните договори за финансов лизинг с
едностранно уведомление от лизингодателя, достигнало до лизингополучателя, нито е
обсъдил ангажираните в подкрепа на същото доказателства.
Поради оплакванията във въззивните жалби както на „Агрокомплект“ЕАД /н/, така и
на „Светлина 2005“ЕООД, че първоинстанционното решение е неправилно, т.к. са налице
всички основания за уважаване на предявените от тях против „Стандарт лизинг“ООД
искове, въззивната инстанция при съобразяване на задължителните указания в т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС приема, че следва да изложи и следните
съображения за тяхната неоснователност:
Установява се от приложените на л.282 и л.283 от първоинстанционното дело
уведомления за разваляне на процесните договори за лизинг, че със същите лизингодателят е
дал последен, окончателен срок – най-късно до 24.07.2015 г. на лизингополучателя да
заплати изцяло дължимите се по договорите за лизинг суми, в противен случай последните
следва да се считат развалени, считано от 27.07.2015 г., поради виновно неизпълнение на
задълженията от страна на лизингополучателя. Посочено е още, че следва с развалянето на
договорите на 27.07.2015 г. в 11.00 ч. да се предаде владението върху вещите на
лизингодателя.
И двете уведомления носят дата на издаване – 13.07.2015 г., която е и датата на
получаване от дружеството лизингополучател - обстоятелство, удостоверено с положен
подпис на лице, което ги е приело от името на адресата на уведомленията.
Следва да се акцентира, че 16-те броя приемо-предавателни протоколи, обсъдени по-
горе, удостоверяващи предаването на вещите, предмет на лизинговите договори от
лизингополучателя на лизингодателя, са с дата 28.07.2015 г. – следваща датата, определена
от лизингодателя за такава на разваляне на договорите.
Установеното от гореобсъдените доказателства, във връзка с декларираното от
изп.директор на „Агрокомплект“ЕАД, че предадените вещи са във връзка с двата процесни
лизингови договора и че дружеството лизингополучател няма и няма да има за в бъдеще
имуществени претенции към лизингодателя във връзка с вещите и двата договора
предпоставят извод, че развалянето на двата договора, поради неизпълнение на
задълженията на лизингополучателя по тях и при изправност на лизингодателя, е произвело
действие между страните.
По делото не се е твърдяло от ищеца-въззивник, нито са ангажирани доказателства,
неизпълнената част от задълженията на лизингополучателя, да е незначителна, с оглед
интереса на кредитора. Според решаващият състав такъв извод, при наличните
доказателства относно размера на неизпълнените парични вноски по договора за лизинг,
вкл. - поведението на дружеството лизингополучател след получаване на уведомленията, е
изключен.
Предвид изложеното се налага, че с развалянето на договорите за финансов лизинг
следва да се счита развален и съдържащия се в него предварителен договор за покупко-
продажба на движими вещи, който факт предпоставя на отделно и самостоятелно
основание извод за неоснователност на предявените конститутивни искове по чл.19, ал.3
ЗЗД. С факта на разваляне на договорите за лизинг се е погасило и материалното право на
страните по тях да искат обявяване на съдържащите се в тези договори предварителни
договори за покупко-продажба на движими вещи, за окончателни.
За пълнота на изложението и във връзка с доводите във въззивната жалба както на
„Агрокомплект“ЕАД /н/, така и на „Светлина 2005“ЕООД настоящата инстанция намира за
необходимо да посочи, че не споделя доводите на първоинстанционния съд за
неоснователност на исковете по чл.19, ал.3 ЗЗД, поради погасяването им по давност.
Поради конститутивния характер на тези искове няма спор, че по отношение на тях е
приложима общата петгодишна давност, съобразно чл.110 ЗЗД и вземайки предвид това
обстоятелство според въззивната инстанция, за да се даде правилен отговори на въпроса
дали посочените искове са погасени по давност, на първо място следва да се отговори на
10
въпроса от кога е започнала да тече същата в процесния казус.
Това е така, защото съдебната практика последователно приема /Решение № 286 от
28.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1055/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 72 от 6.03.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 443/2011 г., IV г. о., ГК и др./, че според правилото на чл. 114 ЗЗД при
конститутивните искове по чл.19, ал.3 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който се поражда правото на иск.
По отношение на въпроса кога започва да тече давностният срок за погасяване на
правото да се иска обявяване за окончателен предварителния договор за покупка на
определена вещ – било то недвижим имот или движима вещи, се приема, че същият започва
да тече от момента на сключване на договора, ако не е уговорен друг срок.
Освен това погасителната давност за завеждане на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД тече и при
случаите, когато купувачът по един предварителен договор е получил владението на
имота/вещта със сключването му или в един по-късен момент, но само в случаите, при които
в предварителния договор не се съдържа уговорка в различен смисъл - уговорен срок или
условие.
Когато обаче е уговорен срок в предварителния договор, правото на иск за сключване
на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се поражда с настъпване на срока, в който е
следвало да се сключи окончателният договор, като в този случай давността започва да тече
от момента на изтичане на уговорения срок.
При така дадените разрешения първоинстанционният съд не е съобразил че в и двата
обвързващи страните договора са за финансов лизинг с клауза за изкупуване и съдържат
изрични уговорки лизингополучателят да придобие собствеността върху вещта, но при
определени различни условия – в договора от 28.03.2008 г. – чл.21, в 10 дневен срок от
изтичане срока на договора и след като лизингопоучателят изпълни всички останали
условия на договора; в договора от 15.05.2008 г. – чл.3 и чл.23, при изрично изразено
желание да придобие собствеността върху машините и изпълнение на всички останали
условия на договора от страна на лизингополучателя.
В този смисъл и определените срокове в чл.4 от първия и чл.5 от втория договор не
касаят уговорките за изкупуване на вещите, а за изпълнение на задълженията по предмета
на договора за лизинг – придобиване на вещите от доставчика, предоставянето им за
ползване от лизингополучателя, заплащането на лизинговите вноски и другите парични
задължения по договорите.
Аргумент в подкрепа на този извод е и наличието на уговорките в чл.3.1 и чл.3.2 от
договора от 15.05.2008 г., регламентиращи различните хипотези, в които
лизингополучателят упражни правото си да придобие собствеността върху
специализираните машини – преди заплащане на всички лизингови вноски, респ. - след
тяхното заплащане и преди връщане на машините.
В чл.3 от договора от 28.03.2008 г. пък е уговорено, че лизингодателят се задължава
да прехвърли правото на собственост върху машините след изтичане срока на договора /чл.4
– 36 месеца/ и при изпълнение на всички негови условия.
Следователно – упражняването на правото да се придобие собствеността върху
вещите, предмет на договорите, е поставено в зависимост на две условия – 1/ изтичането на
техния срок /в договора от 15.05.2008 г. е предвидена възможност и преди неговото крайно
изтичане/ и 2/ изпълнението на останалите условия по договора.
В този смисъл и т.к. се установи по делото, че лизингополучателят не е изпълнил
частично задълженията си по договорите за заплащане на дължимите се лизингови вноски и
вземания за неустойки – условие, изрично уговорено в чл.21 от първия и чл.23 от втория
договор, то следва, че срокът за упражняване на правото по чл.19, ал.3 ЗЗД не е започнал да
тече и правото на иск е надлежно упражнено, защото условието, което е предвидено в
договора, не се е изпълнило.
Горният извод се налага и при съобразяване твърденията на ищеца-въззивник, че е
изпълнил задълженията си за заплащане на дължимите суми по двата договора, без да
конкретизира кога е сторил това, като последното установено плащане е на 10.10.2013 г.
11
Ако се приеме, че с него се твърди, че са изпълнени уговорените условия за
изпълнение на всички задължения на лизингополучателя, то следва, че давността за
упражняване на правото на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД е започнала да тече именно от тази дата, и
до датата на предявяване на исковата молба – 08.10.2018 г., те е изтекла.
В подкрепа на този извод е и разрешението, дадено с Решение № 102/03.08.20210 г.
по т.д. № 897/2009 г. на ВКС, II т.о., постановено по приложението на чл.342 ТЗ, в което е
прието, че при налична уговорка между страните по договор за финансов лизинг
лизингополучателят да придобие собствеността върху вещта, като отправи уведомление до
лизингодателя в насока, че изкупува лизингованата вещ и е определен срок за отправяне на
това изявление, то този срок не е преклузивен и няма пречка изявлението за купуване на
вещта да бъде направено от лизингополучателя и след него на основание 342, ал. 3 ТЗ.
В цитираното решение е пояснено, че преклузивните срокове ограничават
упражняването или съществуването на субективни права, поради което и изтичането им
води до погасяване на субективното право. Затова когато се установяват с договор между
страните, е необходимо точно и ясно да бъде изразена волята на съконтрахентите относно
последиците от неупражняване на субективното право в уговорения срок.
В случая анализът на относимите към спорния въпрос клаузи предпоставя, че не е
налице такава изрично изразена воля - при неупражняване на правото за изкупуване на
вещите в посочения срок – по първия договор – в 10 дневен срок от изтичане срока на самия
договор, а във втория – с изтичането на договора, това правото на лизингополучателя се
погасява.
При така установеното и предвид правилото на чл.342, ал.3 ТЗ, че
лизингополучателят може да придобие вещта както по време на договора и след изтичане на
срока му следва, че потестативното право на лизингополучателя да поиска от съда да обяви
договора в частта му относно уговорките за изкупуване на вещта за окончателен, е
упражнено в рамките на преклузивния срок по чл.110 ЗЗД, защото в случая правото на иск
следва да се приеме да се е породило от момента, в който лизингополучателят твърди, че е
изпълнил условията на договора.
По изложените от въззивната инстанция съображения и независимо от
основателността на второто от оплакванията във въззивната жалба, първоинстанционното
решение в частта, с която предявените конститутивни искове по чл.19, ал.3 ЗЗД са
отхвърлени, следва да се потвърди.
Неоснователността на тези искове предпоставя извод за неоснователност и на
предявените ревандикационни искове за предаване владението върху вещите, предмет на
двата договора на въззивника-ищец, предвид неустановяване от анализа на доказателствата
на наличието в кумулативна даденост на всяка една от положителните предпоставки за
уважаване на тези искове: 1/ ищецът да установи, че е собственик на вещите; 2/ че те се
намират във владение на ответника; 3/ че това владение не почива на годно правно
основание.
Съвкупният анализ на всички приобщени доказателства в случая установи
безсъмнено, че ищецът-въззивник не се легитимира за собственик на вещите и че те не се
намират във владение на ответника.
Установеното по-горе от фактическа и правна страна относно неоснователността на
предявените като главни искове по чл.19, ал.3 ЗЗД, предпоставя извод за неоснователност и
на предявените при условието на евентуалност искове по чл.57, ал.2 ЗЗД за заплащане на
тяхната равностойност на ищеца-въззивник.
За да се уважи иск с посоченото правно основание, следва да се установи наличието в
кумулативна даденост на всички елементи от фактическия му състав, включващи: 1/
фактическо предаване на вещта от ищеца на ответника при липса на основание за това; 2/
последващо погиване, отчуждаване или изразходване на вещта; 3/настъпване на
обстоятелствата по т.2 след отправянето на покана за връщането на вещта, респ. - след
узнаване от страна на получилото вещта лице, че я държи без основание.
Само наличието на посочените обстоятелства обосновават и пораждат правото на
лицето, чийто патримониум вещта, е напуснала да получи заплащане на действителната й
12
парична равностойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока, а ако
вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той
дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.
В случая анализът на ангажираните от страните доказателства не установява
наличието очертаните кумулативни предпоставки, което предпоставя.
Затова и правилно първоинстанионният съд е отхвърлил предявените искове по чл.57,
ал.2 ЗЗД.
По въззивната жалба на „Светлина 2005“ЕООД срещу частите от
първоинстанционното решение, с което предявените от това дружество установителни
искове против първоначални ищец и осъдителни против първоначалния ответник, са
отхвърлени.
Главно встъпилото в процеса лице твърди, че е титуляр на субективното
облигационно право да получи собствеността върху движимите вещи, предмет на двата
лизингови договора, сключени между първоначалните страни в производството, т.к. има
качеството на цесионер по договор за цесия, сключен на 01.04.2011 г. с лизингополучателя
„Агрокомпрект“ЕАД /н/, в качеството му на цедент.
Следователно – същият извежда активната си материална легитимация по предявените
от него искове от сключения договор за цесия.
Установява се от така представения договор, че „Агрокомплект“ЕАД /н/, като цедент,
представлявано от Р. Б. М. и С. Л. Т., в качеството им на упълномощени членове на съвета
на директорите, както и че с нето цедентът е прехвърлил на цесионера субективното
облигационно право /вземане/ да получи собствеността върху подробно изброени движими
вещи, идентични с тези, предмет на двата процесни договора за финансов лизинг.
В чл.2.1 от договора е посочено, че цедентът е длъжен в избран от него подходящ срок
писмено да съобщи на длъжника – „Стандарт Лизинг“ЕООД за извършеното прехвърляне на
всяко едно от вземанията.
От ангажираните по делото доказателства се установява, че такова уведомяване
изобщо не е извършено.
Установява се, че цесионерът „Светлина 2005“ЕООД, а не цедентът, е изпратил на
длъжника уведомление рег.№ 1696/20.06.2019 на нотариус с № *** от РНК, връчено на
адресата на 27.06.2019 г. – т.е. в хода на първоинстанционното производство, към което е
приложил копие от договора за цесия, но не и изрично уведомление от страна на цедента.
В решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. ВКС, ТК, са дадени разяснения
относно характера и правната природа на договора за цесия. Според последните с договора
за цесия се осъществява промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната
страна в нея или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител
на едно трето, чуждо на тази връзка лице.
Договорът е каузален, неформален и консенсуален и има за предмет прехвърлянето
на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора, и да е
прехвърлимо /каквито по принцип са имуществените права/.
Спрямо тези общи негови характеристики се извежда и действието на цесията по
отношение на страните по нея, на длъжника и на третите лица.
Така със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава
от цедента /неговия носител към същия момент/ върху цесионера /приобретателя на
вземането/. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му
отношения с цесионера, тъй като съобразно предмета на договора, цесионерът с постигане
на съгласието придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия
момент, заедно с акцесорните му права - арг. чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Следователно, за да премине
вземането върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и
досегашния носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита
за изпълнен поради изчерпване на предмета му.
По отношение на длъжника обаче, договор няма действие, докато цесията не му
бъде съобщена от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД, предвид че длъжникът не участва в цесионния
13
договор и съответно не е обвързан от него. В този смисъл той може да изпълни на цедента
напълно валидно и да се освободи от задължението преди съобщаването на цесията и
сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера.
Така за да породи действие спрямо длъжника цесията следва да бъде съобщена от
цедента - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съобщението не е елемент от фактическия състав, който поражда
действие между страните по договора, като цедираното право преминава върху цесионера
със сключване на договора. Значението на съобщаването е регламентирано единствено с
оглед обвързването на длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо
третите лица - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В хипотеза на чл. 99 ЗЗД, вземането преминава върху цесионера със самото
сключване на договора за цесия и той става от същия момент негов носител, докато
договорът има действие спрямо цедирания длъжник и трети лица след съобщаването му,
което поражда действие само след осъществяването му от цедента.
При пълното споделяне на така дадените разяснения и при отнасянето им към
конкретния казус се налага, че в случая цесията изобщо не е била съобщена на длъжника от
цедента така, както изисква материалния закон в нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД и страните по
договора за цесия са се уговорили в чл.2.1 от същия. Както вече се посочи, цесията е
съобщена на длъжника от цесионера, чрез нарочна нот.покана, към която обаче е приложен
само договора за цесия и то в хода на настоящето съдебно производство, предвид че както
към нот.покана, така и към исковата молба на главно встъпилото лице уведомление по реда
на чл.99, ал.3 ЗЗД от цедента не е приложено /арг. от Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК/.
При безсъмнената установеност на този факт дори да се приеме, че към датата на
цедирането на вземането по цесионния договор е съществувало в патримониума на цедента
– лизингополучател, то цесията няма действие по отношение на длъжника-лизингодател,
тъй като цедирането изобщо не му е съобщено, в качеството на длъжник по цесията, от
страна на самия цедент.
Следователно за длъжника прехвърленото вземане, вкл. и към настоящия момент е
такова, принадлежащо на цедента и промените в облигационните връзки по договорите за
лизинг помежду им, довели до погасяване правото на цедента да претендира материални
права по тези договори, вкл. правото за сключване на окончателни договори за прехвърляне
собствеността върху движимите вещи, се са успешно противопоставими на цесионера.
По изложените вече съображения досежно неоснователността на всеки един от
предявените искове от цесионера по договора „Агрокомплект“ЕАД /н/ против длъжника
„Стандарт лизинг“ООД, предвид развалянето на договорите за лизинг поради неизпълнение
на задълженията на лизингополучателя следва, че първото дружество не е титуляр на
правото да получи от второто каквито и да е парични суми на основание договорите за
финансов лизинг, поради което и предявените установителни искове, че „Светлина
2005“ЕООД е титуляр на това право, на основание сключения договор за цесия от
01.04.2011 г., се явяват неоснователни.
По същите съображения и предявените осъдителни искове срещу длъжника по
договора за цесия, за заплащане на парични суми, представляващи стойността на отчуждени
движими вещи, предмет на същите лизингови договори, се явяват неоснователни.
Ето защо и т.к. е налице пълно съвпадение на крайните изводи на СГС и на въззивната
инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
Независимо от изхода от спора пред настоящата инстанция и т.к. въззиваемата страна
не претендира разноски съдът не присъжда такива.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА С Решение № 261180/27.07.2021 г., постановено по т.д. № 2088/2018 г., по
14
описа на СГС, ТО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15