РЕШЕНИЕ
№ 307
гр. Бургас, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Веселка Г. Узунова
Даниела Д. Михова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20252100500334 по описа за 2025 година
Производстовото е по реда на чл.258 и сл ГПК и е обръзувано по
въззивната жалба на П. С. К. от ***, против решение N 2525 от 27.11.2024 г.
по гр. д.2448/2024 г. по описа на Районен съд Бургас, в частта му, с която са
отхвърлени претенциите на въззивницата за отмяна като незаконосъобразна
на Заповед № 62 от 29.01.2024 г. на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните; за осъждане на ответника да заплати на
ищцата обезщетение на основание чл.225, ал.1 КТ в размер от 2 447,50 лв; за
осъждане на ответника да заплати на ищцата неизплатен остатък от трудовото
й възнаграждение за м.януари 2024 г. от 150 лв., както и по отношение на
евентуално заявената такава, за разликата между присъденото обезщетение за
задържане на трудовата книжка от 465,79 лв до пълния заявен размер от 2 759
лв, както и в частта, с която П. К. е осъдена да заплати на ответното дружество
разноски по делото от 547.50 лв.
Твърди се, че в обжалваната от ищцата част, първоинстанционното
решение е неправилно, постановено е в противоречие с приложимите
материално и процесуално правни норми, както и с установената по делото
фактическа обстановка и събраните доказателства.
По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ се твърди, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че между страните по
трудовото правоотношение е било постигнато съгласие за прекратяването му.
Признава се, че молбата на ищцата до работодателя й за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие е депозирала на 29.01.2024 г.,
но се твърди, че немотивирано съдът е кредитирал показанията на майката на
1
управителя на ответното дружество, че молбата е била резолирана на същата
дата, с което е изразено съгласие от страна на работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение.
Твърди се, че изводът на съда, че с полагането на подписа си върху
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата отново е
изразила съгласие в този смисъл, е необоснован, доколкото заключенията на
вещите лица по повторната и по тройната графологични експертизи
безпротиворечиво посочват, че подписът върху заповедта не е положен от
ищцата.
Оспорен е и изводът на съда, че ищцата е получила такава заповед от
работодателя като се сочи, че тя се е снабдила с нейно копие след подаването
на сигнал до Дирекция „Инспекция по труда" - Бургас. Твърди се, че
необходимото съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение (ТПО)
не е доказано и от справката от НАП за прекратяването му, както и
уведомлението по чл.62, ал.5 КТ, като според въззивницата те доказват
единствено извършеното поредно нарушение от работодателя и
декларирането пред НАП на неверни обстоятелства. Твърди се, че на
19.02.2024 г. ищцата въобще не се е явявала при работодателя, не е
посещавала работното си място и не е подписвала, нито получавала никакви
документи, съотв.не е изразявала съгласие с прекратяването на ТПО.
Твърди се, че съдът неправилно не е кредитирал показанията на св.П.
относно работата на ищцата на 29.01. и 30.01.2024 г., още повече, че този факт
е подкрепен и от представения от работодателя график за месеца, както и от
представената по делото електронна кореспонденция в приложението
„Вайбър", за която се твърди, че също неправилно не е кредитирана от съда.
По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ се твърди, че след
като по изложените по повод иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ съображения,
уволнението на ищцата е незаконосъобразно, а по делото е доказано, че след
него тя е останала без работа в посочения в исковата молба период,
първоинстанционното решение е неправилно и в частта му, с която този иск е
отхвърлен.
По иска с правно основание чл.128 КТ се твърди, че същият
неправилно е отхвърлен, предвид аргументите по повод иска с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, т.е.доказаното престиране на труд от страна на
ищцата на посочените дати.
По евентуално заявената претенция за присъждане на обезщетение за
незаконно задържане на трудовата книжка /чл.226, ал.1, т.1, вр.ал.3 КТ/ се
твърди, че неправилно съдът възприема изпратеното до ищцата уведомление
от работодателя, с което я кани да се яви на 19.02,2024 г. в търговския му
обект, за да подпише документите си за прекратяване на ТПО и като покана тя
да получи оформената си трудова книжка, тъй като в текста липсва покана за
получаване на трудовата книжка.
Претендира се съдът да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част и да постанови решение, с което да уважи изцяло
предявените искове. Претендират се съдебни разноски за двете съдебни
инстанции.
Заявеното във въззивната жалба искане за допускане на гласни
доказателства във въззивното производство е оставено без уважение от съда
като преклудирано.
2
Въззиваемият “НОТОРИЪС 94” ЕООД оспорва въззивната жалба
като неоснователна с писмен отговор в законовия срок, както и в съдебно
заседание – чрез процесуалния си представител. Твърди се, че въззивницата
невярно интерпретира фактите и обстоятелствата по делото, в разрез със
събраните доказателства. Оспорен е доводът на въззивницата, че не са налице
предпоставките на чл.325, ал.1 от КТ за прекратяване на трудовият договор по
взаимно съгласие, предвид представената нарочна писмена молба от ищцата,
чието авторство тя не оспорва, и изразеното съгласие от страна на
работодателя в деня на представяне на молбата за прекратяване на трудовото
правоотношение. Посочва се още, че в подадената собственоръчно написана
молба от 09.02.2024 г., ищцата изрично е заявила, че желае да и бъде
начислено и изплатено обезщетение за неползван годишен отпуск, предвид
Заповедта за прекратяване на трудовото и правоотношение от 29.01.2024 г.
Сочи се, че прекратяването на ТПО между страните на 29.01.2024 г. и на
посоченото основание, се установява още от представената справка от НАП,
както и от уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ за прекратяване на трудово
правоотношение до НАП, подадено на 01.02.2024 г. Сочи се, че самата ищца
заявява, че на молбата е поставена резолюция „ДА“ в деня на подаване на
молбата й за прекратяване на ТПО.
Сочи се, че съгласно трайната съдебната практика, при наличие на
съвпадащи волеизявления не е налице незаконно уволнение. Издаването на
последващ акт за прекратяване на трудовото правоотношение има
констативно действие. По изложените съображения се твърди, че са
неоснователни и недоказани твърденията на въззивницата, че не са налице
предпоставки за прекратяване на договора по взаимно съгласие. Сочи се, че
правилно съдът не е кредитирал показанията на св.П., че е ищцата е била на
работа на 30.01.2024 г. заедно с него, тъй като от представеният график
(подписан от ищцата според тройната графологична експертиза) е видно, че
ищцата е следвало почива на тази дата.
С твърдението, че не е налице уволнение, а прекратяване на ТПО по
взаимно съгласие на основание чл.325, ал.1 от КТ, се твърди, че правилно е
бил отхвърлен и искът по чл.344, ал.1, т.З КТ.
Жалбата е оспорена и по отношение на оплакванията против
отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетение по чл.226, ал.1, т.1, вр.ал.З
от КТ с твърдението, че по делото е доказано изпълнение от работодателя на
процедурата по чл.6, ал.З от Наредбата за трудовата книжка и трудовият стаж
и ТР № 1/2019 по тълк.дело 1/2019 на ВКС. Оспорено е твърдението, че
ищцата не е била поканена да си получи трудовата книжка.
В срока по чл.263, ал.2 ГПК въззиваемият е депозирал и насрещна
въззивна жалба против първоинстанционното решение, в частта му, с която
съдът е осъдил ответника да заплати на ищцата обезщетение по чл.224, ал.1,
вр.ал.2 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 17 работни дни в размер
на 816,77 лв. Твърди се, че в тази му част първоинстанционното решение е
неправилно, тъй като от представените и неоспорени от ищцата платежни
ведомости е видно, че тя е ползвала платен отпуск през месец септември 5
дни, месец октомври 1 ден, месец ноември 6 дни и през месец декември 5 дни,
или общо за 2023 г. е използвала 17 дни платен годишен отпуск. Твърди се, че
неправилно съдът при обсъждане на доказателствата в частта, касаеща иска с
правно основание чл.224, ал.1 КТ, не е кредитирал неоспорените писмени
доказателства - платежни ведомости, а е кредитирал показанията на св.П..
3
На второ място се твърди, че работодателят е изпълнил задължението
си по чл.37а. от Наредба за работното време, почивките и отпуските, в
началото на всяка календарна година, но в срок не по-късно от 31 януари, да
уведоми писмено ищцата за размера на платения годишен отпуск, който има
право да ползва през календарната година, вкл.отложен или неизползван от
предходни календарни години, видно от представеното по делото уведомление
от 03.01.2024 г., подписано от ищцата и неоспорено от нея.
Претендира се съдът да отмени решението на БРС в частта,в която на
основание чл.224, ал.1, вр.ал.2 от КТ, ответникът е осъден да заплати на
ищцата обезщетение за неизползван годишен отпуск в размер от 816.77 лв,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното и изплащане на сумата. Претендират се съдебно деловодни
разноски.
Въззивницата-ищец оспорва с писмен отговор насрещната въззивна
жалба, подадена от ответника. Твърди се, че в обжалваната от ответника част,
решението на първоинстанционния съд е законосъобразно и обосновано.
Твърди се, че обосновано БРС е приел, че работодателят не е доказал
ползването от страна на работника на платения му годишен отпуск. Сочи се,
че правилно съдът е приел, че представените по делото молби за ползване на
платен годишен отпуск не доказват П. К. да е ползвала такъв отпуск, тъй като
положените върху молбите подписи са оспорени от ищцата, и в откритото
производство по реда на чл.193 от ГПК е оборена формалната доказателствена
сила на подписаните документи от заключенията по повторната и тройната
съдебно-почеркова експертизи, които приемат с категоричност, че ищцата не е
положила подписа си върху представените молби. Твърди се, че в същия
смисъл са показанията на св.П., като се твърди, че са правилни изводите на
съда, че начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен
платен годишен отпуск има доказателствено значение, но в тази им част
разчетно - платежните ведомости не притежават материална доказателствена
сила, както и представените графици и представеното уведомление за размера
на платения годишен отпуск, изготвено от работодателя.
При извършената проверка по реда на чл.267 ГПК съдът констатира,
че и подадената от ищцата въззивна жалба, и подадената от ответника
насрещна въззивна жалба, са подадени в законовия срок, от легитимирано
лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което са допустими.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
исковата молба от П. С. К. срещу „Ноториъс 94“ ЕООД за отмяна на заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, извършено на
основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, считано от 29.01.2024 г.; за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 2 447,50 лв -
обезщетение за оставане без работа на основание чл.225, ал.1 от КТ за периода
от 01.02.2024 г. до 15.04.2024 г.; за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 150 лв, представляваща остатък от дължимото и неизплатено
трудово възнаграждение за м.януари 2024 г.; при условията на евентуалност и
в случай, че съдът отхвърли иска за признаване на уволнението за незаконно -
за осъждане на ответника да заплати сумата от 979 лв, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; и за
4
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 759 лв - обезщетение
за задържане на трудовата книжка за периода от 01.02.2024 г. до 18.04.2024 г.,
формирано за всеки месец задържане от сумата от 979 лв.
Твърди се, че между страните е било налице трудово
правоотношение по трудов договор № 54/13.02.2023 г., сключен без определен
срок, по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността „***, с уговорено
трудово възнаграждение първоначално в размер на 800 лв месечно, а от
02.01.2024 г. - 933 лв, с уговорено възнаграждение за прослужено време -
0,6%; с платен годишен отпуск в размер на 20 дни.
Излагат се твърдения, че на 29.01.2024 г. след ползван отпуск по
болест от 12.01.2024 г. до 24.01.2024 г., ищцата е подала молба до
работодателя си за прекратяване на трудовото й правоотношение по взаимно
съгласие, като в молбата посочила, че ако предложението за прекратяване на
правоотношението не бъде прието, молбата следва да се счита за
предизвестие. Твърди, че на молбата й е била поставена резолюция „Да“ от
работодателя на същата дата - 29.01.2024 г. Сочи, че на 29.01.2024 г. и на
30.01.2024 г. е полагала труд на работното си място без възражение или други
реакции от страна на работодателя. Твърди, че едва на 08.02.2024 г.
ответникът поискал да й връчи заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение, в която като дата на прекратяване на трудовото
правоотношение било посочено 29.01.2024 г., въпреки че ищцата продължила
да полага труд и след този ден; било посочено, че на ищцата се дължи
обезщетение за неползван платен годишен отпуск единствено за м.януари
2024 г., въпреки че за целия период на трудовото правоотношение тя изобщо
не ползвала такъв. Излага, че не й било изплатено трудово възнаграждение от
150 лв. за м.януари 2024 г., за отработените от нея два дни – 29.01.2024 г. и
30.01.2024 г.
Твърди, че с уведомление с изх.№ 62/14.02.2024 г. работодателят я
поканил да се яви на работното си място на 19.02.2024 г., за да подпише
документи за прекратяване на трудовото й правоотношение, но тя отказала да
ги подпише, предвид несъгласието й със съдържанието на уведомлението.
Твърди, че не е ясно дали поставената от работодателя на 29.01.2024
г. резолюция „Да“, изразявала съгласието му за прекратяване на трудовото
правоотношение или, че приема отправеното предизвестие, поради което не
може да се приеме, че е осъществен фактическият състав на чл.325, ал.1, т.1 от
КТ.
Сочи, че липсата на заповед за прекратяване на правоотношението,
както и неоформянето и задържането на трудовата й книжка я препятствали
да извърши регистрация като безработно лице и да получава обезщетение за
оставане без работа.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание
чл.344, ал.1, т.1 от КТ, чл.344, ал.1, т.3, вр.чл.225 КТ, чл.226, ал.1, вр.ал.2 и
ал.3 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и иск по чл.128, т.2 от КТ.
Ответникът е оспорил предявените искове като неоснователни. В
срока по чл.131, ал.1 от ГПК е представил писмен отговор, в който са
изложени подробни съображения. Не оспорва твърдението на ищцата, че
страните са били в ТПО, прекратено в атакуваната от ищцата заповед. Не
оспорва, че през м.януари 2024 г. ищцата е ползвала отпуск по болест, както и,
че на 29.01.2024 г. - в първия си работен ден след отпуска по болест,
5
депозирала молбата си за напускане на работа по взаимно съгласие. Твърди се,
че молбата на ищцата веднага била одобрена с полагането на „да“ и подпис,
след което ищцата реагирала остро и си тръгнала от ресторанта. Твърди се, че
от 29.01.2024 г. ищцата не е полагала труд в заведението. Излага, че от
счетоводството на дружеството били своевременно изготвени всички нужни
документи за прекратяване на ТПО на основание чл.325, ал.1 от КТ, вкл.била
оформена трудовата й книжка. Твърди, че няколко пъти по телефона ищцата е
канена да получи документите си, вкл.да й бъде върната трудовата книжка.
Твърди се, че в началото на м.февруари 2024 г. ищцата се явила на работното
си място, където й били предоставени трудовата книжка и останалата
документация за прекратяване на трудовия й договор, но тя отказала да ги
получи. Излага се, че в отговор на покана от ищцата от 12.02.2024 г. да й бъде
заплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск, на 14.02.2024 г.
ответникът изпратил на ищцата покана по куриер да се яви на 19.02.2024 г. на
работното място, където да подпише всички документи за прекратяване на
трудовото й правоотношение, както и да й бъде върната трудовата й книжка.
Твърди се, че на 19.02.2024 г. ищцата се явила в заведението, разписала
документите, но когато й връчили за подпис декларация, че няма финансови
претенции към дружеството, както и декларация за връщане на трудовата й
книжка, ищцата направила скандал, отказала да ги подпише, заплашила, че ще
подаде жалба в Инспекция по труда, и отказала да вземе трудовата си книжка.
Твърди се, че при извършената проверка от Инспекция по труда не били
констатирани нарушения на работодателя по повод трудовото правоотношение
между страните. Претенцията за обезщетение за задържане на трудовата
книжка на ищцата е оспорено по съображения, че не е отказвал да върне на
ищцата трудовата й книжка, а е било налице възпрепятстване от ищцата да й
се върне трудовата книжка.
Искът за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е
оспорен като неоснователен с твърдението, че ищцата е ползвала полагаемия
й се платен годишен отпуск.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил
исковете за отмяна като незаконосъобразна на заповедта за прекратяване на
ТПО, иска за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, както и иска за
осъждане на ответника да заплати на ищцата трудово възнаграждение в
размер на 150 лв за 29.01.2024 г. и 30.01.2024 г. Съдът е уважил частично
исковете по чл.224, ал.1, вр.ал.2 КТ, както и иска по чл.226, ал.1, т.1, вр.ал.3
КТ, като ги е отхвърлил в частта над уважения до предявения размер. Съдът е
присъдил съдебни разноски съобразно уважената, респ.отхвърлената част от
исковете.
Решението е обжалвано от двете страни – от ищцата – в
отхвърлителните му части, а от ответника – с насрещна въззивна жалба, в
частта, в която е осъден да заплати на ицщата обезщетение по чл.224, ал.1,
вр.ал.2 КТ, поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция в
посочените части, а по отношение на уважената част на иска по чл.226, ал.1,
т.1 КТ, решението е влязло в сила поради необжалването му от ответника.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира
следното:
6
Между страните не са спорни следните обстоятелства: наличието на
трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор №
54/13.02.2023 г.; договорено с допълнително споразумение от 02.01.2024 г.
към трудовия договор, изменение на дължимото от работодателя трудово
възнаграждение и привеждането в съответствие с актуалния размер на
минималната работна заплата, съгласно ПМС № 359/23.10.2024 г. за
определяне размера на минималната работна заплата за страната; подаване от
ищцата на 29.01.2024 г. на Молба за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие
и предизвестие, резолирана с „Да/29.01.2024 г.“; издаване на Заповед №
62/29.01.2024 г. от управителя на ответното дружество, за прекратяване на
ТПО с ищцата на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ считано от 29.01.2024 г.;
изпращане от работодателя на 01.02.2024 г. на Уведомление за прекратяване на
трудовото правоотношение до НАП; изпращане на 09.02.2024 г., от ищцата до
ответника на молба да й бъде начислено и изплатено дължимото обезщетение
за неползван платен годишен отпуск за 2023 г., предвид неговата Заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение от 29.01.2024 г.; изпращане от
ответника до ищцата на уведомление, в което същият посочва, че съгласно
разписаните разчетно - платежни ведомости, ищцата е ползвала полагаемия й
се платен годишен отпуск за 2023 г. и с покана ищцата да се яви на 19.02.2024
г. в ресторант „Ал маре“, за да подпише документите за прекратяване на
трудовото й правоотношение, съгласно нейната молба за напускане и за
получаване на възнаграждението й за м.01.2024 г.; не е спорно, че на
19.02.2024 г. ищцата е подала сигнал (вх.№ 24017157/19.02.2024 г.) до
Дирекция „Инспекция по труда“ гр.Бургас за допуснати от работодателя й
нарушения на трудовото законодателство – неизплащане от работодателя на
дължимото й обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2023 г.,
отказ на работодателя й да й изплати обезщетение за неспазено предизвестие,
както и отказ от страна на работодателя й да й върне трудовата книжка.
Спорно по делото е дали с резолюцията „Да/29.01.2024 г.“ върху
молбата на ищцата за прекратяване на ТПО, управителят на ответното
дружество се е съгласил с искането на ищцата то да бъде прекратено по
взаимно съгласие, или се е съгласил с отправеното от ищцата до него
предизвестие, съотв.към кой момент е прекратено трудовото правоотношение
между страните – на 29.01.2024 г. ли, или в по-късен момент. Спорно е още
полагала ли е ищцата труд на 29.01.2024 г. и на 30.01.2024 г. в ответното
дружество без противопоставяне от страна на работодателя, съотв.дължи ли й
се трудово възнаграждение за тези два отработени дни. Спорно е също
ползвала ли е ищцата полагащия й се платен годишен отпуск за 2023 г.,
съотв.представените от ответника молби за разрешаване на ползването на
такъв отпуск – от ищцата ли са подписани. Спорно между страните е също –
дали ответникът е отказал да върне на ищцата трудовата й книжка с оформяне
на прекратяване на ТПО, или ищцата е отказала за получи трудовата си
книжка, след като е била поканена от ответника, като в тази връзка е спорно и
явила ли се е ищцата на 19.02.2024 г. при работодателя си или не.
На първо място съдът намира, че фактическата обстановка е
установена от първоинстанционния съд в пълнота, а изводите на съда по
фактите са обосновани след обсъждане на твърденията на страните и
ангажираните от тях доказателства. Настоящият състав, също, както и
първоинстанционният съд, кредитира заключението на тройната графическа
експертиза, съвпадащи със заключението на вещото лице Щ.Николов по
съдебно-почерковата експертиза, като приема, че тези заключения са
7
компетентни, подробни и обосновани. Съдът споделя становището на
първоинстанционния съд, че независимо от родствената връзка на св.Д. с
управителя на ответното дружество, следва да се кредитират нейните
показания, а не тези на св.П., тъй като показанията на св.Д. не се опровергават
от останалите доказателства, докато показанията на св.П. противоречат не
само на част от останалите доказателства, но и на изложените твърдения на
самата ищца (по отношение на датата на депозиране на молбата за
прекратяване на ТПО и др.подробно обсъдени от първоинстанционния съд в
мотивите на решението му). Ето защо съдът изцяло споделя възприетото от
първоинстанционния съд относно фактическата обстановка.
За пълнота по спорните между страните въпроси и с оглед
оплакванията им във въззивните им жалби, съдът намира следното:
На първо място съдът приема за установено по делото, че
депозираната от ищцата молба за напускане по взаимно съгласие и
предизвестие е депозирана от ищцата пред работодателя й на 29.01.2024 г.,
който извод се подкрепя както от показанията на св.Д., така и от твърденията
на самата ищца в исковата й молба. Съдът приема за доказано, че молбата й за
прекратяване на ТПО е резолирана от управителя на ответното дружество
също на 29.01.2024 г., тъй като освен от показанията на св.Д. в този смисъл,
това обстоятелство се установява и от твърденията на самата ищца в исковата
й молба, където тя не поставя под съмнение датата на поставяне на
резолюцията, а твърди, че е неясна изразената от управителя на ответното
дружество воля – дали изразява съгласие с изявлението на ищцата за
прекратяване на ТПО на основание чл.325, ал.1 КТ, или изразява съгласие с
отправеното предизвестие. Едва с въззивната жалба ищцата заявява, че
немотивирано съдът е кредитирал показанията на св.Д., че молбата е
резолирана на 29.01.2024 г. Съдът намира за неоснователно твърдението на
ищцата в исковата й молба, че не била ясна изразената от работодателя с
резолюцията му воля. Доколкото за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие
е необходимо страните да го заявят изрично, а за отправяне на предизвестие от
една от страните по едно правоотношение, вкл.трудово, изобщо не е
необходимо другата страна да изразява съгласие, че го приема, тъй като то
поражда действие с връчването му на тази страна, съдът приема, че изразената
от работодателя воля с резолюцията му върху молбата на ищцата е била
именно за изразено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие.
Ето защо съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че ТПО
между страните е било прекратено на основание чл.325, ал.1 КТ (в какъвто
смисъл е изразената от ищцата в молбата й вола и положената от управителя
на ответното дружество резолюция от 29.01.2024 г.), и то – на 29.01.2024 г.
когато волеизявленията на двете страни за прекратяване на ТПО са
съвпаднали. От показанията на св.Д., както и от подадената от самата ищца
молба до работодателя от 09.02.2024 г. се установява и, че ищцата е била
уведомена да прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие.
След като трудовото правоотношение е било прекратено на
основание чл.325, ал.1 КТ на 29.01.2024 г., съдът споделя изводите на
първоинстанционния съд, че исковете по чл.344, ал.1, т.1 КТ и по чл.344, ал.1,
т.3 КТ са неоснователни.
По отношение на спорното обстоятелство – полагала ли е ищцата
8
труд при ответника на 29.01.2024 г. и на 30.01.2024 г., съотв.дължи ли й се
трудово възнаграждение за тези два дни, съдът отново споделя изводите на
първоинстанционния съд, че твърдението на ищцата, че е полагала труд след
като е депозирала молбата си за прекратяване на ТПО, са недоказани.
Показанията на св.П., с които ищцата се опитва да докаже престирането от нея
на труд на посочените две дати, съдът не кредитира, тъй като освен, че са
вътрешно противоречиви, те противоречат и на останалите доказателства – на
показанията на св.Д.; на твърденията на самата ищца, че на 29.01.2024 г. е
депозирала молбата си за напускане и тя е била резолирана от управителя на
ответното дружество; на графика на работните смени за м.януари 2024 г.,
съгласно който на 30.01.2024 г. ищцата не е следвало да бъде изобщо на
работа, и тя е била уведомена за това (съгласно заключението на вещите лица
по тройната СГрЕ, съгласно което подписът на този график е изпълнен от
ищцата). След като не е доказано по делото ищцата да е полагала труд за
ответното дружество на 29.01.2024 г. и на 30.01.2024 г., а съгласно ССчЕ по
делото, дължимото й трудово възнаграждение за останалите дни от м.януари
2024 г. й е било изплатено, съдът намира, че искът по чл.128 КТ също е
неоснователен.
По отношение на спорния между страните въпрос - ползвала ли е
ищцата полагащия й се платен годишен отпуск за 2023 г. и дължи ли й се
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2024 г., съдът намира за
неоснователно и недоказано възражението на ответника, че ищцата е ползвала
полагащия й се платен годишен отпуск за 2023 г., поради което обезщетение
не й се дължи при прекратяване на ТПО. Както се посочи по-горе, настоящият
състав също кредитира заключенията на повторната и на тройната СГрЕ,
съгласно които представените от ответника молби за разрешаване на
ползването на такъв отпуск, подадени от името на ищцата, не са подписани от
нея. Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че възражението на
ответника, че ищцата е ползвала на посочените в молбите дати платен отпуск,
не се подкрепя от представените платежни ведомости, в които е отразено, че
ищцата е ползвала платен отпуск, тъй като тези ведомости от своя страна си
противоречат с представената по делото като доказателство Справка за
обороти, от която се установява, че в дни, в които ищцата е следвало да ползва
платен годишен отпуск съгласно молбите от нейно име и пл.ведомости, тя е
отчитала обороти, т.е била е на работа в ресторанта на ответното дружество.
Ето защо съдът намира, че по делото не е доказано ищцата да е
поискала и да е ползвала платения си годишен отпуск от 17 дни за 2023 г., и
доколкото при прекратяването на ТПО обезщетение за него не и е било
изплатено, съдът намира, че искът по чл.224, ал.1 КТ също е основателен – до
уважения размер, по отношение на който съдът също кредитира заключението
на в.л.Арабаджиева по основната ССчЕ.
По отношение на спорния въпрос дали ответникът е отказал да върне
на ищцата трудовата й книжка с оформяне на прекратяване на ТПО, или
ищцата е отказала за получи трудовата си книжка, след като е била поканена
от ответника, съдът намира следното:
Съгласно Тълкувателно решение 1/2019 г. по т.д.1/2019 на ВКС, при
прекратяване на ТПО, съгласно чл. 6, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж, работникът или служителят има задължение да представи
трудовата си книжка, за да бъдат отразени необходимите данни, а за
работодателя възникват задълженията по чл.350 КТ. Във всички случаи на
9
неизпълнение от страна на работодателя на посочените в цитираната норма
задължения за вписване на данните, свързани с прекратяване на трудовото
правоотношение и за незабавно предаване на трудовата книжка, която е
надлежно и своевременно оформена, е налице незаконно задържане на
трудовата книжка. Когато трудовата книжка се намира в работодателя, той е
длъжен да създаде необходимата организация, за да я предаде надлежно
оформена, в деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Ако в тази
хипотеза, той забави вписването, считано от деня на прекратяване на
трудовото правоотношение, той дължи обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ. В
мотивите на това ТР изрично е посочено, че за да се освободи от последиците
на забавата си, работодателят следва да изпълни процедурата по чл.6, ал.3 от
Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж като съобщи на работника
или служителя с писмо с обратна разписка, да се яви, за да получи лично
трудовата си книжка. В този случай обезщетението по чл. 226 ал. 2 КТ ще се
дължи до получаване на поканата от работника или служителя, удостоверен
върху обратната разписка.“.
Видно от приложеното към отговора на исковата молба уведомление
(връчено на ищцата на 15.02.2024 г.), ищцата е била уведомена за това, че
следва да се яви на 19.02.2024 г. в 10, 00 часа в предходното й работно място,
за да подпише документите си за прекратяване на трудовото й
правоотношение. Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че това
уведомление следва да се приема за покана до ищцата, с която работодателят е
заявил готовност да предостави трудовата й книжка, независимо от това, че в
него изрично не е посочена трудовата книжка. Свидетелката Д. твърди в
показанията си, че трудовата книжка на ищцата е била на посоченото място на
19.02.2024 г., но ищцата е отказала да я получи. Настоящият състав също
кредитира показанията на св.Д., тъй като именно на 19.02.2024 г. ищцата е
депозирала Сигнала си за нарушение на трудовото законодателство до
Инспекцията по труда, т.е.потвърдено е заявеното от св.Д., че на 19.02.2024 г.,
след несъгласие да подпише предоставената й декларация, ищцата е
подписала ведомостта, получила е начислените й суми, но е отказала за
подпише останалите документи, вкл.да получи трудовата си книжка, и е
напуснала, заплашвайки, че ще сезира Инспекцията по труда, което след това
е и сторила.
С оглед изложеното съдът приема, че ищцата е била поканена да
получи трудовата си книжка, явила се е на 19.02.2024 г., но е отказала да
получи документите и да се подпише. Ето защо съдът приема, че
работодателят е задържал незаконно трудовата книжка на ищцата за периода
от датата на прекратяване на трудовото й правоотношение - 29.01.2024 г. до
момента на получаване на покана за връщането й от работника - 15.02.2024 г.
По отношение на размера на този иск, съдът споделя становището на
първоинстанционния съд, че той следва да се определи съобразно
заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, на база
полученото от ищцата трудово възнаграждение за м.декември 2023 г. (889,23
лв), съответно намира иска за основателен и доказан до размера от 465,79 лв
за периода от 01.02.2024 г. до 15.02.2024 г. /получаване на поканата,
удостоверено с обратна разписка/.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на
първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на
10
основание чл.272 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2525 от 27.11.2024 г. по гр.д.2448/2024
г. по описа на Бургаски районен съд.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от днес.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11