Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 05.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3817 по описа за
2019 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 26.07.2018
год., постановено по гр.дело №51177/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу М.Б.П., С.М.И. и Д.М.П. искове, че ответниците
дължат при условията на разделност /първата – 4/6
части, а втората и третата – по 1/6 част/ от следните суми: 1 502.14 лв. – главница, представляваща стойност
на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2013 год. до 30.04.2015 год., 226.83 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 31.07.2013 год. до 24.06.2016 год., 21.12 лв. – сума за разпределение на топлинна
енергия за периода от 01.06.2013 год. до 30.04.2015 год. и 2.64 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 31.07.2013 год. до 24.06.2016 год., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №37074/2016
год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в – 06.07.2016 год. до окончателното им
изплащане, като ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца /първата – 4/6 части, а втората и третата – по 1/6 част/ на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски в заповедното производство в размер на
335.05 лв. и направените разноски по делото в общ размер на 775.88 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове срещу С.М.И. и Д.М.П., е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочените ответници.
Жалбоподателите поддържат, че неправилно СРС бил приел, че като съсобственици
на процесния имот са страни по договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди. В случая заявление-декларация за откриване на
клиентска партида било подадено единствено от съсобственика и ползвател на
имота М.Б.П., което било уважено от ищеца. Липсвали убедителни доказателства за
дължимостта на претендираните
суми. Необосновано първоинстанционният съд бил счел,
че през процесния период в абонатната станция бил
действал общ топломер, който бил от търговски тип и бил преминал метрологичен
контрол, съгласно изискванията на наредбата. В частност метрологичната проверка
била извършена извън 24-месечния период. Ето защо молят решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Претендира и присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Третото
лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот
е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че процесният
апартамент №46, находящ се в гр.София, ж.к.“********е
бил придобит на 14.07.1978 год. от М.Й.П.и М.Б.П. /по време на брака им – видно
от представеното удостоверение за граждански брак на л. 87 от първоинстанционното дело/. М.Й.П.е починал на 10.11.2008
год. и оставил за свои наследници по закон – съпругата си М.Б.П. и дъщерите си С.М.И.
и Д.М.П., като съгласно правилата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН първата е
наследила 4/6 части, а останалите – по 1/6 част.
Съгласно
разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. -
ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е
това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год.,
в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди.
Според
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма
за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топласнабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В горепосоченото
Тълкувателното решение е прието също така, че съдбата на първоначалния договор
за продажба на топлинна енергия за същия топлоснабден
имот, сключен със собственика или титуляра на
ограниченото вещно право на ползване, зависи от договореното в последния,
включително в публично известните общи условия към него. В зависимост от
постигнатото съгласие между топлопреносното
предприятие и собственика, респ. носителя на вещното право на ползване, при
сключване на последващ договор с ползвател на
договорно основание, първоначалният договор или се прекратява или продължава да
действа, като отговорността на собственика или титуляра
на вещното право на ползване може да бъде уговорена като такава при встъпване в
дълг /чл. 101 ЗЗД/ или като такава при встъпване в дълг /чл. 102 ЗЗД/. Ако е
договорено нещо различно, то следва да бъде зачетено при прилагане на принципа
на договорна свобода. Ако в Общите условия не е предвидена възможност за сключване
на такъв договор с трето ползващо топлоснабдения имот
лице, това не е пречка за валидното сключване на последващ
договор, който е независим от първоначалния договор за продажба на топлинна
енергия и обвързва сключилите го страни. Когато топлоснабденият
имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при
предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от
бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК между двата възниква
наемно правоотношение. Когато ползващият се съпруг сключи писмен договор при
публично известни общи условия с топлопреносното
предприятие, например с откриването на индивидуална партида при последното за
целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен
за своята идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг
идеална част, поради което дължи на цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното
предприятие не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно дяловете си в
съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото
жилище е предоставено със съдебно решение само на единия бивш съпруг.
Според
идентичните клаузи на чл. 63, ал. 1 и 2 от Общите условия от 2008 год. за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди и
Общите условия от 2013 год., при смърт на купувач – физическо лице,
наследниците или лицето, придобило жилището по силата на договор за гледане и
издръжка или по дарение, са длъжни да уведомят писмено продавача в 30-дневен
срок, чрез подаване на заявление за промяна на партидата, с приложено копие на
удостоверение за наследници или съответно на акта за собственост. Съгласно ал.
2 на чл. 63 от тези Общи условия, в случаите на ал. 1 продавачът променя партидата
на името на наследника или на един от наследниците, по писмено споразумение
между тях, или на името на лицето, придобило собствеността на жилището по
силата на акта; при липса на споразумение между наследниците, продавачът
открива партида на името на всички наследници, отговарящи съобразно
наследствения дял от удостоверението за наследници.
В разглеждания
случай е установено, че на 14.05.2012 год. първата ответница М.Б.П. е подала
заявление-декларация до ищеца за промяна на водената клиентска партида за процесния имот на нейно име – с досегашен потребител М.Й.П.–
абонатен №251920, но нито се твърди, нито се установява, че между наследниците
на М.П.е било сключено писмено споразумение, поради което и клиентската партида
е била открита от ищеца на името на всички наследници /ответниците
по делото/ – обстоятелство, което се потвърждава и от заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, в
т.ч. от разпита на вещото лице в открито съдебно заседание. Освен това следва
да се посочи, че по делото липсват и други данни за обективирана
воля на кредитора /ищеца/ за освобождаването на жалбоподателите от отговорност.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че ответниците
/жалбоподателите/ се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди,
респ. имат качеството на битови клиенти, като между страните по делото са били
налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30
дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на писмените доказателства по делото – индивидуални справки и документи
за отчет – последните са подписани от ответниците,
респ. техен представител, като авторството им не е оспорено и надлежно
опровергано в процеса – чл. 180 ГПК, както и на заключението на вещото лице по допуснатата
и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответниците за отопление,
сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба /в имота е бил монтиран 1 бр. водомер, като за него е ибла разпределяне топлинна енергия за отопление с тръби от
инсталация за кръг ІІ и щранг-лира/. Общият топломер
в абонатната станция бил преминавал през метрологични проверки, като резултатът
от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал
за своя сметка технологични разходи.
Представените
документи за главен отчет, които както вече бе посочено са подписани от ответниците, респ. техен представител, обективират
извънсъдебните им признания за изправност на уредите, в т.ч. на общия топломер
в абонатната станция в процесната сграда, и конкретно
отчетените от тях данни, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед
всички обстоятелства по делото въззивният съд приема,
че отговарят на истината. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен
начин по делото потребената от ответниците
топлоенергия в определено количество за исковия период – въз основа на извършен
реален отчет на уредите. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените
цени и възражението
на жалбоподателите, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се
явява неоснователно.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, че стойността на топлинната енергия за периода от 01.01.2013 год. до 30.04.2015 год. е в размер на 1 502.14
лв. /в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ са съобразени сборът от
дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, към
които са добавени сумите за доплащане съобразно изготвените изравнителните
сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период и съответно са
приспаднати сумите за връщане на абоната/, а стойността на услугата дялово
разпределение за периода от 01.06.2013 год. до 30.04.2015 год. – на 21.12 лв. /виж
чл. 139 – 139в ЗЕ/. Обезщетението за забава в размер на законната лихва за
периода от 31.07.2013 год. до 24.06.2016 год. възлиза, както следва: върху
главницата за стойност на топлинна енергия – на 226.83 лв., а върху главницата
за дялово разпределение – на 2.64 лв.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на дела
на ответниците в съсобствеността, на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия и на
услугата дялово разпределение, както и предвид липсата на самостоятелни
оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта му по акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, законосъобразно СРС
е приел, че претенциите са основателни в горепосочените размери, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части.
При този изход на
спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.07.2018 год., постановено по гр.дело
№51177/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Б.” ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/