Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 27.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и осми април две хиляди и двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10623 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца П.Е.З. срещу решение от 21.07.2020 г. по гр.д. №50737/2019 г. на
Софийския районен съд, 49 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу А.Д.С. кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.127 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 2075,22 лв. – главница,
представляваща половината от погасената от нея сума за периода 01.02.2019 г. –
01.09.2019 г. по изтеглен от нея и А.Д.С. ипотечен кредит по договор
№05000КР-АА-0436/11.07.2016 г. и сумата от 122,78 лв. – лихва за забава за
периода 01.02.2019 г. – 01.09.2019 г., като ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано, тъй
като е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Сочи, че непълно
необосновано първоинстанционният съд е приел, че
ищецът не е доказала заплащането на вноските по процесния
договор за кредит, тъй като ответникът не е оспорил това обстоятелство, а и
съдът не и е указал да сочи доказателства за установяване на това обстоятелство.
Поддържа, че по силата на постигнатото между страните споразумение по
бракоразводното дело ответникът се е задължил да заплаща половината от
месечната погасителна вноска по договора за кредит. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна А.Д.С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Неоснователни
са твърденията във въззивната жалба за нарушения от
страна на първоинстанционния съд при изготвянето на
доклада по чл.146 ГПК. Съдът правилно и в съответствие с разпоредбата на чл.154
ал.1 ГПК изрично е указал, че в тежест на ищеца е да установи удовлетворяване
на кредитора по договора за заем в сочения размер.
Съгласно
разпоредбата на чл.127 ал.2 ЗЗД, всеки солидарен
длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже
неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил. Когато
един от солидарните длъжници /бивш съпруг/
удовлетвори кредитор след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното
имуществено равновесие /в този смисъл е постановено решение №342 от 04.01.2013
г. по гр.д. №1358/2011 г. на ІV ГО на ВКС/.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че страните
по делото в качеството си на кредитополучатели са сключили с „ЦКБ“ АД договор
за банков ипотечен кредит от 11.07.2016 г. Договорът за банков кредит е
абсолютна /обективна/ търговска сделка /арг. чл.1
ал.1 т.7 ТЗ, чл.430 ТЗ и чл.286
ал.2 ТЗ/. Съгласно разпоредбата на чл.304 ТЗ, лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение,
също се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не
следва друго. От съдържанието на представения по делото договор за кредит не се
установява разделност на задълженията на кредиполучателите спрямо банката-кредитор.
В
разглеждания казус е налице договор за банков кредит, в който е уговорен начина
на връщането му, а именно чрез погасяването на месечни вноски. При тълкуване на
израза на текста на чл.127 ал.2 ЗЗД „изпълнил повече от
своята част“ следва да се разбира да е платено повече от дължимото за конкретно
задължение. При заемното правоотношение по договорите за кредит конкретно е
задължението за погасяване на месечните вноски на падежа на всяка една от тях и
това задължение е ликвидно изискуемо и не е необходимо погасяването на целия
дълг в определения с договора срок или на друга дата, съобразно предвидените
условия. Аргументи в подкрепа на това дава и практика на ВКС /решение №211 от
23.07.2012 г. по гр.д. №177/2011 г.на IV ГО/, където е посочено, че съгласно чл.127 ал.2 ЗЗД солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг
такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от
това, което е платено за погасяването на дълга такъв какъвто е бил в момента на
погасяването. Без значение е дали дългът е погасен чрез плащане, или чрез
поемането на ново задължение от погасилия дълга.
От
представеното по делото извлечение от процесния
договор за кредит се установява, че месечните погасителни вноски за периода мес.02.2019 г. – мес.09.2019 г. в
размер на сумата от по 590,92 лв. са осчетоводени, т.е. същите са погасени.
При
тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, въззивният
съд намира, че по делото ищецът, чиято е доказателствената
тежест за това, не е ангажирал никакви доказателства за установяване на факта,
че е погасил чрез плащане процесните месечни
погасителни вноски по договора за ипотечен кредит. Единственото представено в
тази насока доказателство /описаното по-горе извлечение/ не установява, че
плащането е извършено именно от ищеца, а както вече бе посочено, солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част от това, което е
платено за погасяването на дълга от другия съдлъжник.
Поради изложеното и поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло
С оглед изхода на делото и
направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното
производство, но доколкото същият не е представил доказателства за направени
такива, то и не следва да му бъдат присъждани.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение №156324/21.07.2020 г., постановено
по гр.д. №50737/2019 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.