№ 28440
гр. София, 12.07.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Частно гражданско
дело № 20221110105452 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 420 ГПК
Производството по делото е образувано по заявление за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ, подадено от „.“ ООД против длъжника К. . Р..
В срока по чл. 414 ГПК от длъжника е депозирано възражение частично срещу
издадената заповед за изпълнение, като е направено искане заповедният съд да
обезсили издадената заповед за изпълнение, както и да спре производството по
образуваното изпълнително дело.
С определение от 05.06.2024 г. съдът се е произнесъл по искането за
обезсилване на заповедта за изпълнение, дал е указание на заявителя за предявяване на
установителен иск съобразно възражението, както и за представяне на договор за
кредит № 100720/10.07.2020 г. във връзка с искането за спиране на изпълнението.
Па така направеното искане за спиране, съдът намира следното:
Видно от данните по делото въз основа на издадения по делото изпълнителен
лист е образувано изпълнително дело № 857/2022 г. по описа на ..
Спиране на изпълнението е предвидено в разпоредбата на чл. 420 ГПК. Ал. 1 на
посочената разпоредба сочи предпоставки, при наличието на които спирането следва
да се допусне по силата на закона, а при твърдени основания по ал. 2 - преценката се
извършва от съда.
Съгласно чл. 420, ал. 1 ГПК, възражението срещу заповедта за изпълнение не
спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1-9, освен когато
длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от
ЗЗД. Видно от цитираната разпоредба, принудителното изпълнение се спира при
подаване на възражение, само когато заповедта за изпълнение е издадена на някое от
основанията, посочени в чл. 417, т. 10 ГПК, а именно – запис на заповед, менителница
или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по
нея, какъвто не е настоящият случай. За да бъде спряно изпълнението в случаите, в
които заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена въз основа на
нотариален акт /основание по чл. 417, т. 3 ГПК/, то длъжникът следва да представи
надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от ЗЗД. Молителят К. К. Р.
не е представил доказателство за надлежно обезпечение за кредитора, поради което не
1
е налице кумулативно необходимата предпоставка за спиране на изпълнителното
производство на осн. чл. 420, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 420, ал. 2 ГПК, съдът, постановил незабавното изпълнение, може
да го спре и без да е необходимо обезпечението по ал. 1, когато е направено искане за
спиране, подкрепено с писмени доказателства, че:
1. вземането не се дължи;
2. вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител;
3. неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с
потребител.
В случая се твърди от длъжника наличието на неравноправна клауза в
процесния договор за кредит, а именно – недопустимо начисляване на договорна и
мораторна лихва за един и същ период, както и начисляване на договорна лихва в
размер на 40,8 % годишно, което е в противоречие на добрите нрави.
Съдът намира за неоснователни наведените твърдения от длъжника. На първо
място, противно на твърдението, начисляването на мораторна и договорна лихва за
един и същи период не е недопустимо. Забава в плащането на главницата – частично
или в пълен размер за определен период, не рефлектира върху поето задължение за
заплащане на договорна възнаградителна лихва за същия период.
Относно твърдението за нищожност на уговорената договорна лихва поради
факта, че надхвърля трикратния размер на законната лихва: Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит (приета с ДВ бр. 35/2014 г. в сила от
23.07.2014 г.), годишният процент на разходите по договор за потребителски кредит,
част от който съставлява и договорната лихва, не може да бъде по-висок от петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет. Същевременно нито законов
нормативен акт (закона за задълженията и договорите, закона за потребителския
кредит или друг закон), нито в акт на Министерския съвет на основание чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, е предвиден максимален размер, до който може да бъде уговаряна
възнаградителната лихва по договор за паричен заем. Поради това, същият се явява
ограничен единствено от пределите, предвидени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Тъй като по дефиниция не може да противоречи на добрите нрави онова, което е
установено и постановено със закон, в случай, че уговореният в договор за
потребителски кредит годишен процент на разходите (ГПР), който включва и
годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както
повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, той не противоречи не само на закона, но и на добрите
нрави, независимо дали размерът на възнаградителната лихва е по-голям от
трикратния размер на законната лихва. Ето защо следва да се приеме, че релативният
критерий, изработен от съдебната практика за противоречие на морала на уговорки,
предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от трикратния размер на
законната лихва (която е 10 %), е бил актуален и е служел за коректив до приемането
на новелата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, до когато законът не съдържаше никаква
разпоредба в тази насока. Към момента на сключване на процесния договор, обаче,
нормативният текст на чл. 19 ал. 4 ЗПК вече е бил налице и именно той, а не
съдебната практика, която вече не може да бъде считана за актуална, е определял
крайния предел, до който размерът на възнаградителната лихва като част от ГПР, е
допустим от гледище на закона и морала. Този краен размер в случая не е прекрачен.
2
За да възприеме като законов критерий максималния размер на ГПР, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства
на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи (като такси, комисиони, гаранции, застраховки и други
разноски) и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето
защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба от икономически по-силната страна
спрямо по-слабата, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на
годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се
зачете като непротиворечащо на добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага
изводът, че договореният ГПР в случая от 49,36 %, в който е включена годишна
договорна лихва от 40,80 % /чл. 5 от договора/, не надвишава 50 % на годишна база и
поради това се явява договорен в рамките на допустимата от закона и морала граница.
В този смисъл е напр. Решение от 28.06.2022 г. по възз. гр. дело № 1970/2021 г. по
описа на СГС.
Поради изложеното съдът намира, че не са налице основанията, предвидени в
закона за спиране на изпълнението по изп. дело № 857/2022 г. по описа на .. Искането
следва да бъде отхвърлено.
С оглед на изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТХВЪРЛЯ искането на К. . Р. за спиране на изпълнително дело № 857/2022 г.
по описа на . на осн. чл. 420, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от определението на страните.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба в едноседмичен срок от
връчването му пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3