№ 267
гр. Варна, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20223100500050 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на Ж. Т. Р., срещу решение
№1742/18.11.2021г., постановено по гр.д. №7236/21 на ВРС(електронно дело
20213110107236 от ЕИСС), с което е бил отхвърлен иска на потребител срещу
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД за връщане на получени от него без
основание части от погасителни вноски с падежи от 10.02.2020г до 29.06.20г
в размер на 402.38лв , уговорени като възнаграждение за възмездно
поръчителство по недействителни клаузи от потребителски кредит.
Въззивницата, чрез адв. Н. (ВАК), излага оплаквания за неправилно
установени факти поради пропуск на съда да приложи процесуалните правила
за преценка на посочени от страната доказателства по твърденията за
плащането на спорните суми именно на ответника като доставчик на
финансова кредитна услуга. Сочи, че съдът не е разгледал задълбочено
договор за кредит, отпуснат за рефинансиране на предходно задължение, в
който изрично страните са договорили доказателствената стойност на
разписка за получена именно от ответника сума от 532.21лв. Счита, че при
съпоставянето на този договор от 18.05.2020г с погасителния план по
договора от 25.01.20г. съдът е следвало да установи с прости изчисления, че
към момента на рефинансирането са били вече изплатени на въззиваемия
заемодател първите седем вноски с падежи от 10.02.20г. до 04.05.20г., тъй
като общият рефинансиран чрез новоотпуснат кредит дълг точно покрива
останалите четири вноски, намалени само със сума от 7.79лв недължима
договорна лихва до края на договора с последен падеж 29.06.20г. При тази
1
съпоставка съдът е следвало да достигне до обоснован извод за признато
получаване от заемодателя на суми, покриващи уговорена първоначално
главница от 1000лв, договорна лихва от 74.83лв и допълнително уговореното
възнаграждение за поръчителство в размер на 402.38лв. Счита, че като е
пренебрегнал задължението си за оценка на двата писмени договора, съдът
неправилно е намерил за недоказан факта както на предаването на сумата,
така и на получаването й от въззиваемото дружество и така не е приложил и
законовото правило на чл. 55 ал.1 ЗЗД. Същевременно, въззивницата се
позовава на отреченото действие на обезпечителния договор, сключен от
кредитополучателя с поръчителя въз основа на неравноправната клауза,
наложена от кредитора. С доводи за доказано неоснователно разместване на
имуществено благо като част от вноски в сборен размер от 402.38лв, събрани
като възнаграждение за поръчителство по уговорките в договор за отпускане
на потребителски кредит моли решението за бъде отменено и осъдителния
иск уважен в цялост.
Насрещната въззиваема страна, чрез юрисконсулт Н. оспорва
жалбата с доводи за необоснованост на оплакванията и правилно установени
факти и прилагане на закона. Позовава се на дадените надлежни указания за
възлагане на доказателствената тежест на ищеца за твърденията му за
извършено даване на спорната парична сума и получаването й от ответника.
Отделно излага съображенията си относно самостоятелния характер на
договора за поръчителство, сключен с трето лице и договарянето му отделно
от заема, съответно и породеното право на възнаграждение по него за
поръчителя, а не за заемодателя, който е бил само овластен да приема вместо
кредитора изпълнението, извършвано от потребителя. Сочи, че като
заемодател, той не е бил титуляр на правото на възнаграждение, нито го е
събирал за себе си и затова не е получил в своя патримониум исковата сума и
фактическия състав на неоснователното му обогатяване е правилно отречен
от първоинстанционния съд. С тези доводи, пълномощникът моли
неоснователния иск да бъде отхвърлен, като правилното решение на първата
инстанция бъде потвърдено.
Пред въззивен съд страните поддържат в бланкетни писмени изявления
същите искания като пледоарии по съществото на спора.
Страните насрещно претендират разноски, като всяка от тях е
представила списък по чл. 80 ГПК (л. 32 и 37) и е оспорила размер на
възнаграждение на насрещна страна.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд е разгледал в определение №228/18.01.2020г., като към
настоящия момент не са настъпили обстоятелства които да налагат промяна
на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства на предявения иск за присъждане на суми, за които се твърди, че
са били изплатени на ответното търговско дружество като части от вноски по
погасителен план по договор за потребителски кредит на основание, чиято
валидност ищеца оспорва като преюдициален въпрос по това дело.
Обжалваният установителен диспозитив възпроизвежда така очертаните
2
идентификационни белези на спорното вземане, изцяло съответни на
твърденията на ищеца – платец на суми, уговорени като възнаграждение за
поръчителство по договор № 3749177/25.01.20г, но изплащани на
обезпечения кредитор по договор за паричен заем № 3749177/25.01.20г. въз
основа на нищожна, поради противоречие с императивни правила на ЗПК
клауза за изискване на възмездно поръчителство.
Произнесеното съдебно решение, изцяло съвпада с така очертания
предмет на дължимото от ответника сборно вземане, формирано от части от
11 погасителни вноски, приети от доставчика на кредитната услуга, като цена
на предоставена от поръчител услуга, съответно на взаимнообвързани
уговорки по два различни договора, сключени от потребителя. Тъй като
спорното вземане се индивидуализира като породено от недействително
основание, точната правната квалификация на изпълнената сделка не е
съществена за определянето на предмета на делото, а само за
преюдициалните въпроси. Затова и така постановения акт съдът преценява
като адекватно отражение на редовно искане, отправено към съда. Решението
е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Между страните няма спор относно фактите, изложени в исковата
молба, тъй като в срока за отговор пред първата инстанция ответникът е
обосновал защитата си изцяло с правни доводи относно валидното договаряне
на две отделни сделки, представляващи самостоятелни основания за
пораждане на задълженията, формиращи плащанията по погасителен план.
Макар и да не са изрично заявени като признати, именно фактите по
договарянето на кредитната и съпътстващо го като обезпечение на кредитна
сделка договаряне на поръчителство са посочени и от двете страни и в
доводите им пред настоящата инстанция и затова въззвиният съд ги приема за
безспорни, така както са установени и от първата инстанция:
В изпълнение на сключен договор за паричен заем №
3749177/25.01.2020 г. ответникът “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД в
качество на заемодател е предоставил на ищцата Ж. Т. Р. в качество на
заемополучател заемна сума в размер на 1000лв., която заемателката е
следвало да върне за 22 седмици, като изплаща главница на 11 равни вноски
от по 98.42лв, фиксирани като падежи на всеки две седмици по погасителен
план. Допълнително още преди договарянето на това кредитиране,
доставчикът е уведомил потребителя(с връчен стандартен Европейски
формуляр за предоставяне на информация за предлагания кредитен продукт)
за изискваното обезпечение, което одобреният клиент следва да осигури до 3
дни от сключване на заема и приемливите за доставчика на услугата
варианти: поръчителство учредено от поне две физически лица с доказана
платежоспособност и добра кредитна история или договорена банкова
гаранция или поръчителство от одобрено от кредитора трето лице – гарант.
Тези предварителни условия са изцяло възпроизведени в чл. 4 от договора за
заем, като в деня на подписването му е била договорена и втората сделка
между дружеството гарант „Файненшъл България“ЕООД и вече одобрен за
кредитиране потребител, който бил отправил искането си за поемане на
3
поръчителството в полза на кредитора по конкретно индивидуализирания
заемен договор. С този възлагателен договор, кредитополучателката се е
съгласила да заплаща възнаграждение на гаранта за поетото поръчителство за
всички задължения по кредита, като действието на договора е било отложено
до изтичането на три дни, в които възложителката би могла да се освободи с
предлагане на някой от другите варианти на обезпечение на своя кредитор.
Ако действието не отпадне обаче, цената на гаранционната услуга,
предоставена на заемодателя е следвало да се заплати на разсрочени 11
вноски от по 36.58лв, всяка от които дължима и платима по начина и на
падежите, уговорени за вноските по кредита.
При това договаряне, гарантът е действал чрез посредник, обявен
изрично както в преамбюла на договора, така и в приложението за обработка
на лични данни. Този посредник е изявявал воля от името на гаранта и
недвусмислено се е обявил като пълномощник. Тази функция е изпълнена от
самата кредитна институция, посочена ясно както с наименованието си „Изи
Асет метиджмънт“АД, така и с фактическото си положение на получател на
вноските по кредита, в изрична клауза от договора за възлагане на
поръчителството(чл. 3), като е уговорено, че изпълнението на задължението
за възнаграждението към гаранта ще се приема от заемодателя, който ще
отчита получените от името на поръчителя суми с приоритет пред личните си
вземания по кредита. Тези уговорки са отразени и в погасителния план,
връчен на потребителя. В него, наред с вноската по кредита от 98.42лв
(колона 3) е добавена и вноска за поръчителство от 36.58лв (колона 6) и освен
че сумите дължими на тези две основания са разграничени графично,
допълнително е вписана ясно отпечатана забележка за условния характер на
общия сбор от 135лв( колона 7), който потребителя заплаща само ако не е
нестъпило прекратителното условие по договора за поръчителството,
договорено с друго юридическо лице.
При така оповестените в документите, връчени на страната изявления на
договарящите се с кредитополучателя търговци, съдът преценява, че
разликата в личностите на заемодателя и посочения от него предпочитан
гарант е обявена несъмнено и то по начин, който позволява на средно
подготвен и внимателен потребител да възприеме без затруднение, че влиза в
правоотношения с различни фирми по два различни договора. Съдът отчита,
че потребителят е клиент, търсещ финансиране от специализирана на пазара
на т.нар. „бързи“ кредити институция, привличаща клиенти с лоша кредитна
история или несигурна платежоспособност. Същественият интерес на такъв
потребител не е можело да не е насочен именно към по-улеснен достъп до
кредитирането. Нивото на обичайна подготовка за кредитна сделка на такива
клиенти несъмнено включва знание за предназначението на поръчителството
поне до осъзнаване на необходимата разлика в личността на допълнителния
длъжник(обичайно изискван от кредитори на такива клиенти). Затова, макар
да е предлагано от самия заемодател не може да има никакво съмнение, че
алтернативното и първоначално условно поръчителство се поема от трето
лице, различно от самия кредитор. Затова и съдът приема, че при
сключването на комплекса от сделки потребителят е възприел, че
посредника- заемодател действа от името на гаранта както при уговарянето на
поръчителството, така и при приемане на изплащаните като цена за него
4
суми.
При това положение не може да бъде прието за основателно
твърдението на въззивника за даване на имущественото благо на
въззиваемото дружество. Напротив, съвкупната преценка на безспорни по
съдържание документи потвърждават категорично извод, че изплатените
части от вноските, правени доброволно от кредитополучателя са били
получени от заемодателя само до размерите на части за главници и лихви, а
останалата част от сумите е получена от името на поръчителя, овластил
изрично посредника си за това действие. В тези случаи плащането постъпва
пряко в правната сфера на доверителя, който е обявен по сделката като
титуляр на вземанията, събирани от негово име и за негова сметка от
посредника (Решение № 1163 от 16.10.2003 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2002
г., ТК).
Липсва първия от елементите на състава на неоснователното
обогатяване по чл. 55 ал. 1 ЗЗД и затова е безпредметно да се изследват
останалите. Пасивната материална легитимация за реституция на дадено
имуществено благо при недействително договаряне следва тази на страните
по сключената сделка. Дори и да се установи нищожността на основанието за
плащането, в случая договорено въз основа на неравноправна клауза или в
нарушение на специално императивно правило възмездно обезпечаване на
предлаган като лесен и бърз потребителски кредит, то дадените по него
престации могат да се искат само от договарящия се чрез посредник гарант,
но не и от овластения да действа от негово име получател на вноските. За да
възникне отговорност за връщане на събраните суми на въззиваемото
дружество е необходимо то не само да е действало без представителна власт,
но и платеца да не е знаел за каквото и да е негово овластяване (Решение №
267 от 7.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2018 г., IV г. о., ГК). Настоящият
случай категорично не е такъв.
Затова само тези съображения и без да е необходимо да изследва
останалите оплаквания по установяване на размерите на търсените суми,
въззивният съд достига до резултат съвпадащ по същество с обжалвания акт
на първата инстанция, поради което и решението следва да се потвърди.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
въззиваемата страна следва да бъде компенсирана за разходите за защита по
неоснователната жалба.Тази страна е заявила в списък разходи само за
юрисконсултско възнаграждение, претендирано в максимален размер от
360лв. Процесният казус не налага особена подготовка на пълномощника за
тази инстанция, тъй като защитата на тази страна изцяло приповтаря
действията й пред първата инстанция и се свежда до формулирането на
отговора по жалбата. Съдът намира възражението за прекомерност за
основателно. Като отчита и невисокия имуществен интерес, съдът определя
възнаграждение на юрисконсулта в минималния размер от 100лв по чл. 25
ал.1 от НЗПП.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение №1742/18.11.2021г., постановено по гр.д.
№7236/21 на ВРС(електронно дело 20213110107236 от ЕИСС).
ОСЪЖДА Ж. Т. Р., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 сумата от 100(сто) лева,
представляваща направени разноски за защита срещу неоснователна жалба,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал.3
т.1 ГПК.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6